Страница 15 из 110
— Василий Валерианович — подзе Стоянов, — нямахме никакви данни, че Мамонтов е поддържал връзка с някого…
— Това не е оправдание! — повиши тон Василий Валерианович. — Не сте и могли да имате такива данни, особено когато става дума за добър агент. Но вие, предлагайки тактиката си за подбор, трябваше да предвидите това. Ти, Григорий, си работил цял живот в милицията, а не аз. И ти трябваше да знаеш какви усложнения може да възникнат. Ти и никой друг. Какво, да не си дете? Не знаеше ли, че агентурата се подбира сред криминалните елементи? Трябваше да предвидиш, че когато търсиш кандидати за обучение, можеш да се натъкнеш на такъв като Мамонтов.
— Виноват — измънка Стоянов.
— То се знае, че си виновен! Ами днешният провал? Защо никой не помисли, че лицето може да не се стъписа и да извика за помощ? Я си представи, че милицията беше наблизо! Свикнали сте, разбираш ли, че мръсен ли е, човек е по-тих от водата и по-нисък от тревата. Ама днес хората са други, нали? Стават опасни. Какво знаеше за него в момента, когато реши да му пратиш твоите малоумници?
— Имахме данни, че е заподозрян в убийство, извършено преди половин година. И то заподозрян не без основание. Криминалистите са имали добри източници, които са потвърдили неговата причастност, но не са намерили доказателства, годни за следствие и съд, така че са пуснали Паригин.
— Пуснали са го, пуснали са го! — имитира го ядно Василий Валерианович. — Те са го пуснали, ама не се е дал и в твоите ръце. И изобщо откъде си сигурен, че криминалната милиция не греши? Работил в органите и би трябвало да знаеш, че милицията греши по-често, отколкото й се иска. Може да не са били прави, като са го подозирали, може този Паригин да е чист като изворна вода. И сега, докато вие тука ми обяснявате какъв злодей и убиец е, той може вече да седи в милицията и да пише жалба срещу някакви бандити, които са нахлули в дома му и са искали да си признае за не знам си какво. Какво ще стане после, сещаш ли се? Не, Григорий, тая работа така няма да върви. Нещо трябва да се промени в твоята система. А ти какво ще кажеш? — обърна се той към Зеленин.
Зеленин дълго мълчаливо гледа Василий, чак след това благоволи да проговори:
— Ако ми позволите, Василий Валерианович, ще изложа своето мнение. Искам веднага да ви предупредя, че то не съвпада с позицията на Григорий Иванович.
— Добре, говори — милостиво разреши Василий.
— Аз от самото начало бях против набирането на кандидати за обучение от криминалните среди. Освен това бях против подготовката им в затворен учебен център в казармени условия. Каквато и да е целта на обучението, впоследствие на всеки завършил трябва да се даде легенда и ако някой се захване да я провери, четирите месеца, прекарани тук, веднага ще изплуват. Четири месеца пълна липса на информация, които непременно ще накарат проверяващия да бъде нащрек. Има още един момент, не по-малко важен. Животът се променя много бързо, дори за четири месеца можеш да изостанеш от него. Човек, откъснат за четири месеца от ежедневния живот, никога не ще може да компенсира напълно това откъсване. Дори всеки ден да чете вестници и да гледа телевизия, пак рано или късно ще допусне грешка, която ще подскаже на един специалист, че в този период той е отсъствал от Москва. Започнат ли да свързват едното с другото… Кандидатът ще бъде принуден бързо да измисли нещо, за да обясни своята неосведоменост, а това винаги може да се провери и опровергае, стига някой да има желание. Смятам, че обучението трябва да се провежда в условия на дневен стационар, а не на казарма. Колкото до контингента, смятам, че кандидатите по принцип трябва да се подбират измежду хора, които никога не са си имали работа с правоохранителните органи.
— Това е неправилен подход! — рязко се намеси Стоянов. — Ние трябва да имаме оръжие, с което да държим човека в подчинение. Това оръжие може да бъде само страхът от разобличаване. Именно затова набираме хора, които определено са виновни за тежки престъпления, и ги караме да си признават това пред камера и диктофон. След това стават по-меки от памук. Другояче не бихме могли да се справяме с тях.
— Абе видяхме ние колко меки стават — забеляза Василий Валериановия. — Един отърча при оперативника, на когото е носил информация, да търси помощ. Другият пък се справи със собствени сили. Ще кажа нещо повече. Тези два провала ме накараха да се обърна към специалисти и те ми казаха нещо много интересно. Съществува практика престъплението умишлено да не се разкрива, а виновният да се пуска на свобода, като в замяна се съгласява да дава информация. И тази практика съществува много отдавна. Ти, Григорий, знаеше ли за това?
— За пръв път чувам! — учудено отвърна Стоянов. — Това не може да бъде.
— Може, драги, може, и още как може. И се прави. И се е правило, и ще се прави. Срамота, че си кадрови милиционер, да не знаеш такова нещо. Колко години работи в криминалната?
— Двайсет и четири.
— Тогава е още по-срамно да допускаш такива недоглеждания. Давам на двама ви два дни за разработване на нова концепция за подбора и обучението на кадрите. Взаимните ви разногласия не ме интересуват. Вие работите в един екип, така че бъдете любезни да изглаждате вътрешните си конфликти самостоятелно, без да вредите на делото, което вършим заедно. След два дни ще дойда тук и вие ще ми докладвате съображенията си. В новата концепция трябва да са елиминирани всички досегашни грешки.
Василий Валерианович рязко се надигна, като показа, че аудиенцията е приключена.
Стоянов го изпрати до изхода, услужливо отвори вратата на автомобила му и остана на входа само по костюм, докато колата на Василий Валерианович не подмина поста при портала на учебния център. Запали цигара, постоя замислено, загледан в едва различимите в тъмното върхове на дърветата, после ядосано захвърли фаса в снега и се прибра в кабинета си. Докато крачеше по коридора, машинално търсеше с поглед какъв да е пропуск, за който да се заяде и да си изкара яда на някого, но пропуски нямаше. Първата група специалисти бе завършила обучението и бе заминала да изпълнява задачи, втората още не беше набрана и в целия учебен център нямаше никого, освен ръководството, инструкторите и малобройния обслужващ персонал.
Когато отвори вратата на кабинета си, видя Зеленин, който дори не бе помислил да си отиде след заминаването на голямото началство. Нещо повече — той явно се канеше незабавно да започне работа върху новата концепция. Вече беше подредил листове, а на масата се бяха появили и някакви схеми. Стоянов неодобрително изсумтя наум. Веднага си личеше, че неговият заместник не е работил нито ден „на земята“, макар да бе служил в силово ведомство и да носеше пагони. Практиците от памтивека следваха едно непоклатимо правило: когато получиш указание, не бързай да го изпълняваш, може и да го отменят. Виж, онези, дето седят зад бюра и играят апаратни игри, следват други правила. Изпълнявай по-бързо, защото който пръв докладва, той е правият. Който по-оперативно изготви документа, с него ще се съгласи началството. Трудно му е на Стоянов да работи със Зеленин, различни са двамата, съвсем различни. Александър Петрович Зеленин е книжен плъх, теоретик, хартиена душа. А Стоянов цял живот е стъпвал по земята, задържал е престъпници със собствените си ръце и ги е хващал за гърлото. Толкова здраво ги хващаше, че те на бърза ръка пропяваха, казваха си и майчиното мляко. А тоя… Какво разбира той от оперативна работа? Какво разбира от вербуване? Нима той знае как да накара човека да се подчини и да не се дърпа много-много?
— Какво, ще се подмазваме на началството, така ли? — Стоянов не можа да скрие злобната си насмешка. — Още не си получил указанието и се втурваш да го изпълняваш, а?
Зеленин вдигна към него мрачен поглед. Това открай време беше загадка за Стоянов: как един човек с толкова обло румено лице, като че ли предназначено от самата природа за широка приветлива усмивка, съумява постоянно да изглежда мрачен, угрижен и сякаш взрян навътре в себе си. Зеленин запазваше тази си физиономия дори и тогава, когато беше в прекрасно настроение.