Страница 109 из 110
— Не сте прав — разпалено възрази тя. — Трябват ми положителни емоции, те са най-доброто лекарство за мен.
— Е, не ви гарантирам точно това. Наистина ви нося новини, но не съм сигурен, че те ще ви зарадват.
„Татко! — помисли си тя. — Нима избързах да се зарадвам? Нима Мелник няма нищо общо, а цялата работа е в татко? И сега Иван се страхува, че ще ме разстрои с тази новина.“
Настроението й се развали, отново й се зави свят. Настя седна на дивана и посочи на генерала фотьойла.
— Удържах на думата си и организирах проверка на финансовата дейност на учебния център — подзе Заточни. — Знаете ли, това е много любопитно нещо. Там, където се работи с пари, винаги има документчета. Много хора подценяват тези документчета, но подходи ли човек правилно към анализирането им, може да научи доста интересни неща. Няма да ви измъчвам с подробности, ще ви разкажа само най-важното. По време на проверката са били намерени ведомости за премиране на личния състав. Много смешни ведомости, ще знаете. Тоест, разбира се, не всички са смешни, повечето са съвсем нормални. Например премиране във връзка с резултатите от изпитната сесия, във връзка с подготовката на учебните планове и програми и така нататък. По десет-дванайсет души във всяка ведомост. А после изведнъж се появяват съвсем други, според които пари получават само двама души. Без изобщо да е ясно за какво ги получават. Във ведомостта пише: за успехи в учението. Това бих могъл да го разбера, но защо за такива успехи премират по двама души?
— Е, защо? — Настя напрегнато слушаше Заточни и не откъсваше очи от него.
— Ами помислете. Ето ви изходните данни. Седем ведомости за премиране за изключителни успехи в учението. Поощряват се двама души, единият — с голяма сума, другият — със значително по-малка, но също солидна. После, след три-четири дни, се появява друга ведомост, с абсолютно същите суми.
— Но с други имена?
— А, не. Първото име е различно, а второто — същото като в първата ведомост. И така нататък. Във всичките седем ведомости има по две имена, като едното от тях се повтаря седем пъти.
— А останалите са все различни, така ли?
— Да, различни. Между другото сред тях има и една жена. Когато професор Самойлов ви е питал не е ли възможно вашият сериен убиец да е жена, не е сбъркал.
— А как стои въпросът с датите?
— От датите следва, че всичко е, както си го представяте вие. Два дни след поредното удушване.
— Ясно. Сега всичко ми е ясно — каза Настя и лицето й бавно разцъфна в усмивка. — Господи, колко си блъсках главата! А всичко излезе толкова просто. В учебния център са подготвяли не само специалисти за работа в бизнес структури, а и наемни убийци. И през декември, след като са приключили курса на обучение, са ги пуснали на полеви изпитания. За всеки успешно взет изпит са били поощрявани курсантът и инструкторът, който ги е подготвял и е наблюдавал изпълнението на задачата. Ето защо убийствата са ставали почти едно след друго. И ето защо Стоянов се е отказал от услугите на Паригин. А аз толкова се тормозих, мъчех се да разбера откъде той е намерил достъпен и евтин килър, после ми просветна, че килърът трябва да му е бил подръка, тоест някой, свързан с учебния център. Но че са били седмина и че това е било изпит — през ум не ми минаваше.
— Нищо чудно — веднага отговори Иван Алексеевич, — такова нещо не може да мине през ума на нормален човек. Всъщност аз исках да ви кажа да не се тревожите, машината се завъртя и всичко ще продължи и без вас. Боледувайте си спокойно и за нищо не мислете. Разбира се, това е скандал, учебният център най-вероятно ще бъде разтурен, макар че е жалко — идеята за внедряване на агенти сама по себе си е умна. А и върху цялата Програма се хвърля сянка, това също е жалко, защото Програмата не е лоша и е разработена напълно професионално. Аз имах възможност да се запозная с някои документи, по които може да се съди за Програмата като цяло, и мога да ви уверя, че тя е доста грамотно съставена. Винаги е жалко, когато заради някой глупак или говедо се погубва хубава идея.
— А какво представляват тези, както ги нарекохте, глупаци или говеда? — попита Настя.
— О, Анастасия, страшно интересни личности. Подробностите ще научите по-късно, не ми се иска да си губим времето за тях сега. Протежета на различни политически сили, които едва не са си прегризали гърлата взаимно, за щастие Стоянов загина навреме, защото кой знае как щеше да свърши всичко. Зеленин бил негов заместник, а политиците зад гърба му по всякакъв начин са се опитвали да го издигнат. С една дума — апаратни игри, като във всяка държавна структура. Ако се вгледа човек по-внимателно, в нашето министерство е същото.
— Така значи — проточи тя. — Чак сега разбирам. Странно нещо, как се подреждат нещата…
— Какво имате предвид? — вдигна вежди генералът.
— Мамонтов и Паригин. Дълго се мъчих да проумея защо са се появили такива странни кандидатури. А те не са странни, Иван Алексеевич. Те са просто обречени на провал. Обречени. Разбирате ли? Онзи, който е избрал Никита Мамонтов, е бил сигурен, че момчето не става за вербуване за учебния център. Че е слабо и ще се уплаши. А Паригин е бил препоръчан като човек, който стопроцентово не е свързан с престъпния свят. Просто Мелник е взел от Миша Доценко делото за убийството на Шепельов и от всички, които са били разпитвани по това дело, е избрал най-приличния човек. Именно най-приличния — кореняк московчанин, с висше образование, работил през целия си живот като инженер в един и същи завод, спокоен, интелигентен. Човек, който със сигурност не е извършил това убийство и не би изтърпял в дома му да идват някакви хора с идиотски настоявания да си признае престъпление. Всичко е било замислено по този начин. Той да се възмути и да потърси милицията, да се надигне вълна и тази вълна да бъде в прекрасна хармония с вълната, надигната от Баглюк чрез статията. Всичко пасва, разбирате ли? Кой там се е опитвал да натопи другия — Стоянов Зеленин или обратното?
— Доколкото ми е известно — обратното — Зеленин се е опитвал да изтика началника си.
Той замълча и Настя се напрегна. Нещо не беше в ред. Не беше схванала всичко докрай. Нима генерал Заточни, човек зает и заемащ далеч немалка длъжност в министерството, началник на главно управление, да, такъв човек да е дошъл в дома й вечерта само за да й съобщи това, което й съобщи? Тя никога не би повярвала, че това е възможно. Само в сълзливите мелодрами крупни ръководители благоволяват да посещават болните си подчинени, за да ги зарадват с добри новини.
— Иван Алексеевич, чакам да преминете към главното — предпазливо каза тя. — Нали има и нещо друго, заради което сте дошли?
— Има. Кажете ми, още ли не сте се отказали да напускате тази си работа?
„Ох — с облекчение си помисли тя, — слава богу, не става дума за татко. Татко няма отношение към това. Иван е решил да ме вземе при себе си.“
— Не, не съм се отказала. Веднага щом оздравея и тръгна на работа, ще подам рапорт.
— Не го правете, Настенка.
Тя го погледна изненадано. Изключително рядко генералът я наричаше така. Защо не иска тя да напусне отдела?
— Защо? Мислех, че всичко съм ви обяснила. А сега вече имам още по-солидни основания, за да не работя с Мелник. Аз нищо не мога да докажа, Иван Алексеевич, но съм твърдо убедена, че Мелник по някакъв начин е свързан с тази Програма.
Заточни весело се разсмя, леко стана от фотьойла, разходи се из стаята и застана точно пред Настя.
— Настенка, нима сте могли да си помислите, че вашият приятел Денисов знае нещо, което аз не знам? Ами че аз нямаше да струвам и пукната пара, ако не знаех всичко, което с тайнствен шепот ви е съобщил покойният Едуард Петрович.
— Значи сте знаели? — слисано смотолеви тя, без да знае какво да мисли. Чувстваше се като абсолютна идиотка — впрочем през последния месец това не й се случваше за пръв път.
— Разбира се, че знаех. И много разчитах на вас, защото разбирах, че рано или късно вие ще затворите кръга.