Мъжки игри

— Именно, прекрасно ме разбрахте — отново се усмихна генералът. — Така смятам, да. Те не са свикнали да мислят за това, забравят за тези неща. За тях важното е да знаят, че парите по сметката са преведени, и то доста пари, и те могат да ги изразходват за нуждите на центъра. И ги изразходват. А там се следи всяка копейка, можете да бъдете сигурна. Никой не играе такива игри със собствени пари, Анастасия, мащабите са други. За да подхванеш такава работа и да я плащаш от собствения си джоб, трябва да си луд милионер. Във вашето дело фигурират ли луди милионери?

— Нито един — засмя се Настя. — Дори психически нормален милионер не се забелязва.

— Ами добре тогава, ще смятаме, че сме се разбрали. Още днес извънредната комисия по данъците ще научи от доверен източник, че буквално лудите пари, отпускани от държавата за Програмата за борба срещу данъчните нарушения, се пилеят неизвестно за какво, особено много злоупотреби има в учебния център.

— Какви например?

— Анастасия, не се правете на наивна — намръщи се генералът. — Всякакви. Например наред с подготовката на специалисти за работа в крупни финансови структури в този център срещу заплащане се подготвят счетоводители. Организирали са платени курсове и обучават кого ли не срещу страшно много пари. Доколкото разбирам, официалната подготовка на специалисти там трябва да се води по две направления: счетоводна отчетност и икономически анализ, от една страна, и основи на оперативната работа — от друга. Следователно там има хора, които преподават икономическите дисциплини. Така че версията за платените курсове е напълно правдоподобна. Това ще бъде достатъчно в центъра да се направи внезапна проверка. — Той хвърли бърз поглед на часовника си и тръгна към изхода на парка. — Времето ни изтече, трябва да вървя на работа. Вие накъде сте сега? Към „Петровка“ ли?

— Че накъде другаде! — въздъхна Настя.

— Не долавям ентусиазъм в гласа ви — присмехулно я подкачи Иван Алексеевич. — Навремето вечно бързахте за службата и не искахте да си тръгвате оттам.

— Нали ви обясних…

— Разбира се, не съм забравил. Спомням си как проливахте сълзи в моята кухня и ме умолявахте да ви спася от злия началник. Но смятах, че това е било само моментна слабост. Нима съм се излъгал във вас?

— По всяка вероятност — да. Все още не съм се отказала. Приключвам това дело и подавам рапорт за напускане.

— Не бързайте, Анастасия.

— Не ме възпирайте, Иван Алексеевич. Готова съм да си мислите лоши неща за мен, но няма да работя с Мелник. Не мога. Ще ви кажа нещо повече: вече не мога да работя в криминалната милиция.

Заточни се спря, обърна се с лице към нея и я погледна в очите:

— Това е нещо ново. Не искате ли да го обсъдите с мен?

— Не искам. По-рано исках. Но вие някак не подкрепихте порива ми. Имах чувството, че посещението ми ви дразни и отегчава. Не се тревожете, Иван Алексеевич, аз вече няма да ви се натрапвам с глупостите си. Това наистина беше моментна слабост. Въобразявах си, че сме приятели и винаги мога да дотичам при вас, за да споделя проблемите си. Признавам, че неправилно оцених ситуацията — един генерал не може да бъде изповедник на редови оперативен работник. Моля ви за извинение.

Тя говореше, загледана право в жълтите очи на Заточни, и тези очи вече не я сгряваха с топлата си светлика, както преди. Те бяха студени и сериозни.

— Не сте извинена. Обидена сте ми, така ли? Вероятно това е правилно. Всяка жена на ваше място щеше да се обиди. Но аз няма да ви се извинявам. Държах се така, както сметнах за нужно и правилно в онзи момент. И ако това ви е обидило — какво пък, тъй да бъде! Да вървим, времето ме притиска.

Те излязоха от парка и бързо тръгнаха към метрото, където генералът беше оставил колата си.

— Да ви закарам ли? — попита той, докато вадеше ключовете от джоба си.

— Не, благодаря, ще отида с метрото.

— Какво, още ли ми се сърдите?

— Моля ви се, разбира се, че не. Щях ли иначе да ви моля за тази среща?

— Не си кривете душата, Анастасия. — Той се приближи още повече до нея. Сега очите му бяха топли — като две локвички разтопено злато, снежнобелите зъби искряха в усмивка. — Щом ми се сърдите и се обиждате, но въпреки това сте дошли при мен да говорим за престъпленията, с които се занимавате, това означава, че продължавате да обичате работата си, за вас тя е над всичко, включително и над нашите глупави амбиции и обиди. Така че не смейте да ми разправяте, че не искате повече да работите в милицията.

Настя с усилие откъсна погледа си от неговите грейнали жълти очи. Тя никога не можеше да разбере с какво толкова я омагьосва той. Познаваха се от почти две години и през цялото това време тя бе чувствала, че не може да се съпротивлява на този човек. Не може да му се сърди, каквото и да се случи.

— Нима няма друго обяснение? — попита тя, като се стараеше да не се поддава на топлината, която се лееше от очите му.

— Има. Но едва ли ще ви хареса. Вие изпитвате добри чувства към мен и просто не сте в състояние да ми се сърдите. Край, Анастасия, времето ни свърши. Още веднъж ви питам: ще пътувате ли с мен до центъра?

— С метрото ще стигна по-бързо. Благодаря ви.

Настя постоя известно време на тротоара, загледана след отдалечаващата се кола на Заточни. Нямаше закъде да бърза, генералът беше на работа от девет, а тя — от десет.

Позвъняването на вратата я свари неподготвена. Настя се бе прибрала от работа преди малко, за пореден път бе издържала битката срещу собственото си отвращение към яденето и си бе наложила да хапне нещо, а в момента се готвеше да вземе горещ душ. Никого не очакваше.

„Дали да не отварям? — мерна й се такава мисъл. — Обикновено вечерните посещения не носят нищо добро. Впрочем може би е съседката.“

Настя погледна през шпионката и веднага отвори. На прага стоеше вторият й баща с голяма чанта в ръка.

— Татко?

Тя отстъпи една крачка, за да му направи път, и се постара да скрие обзелия я ужас. Как да се държи с него? След онази вечер, когато разбра всичко за него, Настя разговаряше по телефона само с майка си, която й се обаждаше всяка вечер. Едва ли ще успее да овладее нервите си, за да не се издаде — Леонид Петрович познава и кътните й зъби. И тогава какво? Да си изясняват отношенията? Да задава въпроси, които една нормална дъщеря никога не би си позволила да задава на любимия си баща? Какво да прави? И изобщо защо е дошъл?

— Извинявай, че не се обадих предварително — добродушно каза Леонид Петрович. — Сама ли си?

— Разбира се. Нали Льошка го няма, а толкова късно не каня гости. Какво се е случило, татко?

— Нищо. Донесох ти нещо за ядене. Майка ти е сигурна, че пак гладуваш, но разбира, че едва ли ще успее да те накара да дойдеш у нас.

— Събличай се.

Леонид Петрович съблече якето и събу обущата си, извади домашните пантофи на Льоша.

— Почерпи баща си с чай, дете — каза той, влизайки в кухнята.

Настя включи чайника и започна да вади храната от чантата. Ръцете й трепереха и тя се страхуваше, че Леонид Петрович ще забележи това. Нямаше намерение да си изяснява отношенията с него и с горчивина мислеше, че за пръв път в живота си не се чувства леко и спокойно край него. Нима винаги отсега нататък ще трябва да живее с този товар на сърцето?

— Какво става, дете? — попита той, като я гледаше изпитателно.

— Нищо — лицемерно отговори тя. — Какво трябва да става?

— Не лъжи баща си. Майка ти все ми повтаря, че нещо става. Тя разговаря с тебе всеки ден и нещо никак не й харесваш.

— И те е пратила да видиш дали не съм прибрала вкъщи някой любовник, докато мъжът ми е в чужбина?

— Грубо беше, дете — укорително поклати глава Леонид Петрович. — Ние с майка ти никога не сме се месили в личния ти живот. Но тя има чувството, че настроението ти се влошава от ден на ден. Не си мисли, че като не й казваш нищо, тя не забелязва. Майка ти е и усеща такива неща по гласа ти, не е нужно да й казваш каквото и да било. Така че — какво става с настроението ти?