Мъжки игри

Именно за да обсъдят този въпрос Василий Валерианович искаше да се види спешно със Зеленин. След дълги размисли и пресмятания той задели за срещата с Александър Петрович времето от седемнайсет и трийсет до осемнайсет и петнайсет.

Глава 20.

На другия ден Павел Василиевич Жерехов предаде на Коротков отчета за наблюдението над двата обекта, единият от които бе ходил в банка „Руска тройка“ с повече от странни намеци, а другият всъщност беше човекът, за когото бе намеквал първият.

Наблюдението над първия обект не бе дало нищо интересно, освен че след посещението си в банката той се бе срещнал с втория, но за сметка на това вторият обект бе повел наблюдаващите по твърде любопитна верига. В резултат на това в продължение на едно денонощие бяха установени лицата Александър Петрович Зеленин и Василий Валерианович Галузо. Обектът на наблюдение номер 2 бе влязъл във връзка със Зеленин, след което Зеленин бе пристигнал в едно голямо красиво здание, където бе останал точно четирийсет и осем минути. Той бе излязъл от зданието заедно с някакъв човек, беше се сбогувал с него с ръкостискане и беше си тръгнал с кола.

Наблюдателите, които следяха Зеленин, го бяха проследили до една закрита територия, в която не бяха успели да проникнат. Другата група наблюдатели бяха спрели вниманието си върху мъжа, с когото Зеленин бе излязъл от зданието, и след известно време бе установено и неговото име. Василий Валерианович Галузо беше един от крупните ръководители в правителствения апарат.

— И защо се захванах с всичко това? — тъжно попита Настя, втренчена в донесения от Коротков отчет.

— Как защо? — изненада се Юра. — Нещо не те разбирам. Какви съмнения те мъчат?

— Обикновени. Какво ще правим ние с всичко това? Ясно е, че територията, на която момчетата не са успели да проникнат, е именно прословутият учебен център. Също толкова ясно е, че господин Галузо е активен деятел в държавната програма за борба срещу данъчните нарушения. И по-нататък какво? Ние двамата с тебе — срещу такава огромна сила? Когато давах обещания на Денисов, някак изобщо не помислих за това.

— Не ми харесва настроението ти. И изобщо не ми харесваш. Не те обичам, когато си такава.

— Е, ще прощаваш, вземай каквото ти дават, друго не са ни докарали — кисело се усмихна тя. — Юра, кога ще стана далновидна, как мислиш?

— Асенка, престани! Стегни се малко. И се обади на скъпия си приятел Заточни.

— Защо?

— Защото. Ти свърши своята част от работата, наистина не можеш да направиш нищо повече — нито сама, нито с моя помощ. Резултатите, до които стигнахме, водят вече към места, много по-високи от нашия отдел.

Настя упорито наведе глава и втренчи поглед в пода:

— Няма да му се обадя.

— Започна се! — театрално разпери ръце Юрий. — И защо, ако мога да попитам?

— Юра… Разбирам, глупачка съм, прекалено съм емоционална, това вреди на работата, но не искам да се обаждам на Иван. Струва ми се, че той остана много недоволен от последния ни разговор и аз много му паднах в очите. Срамувам се. — Тя вдигна очи, дълбоко въздъхна, замижа, поседя няколко секунди с притворени клепачи, после погледна Коротков и се усмихна. — Край, Юрик, готова съм. Всичко ми мина. Прав си, безобразно съм се отпуснала. Работата си е работа в края на краищата.

Този път Настя не отиде в дома на генерала. Обади му се по телефона в службата, помоли го да й определи ден и час за среща и Заточни доста сухо и хладно предложи да се срещнат в седем часа на другата сутрин. Настя знаеше, че Иван Алексеевич обича да се разхожда сутрин в Измайловския парк, но само в неделя и никога в делник. Тя неволно зиморничаво присви рамене. Щеше да се наложи да стане в шест, а за нея това беше страшна мъка, тя дори и в седем едва отлепваше клепачи, особено когато навън беше още тъмно. Но нямаше как — сама си го изпроси.

Точно в седем сутринта на следващия ден тя излезе от метрото и веднага видя колата на генерала. Това също беше необичайно. Много пъти бяха се разхождали заедно в парка, но тогава Заточни винаги идваше с метрото и носеше анцуг и леко яке, а днес беше облечен с балтон. Вероятно след разходката не смята да се прибира вкъщи, а ще отиде направо на работа, помисли си Настя.

Те мълчаливо стигнаха до входа на парка, Настя напълно бе изгубила желание да говори, генералът май също беше потънал в собствените си мисли. Най-сетне тя разбра, че е неприлично да протака повече.

— Иван Алексеевич, знам, че нарушавам субординацията — започна тя. — При други обстоятелства щях да изложа проблемите си пред Гордеев, а вече той щеше да ги представи пред вас, и то не лично, а чрез ръководството. Затова предварително ви моля да ме извините.

— Няма нищо, моля — кимна Заточни. — Слушам ви.

Тя започна да разказва, като се стараеше да не пропусне или обърка нещо. Иван Алексеевич слушаше внимателно, почти без да я прекъсва, само от време на време задаваше уточняващи въпроси. Когато тя свърши, той се усмихна, при което жълтите му тигрови очи припламнаха като две малки слънчица.

— И какво ви смущава във всичко това?

— Ами всичко ме смущава! — гневно отвърна Настя. — На моето ниво е невъзможно да проникна в този учебен център, а само там мога да намеря отговорите на въпросите си. Почти съм сигурна, че този път не греша: убиецът, удушил седем души, е свързан с учебния център, със Стоянов и Зеленин. И искам да го открия.

— Или тях — уточни Заточни. — Вие току-що доста убедително ми обяснихте как е било възможно да се извършат тези убийства, без жертвата да се уплаши, и от думите ви стана ясно, че престъпниците са най-малко двама.

— Добре, нека бъде тях — послушно се съгласи тя. — Но все пак искам да ги открия.

— И още едно съображение, Анастасия. Вие бяхте права, като казахте, че отменянето на поръчката за Нурбагандов и предаването й на друг изпълнител не е свързано с пари. Търсен е не толкова евтин наемник, колкото удобство и простота. И от това следва много интересен извод. Хората, които ръководят учебния център, не са свикнали да правят сметка на парите. И в този смисъл аз съм склонен да се съглася с вас относно Стоянов. Изглежда, той наистина е бил един от ръководителите там.

— Нещо не ви разбирам напълно — предпазливо каза Настя в страха си да не изглежда глупава. Не стига, че миналия път се показа пред генерала като истеричка със слаби нерви, ами сега ще изглежда като пълна глупачка.

— Ще се изясня. Парите, както знаете, се броят. Банална стара и вярна поговорка. Ето защо във всяка организация — била тя търговска или държавна — има счетоводство. Но в търговската организация за парите се грижат, наистина ги броят, и то не само финансистите, но и ръководителите, за да определят правилно стратегията и тактиката в развитието на предприятието. В бюджетната сфера всичко е различно. Отделят се пари от бюджета, с тези пари организацията трябва да функционира. Ако тя спести нещо — полза от това няма, защото ако вместо двайсет скъпи компютъра бъдат закупени десет евтини, останалите пари не могат да се използват за премиране на служителите или за откриване на още една необходима щатна бройка. И обратното — ако организацията не е назначила достатъчно служители и фонд „Работна заплата“ не се използва напълно, с тези пари не могат да се купят компютри. Парите за заплати и за оборудване влизат в различни параграфи и изразходването на средства не по определения параграф е грубо нарушение на финансовата дисциплина. Но това ви го казвам само така, като пример, защото искам да ви обясня следното: човек, който цял живот е работил в бюджетната сфера, обикновено изобщо не мисли за служби като счетоводството и забравя, че на света съществуват финансисти. Защо да мисли за това, след като всичко предварително е известно и установено? И на главата си да застанеш, нищо не можеш да промениш.

— Стоянов е кадрови милиционер, Зеленин — също — замислено каза Настя. — Вие смятате, че по дълбоко вкоренен навик те не обръщат внимание на финансовите въпроси, засягащи учебния център?