Мъжки игри

— Да, големи вълнения… Е, и допихте ли си тогава тази бутилка?

Настя беше сигурна, че произнася думите, но кой знае защо — не ги чуваше. Чувстваше, че устните й мърдат, но не чуваше звука от тях. Достраша я, но в същата секунда слухът й се върна.

— Какво приказваш, разбира се, че не. Нали ти казвам — пийнахме по съвсем мъничко за запознанството, само веднъж наляхме по няколко капки в чашките. Между другото твоят началник не ми се видя пиещ човек. А и аз не съм пияч, нали знаеш? Е, край, дете, мисля, че трябва да си тръгвам, късно е вече.

Настя мълчаливо наблюдаваше как баща й стана, излезе в антрето, обу си обущата и облече якето. Трябва да стане и да го изпрати, трябва да изрече някакви думи и да го целуне за довиждане. Но защо е останала съвсем без сили? Защо се е вцепенила и не може да помръдне?

„Наистина ли всичко свърши? Или той лъже? Истината ли й каза или не? Стани и излез в антрето, сбогувай се с баща си, дръж се нормално, иначе той ще се разтревожи. Човекът няма никаква вина. Не е пил с Баглюк онази вечер. Не го е напивал и не му е давал недопитата бутилка. Всичко свърши, Настася. Всичко свърши. Иди и го целуни, дръж се като любяща дъщеря, овладей се, инак ей сега ще се разревеш и татко ти няма да си тръгне, докато не му обясниш какво става. Какво, много ли ти се иска да му разкажеш как си го смятала за съучастник в престъпленията? Искаш да научи, че си го подозирала? Хайде де, Настя, ставай и тръгвай!“

Тя се съсредоточи, събра сили и изнесе тялото си в антрето, където Леонид Петрович вече закопчаваше якето си.

— Всичко хубаво, татенце — усмихна се тя, — благодаря ти, че ми донесе храната. Предай на мама, че няма за какво да се тревожи, с мен всичко е наред.

— Виждам го — сериозно отговори баща й. — Толкова е наред, че не приличаш на себе си. Впрочем абсолютно права си, че вече си достатъчно голямо момиче, за да не даваш отчет на родителите си за своето настроение.

Настя затвори вратата след него и безсилно се отпусна на пода в антрето. Но след минута скочи и се втурна в хола. Там, в дъното на горното чекмедже на бюрото, се намираше увитата в хартия бутилка, извадена от катастрофиралата кола на журналиста Баглюк. Настя трескаво разви хартията, грабна бутилката, запали настолната лампа и насочи светлината към етикета. Ами да, под ярката светлина в центъра на етикета, върху изображението на някакъв алкохолно-конячен деец, ясно се виждаха следи от графит, изтрит с гумичка. Наистина е било портрет, под косите лъчи дори можеше да се различи какъв е бил.

Какво излиза тогава? Мелник… Баглюк никъде не е ходил след разговора с него, при никого не се е завтекъл да се оплаква и съветва. Мелник го е поил в своя кабинет и му е дал да си носи недопитата бутилка. Защо? Защото. И на другия ден три сол на главата на Коротков, задето не намерил време да поговори подробно с журналиста и да изиска от него отличителните белези на човека, който е предал на Баглюк материалите за Мамонтов. Лицемер е този Господар, охо, какъв лицемер! Просто се възползва от недоглеждането на Юрка и раздуха цялата тази работа. А всъщност сигурно е бил страшно доволен, че отличителните белези на този тайнствен непознат не са били разгласени. Истинските отличителни белези. И вместо тях им е дал фалшиви белези, уж изяснени по време на разговора му с журналиста. Застраховал се е, та никога да не разпознаем и намерим този човек.

Мелник… Той вземаше за запознаване секретните дела, водени от оперативните работници, и дълго ги държеше при себе си. Защо? Да не би да ги е учил наизуст? А после вдигаше скандали пак на Коротков за разкриването на специалните агенти. Данните за Мамонтов са изтекли не чрез Господаря, това се е случило по-рано, преди той да вземе делата. Някой друг е предал Никита. Но Паригин го е предал той. Защо обаче? В делата не е имало никакви материали за евентуално негово вербуване, Миша Доценко се кълне, че не е работил в тази насока. Миша дори не е подозирал Паригин. От всички мъже, докарани и разпитвани тогава в участъка, Евгений Илич Паригин му се е видял като един от най-приличните и спокойни хора и всички подозрения по отношение на него са отпаднали практически веднага, след първата най-повърхностна проверка на неговото местожителство и месторабота. Защо тогава Мелник го е посочил като кандидат за обучение? Или греша?

Може би все пак не е Мелник? Може той да няма нищо общо, а да е напил Баглюк от най-добри подбуди, видял е, че човекът е крайно разстроен, едва не плаче, предложил му е да пийне. Какво лошо има в това? А алкохоликът Баглюк може да е отмъкнал бутилката, без да го забележи стопанинът на кабинета. Напил се е, не е успял да овладее колата по хлъзгавия път, катастрофирал е… Не, момчетата от автоинспекцията твърдят, че някой е поработил върху колата на журналиста. Това не може да бъде случайност.

Значи Мелник…

Но защо такива странни кандидатури? Несъмнено готови да се провалят. Онзи, който е предал Мамонтов, трябва да е знаел, че момчето е слабохарактерно и най-вероятно ще хукне да търси помощ. А Паригин изглеждаше кротък и порядъчен във всяко отношение. Впрочем дори и в най-сериозната работа човек не може да бъде застрахован срещу интриги, подхлъзвания на динена кора, подлагания на крак и игри на амбиция. Та нали Мелник е знаел, че Аня Лазарева няма отношение към седемте убийства, но настойчиво принуждаваше Настя да разработва именно нея и отхвърляше всички други версии. А как побесня, когато Настя само леко намекна, че Лазарева не е убийца и изобщо убийствата не са извършени от маниак. Направо излезе от кожата си. И я заплаши със служебни неприятности, ако не продължи да работи върху Лазарева. Ако не продължи да работи по несъмнено невярната версия. Защото почеркът бил един и същ. Да дадеш лъжлива насока и всячески да пречиш на работата…

Ами ако тя греши и Мелник няма никакво отношение към това? Ако наистина е бил искрено уверен във виновността на Лазарева — та нали и самата Настя по едно време вярваше в това, нали тя изгради портрета на предполагаемия убиец-маниак, тя даде насоките къде трябва да го търсят, лично провери онази история с ноктите… Тя, Настя Каменская, много се стара и беше много убедителна — защо сега трябва да се чуди, че Мелник се е доверил на тази версия?

Внезапно си спомни как през декември миналата година, само преди два месеца, научи от Заточни, че Житената питка — Гордеев се кани да напуска. Тогава тя отиде при Гордеев и го попита вярно ли е това. А Гордеев отначало й говореше някакви утешителни думи, после рязко заяви, че иска да се пенсионира като генерал и не вижда в това нищо срамно, а накрая призна, че мястото му е дотрябвало на някого и без това ще го разкарат, независимо иска ли той това или не, така че ще по-добре да отиде в министерството на по-висока длъжност, иначе ще го пенсионират с ритник по задника.

Мястото му дотрябвало на някого! На Мелник ли? На учебния център? На Програмата?

Когато се събуди, Настя дълго не можа да схване къде се намира. Защото лежеше в непозната стая на непознато легло. Наоколо беше абсолютно тъмно, само светлината от уличните лампи мъждукаше едва-едва. Наблизо чуваше нечие дишане, тихо и равномерно. После разбра, че това е болница, че тя се намира не в стая, а в приемната, а до нея спи някой от персонала. Как се бе озовала тук? Последното, което си спомняше, беше вагонът на метрото, с което се прибираше снощи от работа. Стана й лошо, силно й се зави свят, но обикновено в такива случаи тя слизаше на най-близката спирка и се съвземаше сама на някоя пейка в прохладния вестибюл, стиснала в юмрук ампула с амоняк. Този път не успя нито да слезе, нито да извади ампулата, във вагона беше такава блъсканица, че тя не можеше и не можеше да отвори чантата си, все по-силно й се виеше свят, а ръцете не я слушаха…

Така, ясно — припаднала е в самото метро и „Бърза помощ“ я е докарала в тази болница. Трябва бързо да се измъква оттук. Настя отметна одеялото и видя, че са я сложили на леглото облечена, свалили са само якето и ботушите й. Внимателно се надигна от твърдата кушетка, направи няколко крачки и се убеди, че се държи на крака напълно устойчиво, а и вече не й се вие свят. Кризи с кръвоносните съдове й се случваха често и тя добре знаеше, че най-важното е да не се уплаши и да изтърпи. Да изтърпи рязкото влошаване на състоянието си, да не изпада в паника, да не си въобразява, че умира. Това продължава само десет-петнайсет минути, после настъпва също толкова рязко подобряване. Явно днешната криза е била особено силна, такова нещо вече й се е случвало. Но сега се е оправила напълно.