Страница 108 из 110
Настя надникна от стаята и видя в края на дългия коридор сестрински пост. Когато приближи до медицинската сестра, която седеше зад бюрото, тя изписа на лицето си увереност и решимост:
— Сестро, мога ли да си вървя?
Сестричката я изгледа смаяно:
— Да си вървите ли? Та вас току-що ви докараха.
— Чувствам се прекрасно и искам да си вървя. Къде са дрехите ми?
Сестричката недоумяващо сви рамене:
— Ще повикам лекаря. Не мога да ви пусна сама.
— Добре, повикайте го — милостиво се съгласи Настя.
Лекарят дойде след малко.
— Е? — попита той и скептично огледа Настя. — Станахте вече, така ли?
— Не само станах, но и се каня да си тръгвам.
— Остроумна особа сте — промърмори лекарят, млад мъж, който можеше да изглежда привлекателен, ако не беше грозната бенка на бузата му. — Поне представяте ли си колко е часът?
Настя машинално погледна ръката си и откри, че часовника й го няма.
— Свалихме часовника ви, когато ви биехме инжекцията, на нощното шкафче до леглото е. Съобщавам ви, че вече минава един. Не смятам да ви задържам, ако се чувствате добре, болницата е препълнена, всяко легло е ценно, но почакайте поне до сутринта.
— Не мога да чакам.
— Хайде де! Между другото често ли получавате такива кризи?
— Зависи от ситуацията и от времето. Горе-долу веднъж на два месеца, понякога по-рядко, понякога по-често, особено когато е горещо.
— Трябва да си давате сметка, че имате сериозно заболяване. Сега ви се струва, че се чувствате добре, но разберете — това е от действието на лекарството. След три-четири часа то ще престане да действа и вие няма да можете да вдигнете глава от възглавницата.
— Докторе, повярвайте ми, аз наистина не мога да остана тук, непременно трябва да се прибера, а на сутринта да отида на работа.
— Вие сте направо луда! — Лекарят направи недоволна физиономия. — Каква работа? Имате ли ум в главата? Трябва да сте на легло минимум една седмица.
— Моля ви се… — Тя жално погледна лекаря и нежно хвана ръката му. — Много ви се моля. Пуснете ме.
— Ама разбира се! — избухна лекарят. — Прав ви път, щом не ви е жал за себе си. Хайде с мен, ще подпишете отказ от хоспитализация и можете да си вървите. Само че как ще стигнете до вкъщи?
— А къде се намирам в момента? — Тя най-сетне се сети да попита за това.
Наистина спомняше си, че започна да й се вие свят, когато влакът се намираше някъде между „Семьоновская“ и „Измайловский парк“. В коя болница са я закарали? Ако е някъде по посока на „Шчолковское“, спокойно може да се прибере пеша, но ако е в другия край на Москва? Добре де, ще наруши принципите си и ще хване частно такси, от онези, незаконните.
След като разпита лекаря къде се намира болницата и подписа документа за доброволен отказ от лечение, тя взе якето и ботушите си, облече се и излезе. Добре че болницата беше дежурна и лелката, която се занимаваше с дрехите на болните, макар и да мърмореше, все пак не беше заспала. В дежурната болница докарваха болни през цялото денонощие, а в другите тези лелки нощем си спят вкъщи и ако някой от болните пожелае да излезе, ще си има големи проблеми.
След като измина разстоянието между две пресечки, Настя започна да се разкайва за неблагоразумието си. Толкова й се искаше по-скоро да се махне от болницата, че някак не се сети да помоли за разрешение да използва телефона. Така де, защо е такава глупачка? Свикнала е да бъде самостоятелна, а нали има приятели, има хора, които винаги са готови да й помогнат! Защо непременно трябва, опивайки се от собствения си героизъм, да се мъкне толкова надалече по нощните улици, и то след току-що прекарана криза, след като има брат, има Юра Коротков, има баща, които по всяко време на денонощието ще я откарат, където е нужно? Е, баща й отпада, тя за нищо на света не би му казала, че са я прибрали в болницата, с майка й направо ще полудеят, но брат й и Коротков са напълно подходящи. Какво като е среднощ? Нали тя не припада всеки ден в метрото? Настя мислено се опита да се постави на мястото например на брат си Саша и разбра, че самата тя определено щеше да се почувства смъртно обидена, ако научеше, че Саша се е прибирал нощем пеша от болницата само защото не му е било удобно да я събуди.
Започна да се оглежда за телефонна кабина, но в този момент видя приближаваща кола и решително вдигна ръка. Нека Саня си поспи, тя и сама ще си стигне до вкъщи.
Шофьорът й поиска безумна цена, но Настя му плати. Когато се прибра, изведнъж изпита чудовищна слабост и побърза да си легне. Дори не взе душ, страхуваше се, че отново ще й се завие свят, ще изгуби съзнание в банята и ще се удари лошо.
Когато на сутринта се събуди, тя понечи да стане и да тръгне за работа, но разбра, че явно се е надценила. Нямаше сили не само да тръгне за където и да било, но дори и да се облече. Ръката й току изпускаше четката за зъби и процедурата на миенето на зъбите й отне около половин час, след което Настя най-сетне си призна, че наистина е болна и не може да отиде на работа. Какво чудно имаше? Толкова дни под напрежение, обзета от тревоги и тъга, от мъчителни мисли за баща си, почти без да се храни и на практика почти без да спи. Такъв режим би повалил и слон.
Бавно тътрейки нозе, тя се върна в леглото и нави будилника за девет и половина. Трябваше да се обади в службата и да предупреди, че е болна…
Минаха няколко дни, преди тя да започне що-годе стабилно да ходи из къщи. Коротков идваше всяка вечер, с ужас гледаше как тя с олюляване и подпирайки се на стените, се дотътряше от входната врата до дивана, хващаше се за главата, обсипваше я с всякакви нежни, но критични по същество думи, опитваше се да я храни, оставаше да спи на походното легло, защото се страхуваше да не би тя отново да получи криза, а сутрин тичаше на работа, като преди това събуждаше Настя и я заставяше да изпие всички необходими лекарства.
Когато видя, че тя вече преодолява разстоянието от вратата до дивана не за десет, а само за една минута, Коротков заяви:
— Край, днес ще се прибера вкъщи, Дялка ме изяде. Не вярва, че нощувам при теб, мисли, че хойкам.
— Ами да се беше обадила тук, да се увери.
— Е, ти пък, сякаш не познаваш Дялка! По никой начин не би се обадила да проверява, предпочита да се измъчва и терзае. Характер! — въздъхна той. — Между другото твоят Иван те търси днес.
— И какво? — трепна Настя.
— Нищо. Чичо Паша му каза, че си болна и да не те безпокои.
Когато Юра си тръгна, тя помисли малко и се обади на Заточни.
— Иван Алексеевич, търсили сте ме.
— Да, казаха ми, че сте болна, затова реших да не ви безпокоя. Имам новини.
— И аз имам. Вярно, не съм абсолютно сигурна в моите.
— Аз пък съм сигурен в моите — отговори генералът. — Ако искате, мога да дойда у вас.
— Искам — бързо каза Настя, но веднага се сепна: — Сигурно е неудобно, уморен сте, вече минава девет.
— Но аз съм с кола, пътят ми до вас е десет-петнайсет минути, не повече. Помня къде живеете. Между другото от какво сте болна? От грип ли?
— Не — засмя се тя, — пак моите кръвоносни съдове. Не е заразно.
— Да ви трябва нещо?
— Благодаря, всичко си имам. Коротков се грижи за мен. Значи да ви очаквам?
— Да — кратко отговори Заточни. — Скоро ще бъда при вас.
След като затвори, Настя разбра, че има само петнайсет минути, за да въведе в ред и стаята, и себе си. Да оправи леглото, да занесе в кухнята лекарствата и немитите чаши, които стояха в изобилие на пода до дивана, да си свали пеньоара и да облече нещо прилично. В нормалното й състояние това би й отнело две минути, но сега…
Но тя успя. Когато на вратата се позвъни, диванът беше сгънат и покрит с карирано одеяло, а Настя бе сменила топлия мъхнат пеньоар с дънки и пуловер. Вярно, лицето й беше пръстенобледо, но това както и да е…
— Да, видът ви е доста страховит — позасмя се Заточни, разглеждайки Настя. — Може би не биваше да идвам? На вас ви трябва спокойствие, а не споделяне на новини.