Страница 106 из 110
— Татко, скоро ще стана на трийсет и седем, нали не си забравил? Аз работя и животът ми не е много лесен. Имам ли право понякога да съм в лошо настроение или съм длъжна триста шейсет и пет дни в годината да се веселя и да се радвам на живота?
Тя не успя да скрие раздразнението си и отговорът й прозвуча рязко. Дори прекалено рязко.
— Значи не искаш да ми кажеш — констатира Леонид Петрович. — Твое право е. Не се тревожи, няма да те измъчвам. Ще пия чай и ще си вървя. Ти си жива и здрава, ще докладвам това на майка ти, тя ще се успокои. Между другото какво реши за напускането на работата?
— Ще напусна. — Настя сви рамене. — Какво има за решаване? И без това не мога да работя с Мелник, мъча се, но не става.
От нервното напрежение я втресе, и то толкова силно, че не можа да скрие треперенето от внимателните очи на Леонид Петрович.
— Да не си настинала? Май те тресе — загрижено каза той.
— Да, малко — постара се тя да се скрие зад спасителната лъжа. — Днес доста се намръзнах, още не мога да се стопля.
— Пийни си малко — посъветва я баща й, — добре е като профилактика. Какво имаш?
— Не знам, трябва да видя, нали не купувам алкохол. Сигурно е останало нещо от Нова година.
Леонид Петрович стана и отвори вратичката на кухненския бюфет, където, както знаеше, дъщеря му и зет му държаха напитките.
— Аз ще видя — решително каза той, — ти непременно ще избереш нещо неподходящо. Така… Ликьорът не върши работа, сухото вино — също… А, ето това става. Чувашки ром с билки. Откъде имаш това разкошно нещо?
— Един аспирант на Льошка го донесе. Татко, ромът е прекалено силен за мен, не обичам такива напитки.
— Не е нужно да го обичаш, трябва да пийнеш от него, за да се стоплиш и поотпуснеш. И в крайна сметка аз не те карам да го пиеш с водни чаши.
Той сложи на масата две малки чашки, наля на себе си една третинка, а чашката на Настя напълни догоре.
— На екс ли? — с нескрит страх попита тя.
— Не, защо? Пий, както ти харесва. На малки глътчици, ако искаш. Но непременно първо хапни нещо, няма нищо по-глупаво от пиенето на празен стомах. Не си вечеряла, нали?
— Ядох. Честна дума.
— Мога да си представя. — Той се позасмя и извади от хладилника шунката, изпратена от Надежда Ростиславовна. Леонид Петрович извади коравия хляб от кутията и направи на Настя сандвич. — Яж, искам да видя с очите си.
Тя започна вяло да дъвче сандвича, който й се струваше абсолютно безвкусен. Леонид Петрович вдигна своята чашка, повъртя я в ръката си, помириса напитката и я остави на масата.
— Какво, не ти ли харесва?
— Харесва ми. Хубаво питие.
— Защо не пиеш тогава?
— Тебе чакам. Невъзпитано е да пиеш сам, дете. Ти яж, не бързай. Какви са новините от Чистяков?
— Процъфтява. Изнася лекции, там са страхотно популярни. Обажда ми се всеки ден.
Настя се чуваше отстрани и се чудеше, че е започнала да говори в кратки фрази. Това не й беше присъщо, обикновено в присъствието на Леонид Петрович тя се отпускаше, разказваше всичко с подробности и пространни остроумни коментари, много се смееше. Сега сякаш беше друг човек. Нима отсега нататък винаги ще бъде така?
— Затъжи ли се за него?
— Неособено. Нямам време. Работата е много.
Междувременно Леонид Петрович извади от джоба си химикалка, придърпа бутилката с рома и започна да рисува по етикета. Настя с любопитство го наблюдаваше. Ето значи за какво й бе говорила майка й. По време на сериозен разговор очи в очи…
— Виждала ли си скоро Саша? Как са те?
— Нормално. Саня работи, Дашка гледа детето и си мечтае за второ.
Леонид Петрович помълча, сякаш чувстваше, че разговорът се изчерпва, а не знаеше как да го съживи.
— Свърши ли със сандвича? Е, хайде да пийнем, дете. За твое здраве! — Той вдигна чашката.
— И за твое, татко.
Той едва докосна с устни рома и остави чашката. Настя отпи малко, после замижа и гаврътна остатъка наведнъж. Питието й се стори твърде силно, поначало тя обичаше само мартини, не пиеше нищо друго. Но сега изпи чашката си до дъно с надеждата сковаността, която й пречеше да се държи нормално, да изчезне. Леонид Петрович отново се зае с рисуването по етикета.
— Странен навик имаш — не издържа Настя. — Не съм знаела, че рисуваш по етикетите.
— Така ли? — вдигна вежди баща й. — Никога ли не си ме виждала?
— Нито веднъж.
— Странно. Всъщност ти никога не си била особено внимателна.
— Татко…
— Не, не го казах като упрек — засмя се той. — Просто го отбелязвам. Впрочем ти може и да не си ме виждала — в компания не си го позволявам, а сами с тебе не сме пили нито веднъж. Или греша?
— Не грешиш, днес ни е за пръв път.
— Тогава извинявай, вземам си думите обратно. — Отново вдигна чашката до устните си, отпи още мъничко.
— На мен не предлагаш ли? — попита Настя.
— На теб вече ти стига. За да се стоплиш и да се освободиш от треската, е напълно достатъчна една чашка. Не ти ли помогна?
— Помогна ми — призна тя.
— Е, значи стига. Ако искаш, капни малко в чая си — и това дава добър ефект.
Настя наля чая. Ромът наистина й бе подействал, ръцете й се затоплиха и престанаха да треперят.
— Покажи ми как рисуваш по етикетите — помоли тя.
Леонид Петрович побутна бутилката към нея и взе чашата с горещия чай. Настя заразглежда етикета със защрихованите светли места.
— Забавни драсканици. — Тя си наложи да се усмихне и се учуди, че успя без особени усилия. — Само защриховаш ли или рисуваш нещо свое?
— Различно. Ако на етикета има нечий портрет, обикновено трудно се стърпявам, започвам да го загрозявам. Добавям му мустаци, брада, променям му прическата, с една дума — каквото ми хрумне. Понякога се получават доста смешни ситуации.
— Дори смешни ситуации? — недоверчиво попита Настя, която наистина не разбираше какво смешно може да има в това.
— А ти какво си мислеше? Човек невинаги се контролира и понякога се случва да се изложи. Между другото ето ти един пример. Спомняш ли си, че веднъж бях дошъл при твоя началник да взема аналитичните материали? Ти тогава ми се скара, обвини ме в началническа надменност и във всички смъртни грехове.
— Спомням си.
Сърцето я присви от лошо предчувствие, макар че сега не би могла да каже от какво се страхува. Всичко най-страшно и без това вече се беше случило. И продължаваше да се случва буквално тук и сега.
— Та значи отивам при него с бутилка, както си е редно — знам правилата и стриктно ги спазвам, при мъж по сериозна работа не се ходи без бутилка, а пък по работа като моята — съвсем. Не е задължително да се пие, но си длъжен да занесеш. Отивам аз, представям се, обяснявам за какво съм дошъл, той започва да натиска бутоните, отпуска ти — спомням си прекрасно — двайсет минути. Така беше, нали?
— Да — потвърди тя.
— След което се възцарява неловка пауза. И точно в този момент аз реших, че е време да подаря бутилката, за да запълня с нещо паузата. Твоят Мелник тутакси — като гостоприемен домакин — вади чашките, налива, изпиваме по съвсем мъничко, чисто символично, за запознанството, и започваме да си бъбрим за разни дреболии. Аз по навик вземам от бюрото един молив и започвам да си драскам, а на онзи етикет имаше някаква физиономия, та драскам си аз, драскам, не се контролирам, нали цялото ми внимание е насочено към Мелник, а после изведнъж забелязвам, че съм превърнал онази муцунка в точен портрет на началника ти. Представяш ли си? Неудобно — ужас! Рекох си, ще си тръгна, той ще прибере бутилката в касата и естествено няма да погледне етикета, а ще го забележи едва после, когато седне да пие с някого. Пак добре, ако го забележи той, ами ако го забележи човекът, с когото е седнал да пие? Защото аз не бях направил точен портрет, а шарж, злобен и много разпознаваем. С една дума — чувствам се като риба в нагорещен тиган, не знам как да изляза от ситуацията. Но тогава, слава богу, някой му се обади по телефона и докато не ми обръщаше внимание, аз грабнах от бюрото му една гума и изтрих това злочесто произведение на изкуството.