Мъжки игри

С това фактологическата част на статията завършваше и по-нататък следваха публицистични размисли на тема колко е лоша милицията, как тя не пази своите агенти, които рискуват живота си, като помагат за разкриването на престъпленията. В текста имаше безброй намеци, че от отстраняването на вече ненужните агенти е заинтересована и самата правоохранителна система, а не само престъпният свят. Коротков отново намери в текста мястото, където беше цитиран телефонният му разговор с Мамонтов. Да, всичко беше точно, всяка дума. Нима той му се е обадил по нечия заповед от телефон с вграден магнетофон?

— Чакам вашето обяснение.

Гласът на Мелник беше студен и скърцащ като стар ръждив нож.

— Нямам обяснение.

— Никакво? Нямате какво да ми кажете, така ли?

— Не разбирам как е изтекла информацията. Но мога да ви кажа това, което знам.

— Не разбирате значи? — Мелник повиши тон: — Разкриват агентурата ви, Юрий Викторович, вашата агентура, не нечия друга, а вие не знаете как е станало? Позволете да попитам кой друг, освен вас може да е знаел името на агента ви?

— Грешите. — Юра се стараеше да говори спокойно, но това почти не му се удаваше. — Никита Мамонтов никога не е поддържал връзка с мен. Той никога не ми е бил агент.

— Юрий Викторович, вие самият прекрасно разбирате, че това е голословно твърдение. Мога да проверя всички ваши документи относно агентурата и ако не намеря там нищо относно Мамонтов, това в никакъв случай не означава, че той не ви е сътрудничил. Ние с вас не сме от вчера на този свят и прекрасно знаем колко агенти, които не са оформени по съответния ред, има оперативният състав. Хайде да прегледаме последователно текста на статията. Работили ли сте с Мамонтов през деветдесет и пета година?

— Тъй вярно.

— Наистина ли сте били сигурен в неговата виновност?

— Да.

— Защо не намерихте доказателства?

— В случая всичко опираше до свидетелските показания. Хората на Усоев добре бяха обработили свидетелите, така че ние нищо не можахме да направим. От гледна точка на криминалистиката убийството беше извършено грамотно. Представете си: по перона се движи плътна навалица от хора, слезли от влака, а насреща й тича друга тълпа, защото на съседния коловоз до същия перон току-що е пристигнала крайградската мотриса. В такива условия е невъзможно да се открият следи, годни за идентификация. Обвинението можеше да се изгради единствено върху свидетелски показания.

— Така, ясно. И вие пуснахте Мамонтов, така ли?

— Не аз, а следователят. Какво общо имам аз?

— Общото е, че не сте успели да намерите начин да докажете вината му. Наистина ли сте казвали на Мамонтов, че сте сигурен в неговата виновност, или това е журналистически блъф, основан на факта, че самият Мамонтов сега вече не може да го опровергае?

— Да, другарю полковник, казвал съм това на Никита. Той беше доста умно момче, но слабохарактерно. Трудно беше да го объркам, когато даваше показания, и да го хвана в лъжа, повярвайте ми — почти месец се опитвах да го направя. Оставаше ми надеждата да го прекърша с нашата увереност. За съжаление тази надежда не се оправда, Мамонтов не се поддаде.

— Какво стана после? Преди да го пуснете ли го завербувахте или след това?

— Владимир Борисович, не съм вербувал Мамонтов. Давам ви честната си дума.

— Така ли? И защо? Нали сам ми казахте, че е бил умен, но слабохарактерен. Такива хора обикновено се измъчват от принадлежността си към криминалните структури и с удоволствие се съгласяват да ни сътрудничат. Защо вие сте изпуснали такава възможност?

Юра не беше очаквал подобен обрат. Защо не се бе опитал да направи Никита Мамонтов свой агент? Ами защото Мамонтов изобщо не ставаше за тази работа. На Юра тогава дори през ум не му бе минало да се опита да обработи момчето. Страхлив, непонасящ болка, той би изпял всичко на първия срещнат, който би му посегнал. Какъв агент можеше да бъде? Никакъв, това направо е смешно!

— Психологическата характеристика на Мамонтов не подхождаше за вербуване — отговори Юра.

— Да допуснем — кимна Мелник. — И какво стана по-нататък?

— Не знам — сви рамене Коротков. — Делото бе прекратено във връзка с неустановяване на лицето, подлежащо на привличане под отговорност. Пуснахме Мамонтов. Повече не съм го виждал.

— Тогава как да си обясним факта, че преди три дни той ви е потърсил по телефона?

— Не знам.

— Записът на телефонния ви разговор с него отговаря ли на действителността?

— Отговаря.

— Можете ли някак да обясните това?

— Не, другарю полковник, не мога. Мога само да предположа, че Никита се е обадил от апарат с вграден микрофон.

— Много дълбоко умозаключение. — Мелник помълча, загледан някъде встрани, после вдигна към Юра светлите си, пронизващи очи: — Какво ви каза Мамонтов?

— Това, което е написано във вестника, Владимир Борисович. Разговорът е цитиран точно.

— Не ме правете на идиот! — избухна началникът. — Питам ви какво ви каза Мамонтов при личната ви среща? Какво му се е случило? Защо ви е потърсил?

— Не се срещнахме с него.

— Защо?

— Не знам. Срещата беше определена за единайсет и половина при изхода от метростанция „Чертановская“. Мамонтов не дойде.

— Тия ги разправяйте другиму. А на мен ще имате добрината да ми разкажете как се срещнахте и какво ви каза той.

— Владимир Борисович, давам ви честната си дума — не съм се срещал с Мамонтов.

— А какво сте правили при неговото жилище в момента на убийството?

Пфу, дявол да го вземе, с досада си помисли Коротков, какъв беше този мой късмет! Сега ще ми търси отговорност и за най-малката грешка. Но трябва да призная, че новият шеф безспорно има опит в развързването на езици. Как само постави въпроса: какво сте правили при неговото жилище в момента на убийството? Трябва да отговарям изключително внимателно, инак ще се заяде: ами откъде знаете кога е бил моментът на убийството?

— Отидох в дома на Мамонтов да видя какво му се е случило и защо не дойде на срещата.

— Защо такава загриженост?

— Защото разбирах, че той не ми се е обадил просто така. Вероятно му се бе случило нещо сериозно, щом се бе сетил за мен. Щеше да бъде непрофесионално да не обърна внимание на това. Научих адреса на Мамонтов, приключих с работите си в района на Чертаново и чак след това отидох в Отрадное. Дълго звъних на вратата на Мамонтов, после установих, че тя не е заключена.

— И, разбира се, влязохте — с нескрита злост продължи Мелник. — Там са останали ваши следи и сега до края на живота си няма да докажете, че те са се появили известно време след убийството, а не по време на извършването на престъплението.

— Не е вярно — твърдо отговори Коротков. — Не съм влизал в жилището. И там не може да има мои следи.

Мелник бързо вдигна към него очи, а погледът му моментално стана по-топъл:

— Наистина ли? Не сте влезли там?

— Не съм влизал. Владимир Борисович, та вие самият казахте, че не сме от вчера. Тази клопка е толкова стара, че просто е срамота да се хване човек в нея.

— Е, слава богу!

Мелник така неприкрито се зарадва, че Коротков, въпреки кипящата у него ярост, не можа да възпре усмивката си.

— Добре, Юрий Викторович, засега отхвърляме подозренията в извършване на убийството на Никита Мамонтов. Но остава разкриването на агента. Хайде да свалим картите. Мамонтов е бил ваш агент — в това аз не се съмнявам и не се опитвайте да ме лъжете. И тъй като е бил именно ваш агент, вината и отговорността за неговото разшифроване лежат изцяло и напълно върху вас. Това е голяма неприятност за отдела и е повод за служебно разследване. Трябва да изясним по какъв начин информацията за вашата връзка с Мамонтов е попаднала при убийците, а после и при журналиста… При този, как беше… — Мелник взе вестника и бързо потърси с поглед подписа под статията. — При Баглюк. Намирате се в крайно тежка ситуация, майор Коротков, и аз не мога да си представя как ще се измъкнете от нея. Съвсем наскоро нашият министър още веднъж ни обърна внимание колко недопустима е небрежността при работата със секретни сведения, специално подчерта, че това води до разшифроване на спец-апарата. Ако сте допуснали дори и най-малка небрежност, ще бъдете наказан, и то много строго. Вървете.