Страница 100 из 110
— Искаш да кажеш, че при всеки епизод са действали мъж и жена?
— Изобщо не е задължително. Може да са били и по двама мъже. Ако един среден на ръст мъж е облечен с кожухче или подчертано дамско зимно яке с качулка и е извърнат с гръб към тебе, а другият мъж нежно го прегръща или дори целува, едва ли ще забележиш подмяната. Остава открит въпросът: за какво е всичко това?
— Как за какво? За да скрият трупа на Нурбагандов. Ти самата сто пъти си ми цитирала Честъртън — за листото в гората и за мъртвото тяло на бойното поле.
— Цитирала съм го, да — замислено каза Настя. — Но въпреки това не разбирам. Нурбагандов явно не е фигура, заради която си струва да се организира целият този кошмар. Не, Юрка, тук има и нещо друго. Някаква гадост… Ох, прав беше старият Денисов, като ме предупреждаваше, че на тази Програма не й е чиста работата, че от цял километър мирише на нещо престъпно. А аз, глупачката самонадеяна, не му вярвах.
— Ася…
Юра замълча и съсредоточено заразглежда кутията със захар на бюрото, сякаш се надяваше да види върху бяло-синия капак нещо необикновено интересно и съвършено ново.
— Да? Какво искаше да кажеш?
— Излиза, че Леонид Петрович е свързан с тази Програма.
— Така излиза — спокойно потвърди тя, загледана някъде встрани.
Страхуваше се да срещне очите на Коротков, защото прекрасно знаеше за какво се кани да заговори той. Но не й се говореше за това.
— Как смяташ да действаш оттук нататък?
— Още не знам. Аз не взимам толкова бързо решения, трябва хубаво да помисля. А ти имаш ли някакви предложения?
— Имам, но ти ще ме убиеш заради тях.
— Рискувай — предложи тя с измъчена усмивка, защото предварително знаеше какво ще й каже Юра, както и че при никакви условия няма да се съгласи с него.
— Така или иначе ние нямаме набелязани други фигури, свързани с Програмата. Стоянов загина. Остава само твоят втори баща.
— Е, и?
— Ами нищо. Трябва да му пуснем опашка и той ще ни заведе при останалите.
— Не — хладно отговори тя, все така, без да поглежда Юрий.
— Асенка, но нали разбираш, че по официален път нищо няма да постигнем? Щом Стоянов се води служител в правителствения апарат — някакъв там референт, а в действителност командва учебния център, значи на върха са заинтересовани да се пази секретност. За шест секунди ще ни шибнат по един зад врата и ще ни пратят да метем улиците.
— Казах вече — не.
— Е де, Ася, това вече е глупаво. Помисли сама — нямаме друг начин. Нали искаш да доведеш това дело до край?
— Искам. Но не по този начин.
— Друг обаче няма.
— Ще търсим.
— Не разбирам твоето упорство! — избухна Коротков. — Какво искаш да постигнеш? Защо го усукваш? Нали и без това знаеш, че Леонид Петрович участва в тази работа, какъв е смисълът тогава да си затваряш очите и да се преструваш, че този печален факт не съществува? Нали самата ти никога не го забравяш, измъчваш се, страдаш…
Настя стана, бавно прекоси кабинета до прозореца, после се обърна назад и стигна до вратата, подпирайки се на нея. Коротков се извъртя на стола си, за да е с лице към Настя, и я загледа очаквателно.
— Хайде де, защо мълчиш? Възрази ми, кажи нещо умно, което да натежи в твоя полза, само не ме гледай с този израз на вечен укор.
— Юра — тихо каза тя, — аз никога няма да следя баща си. Можеш да погледнеш на това, както искаш, можеш да ме смяташ за абсолютна идиотка, но не съм в състояние да го направя. За нищо няма да го питам и няма да го следя. Това е. Хайде да се опитаме да измислим други начини.
— Но защо, Ася? — отчаяно възкликна той. — Защо? И без това вече знаеш истината. Какъв е смисълът да си заравяш главата в пясъка?
Тя поклати глава и отново тръгна към прозореца.
— Не си прав, не се опитвам да си затварям очите за истината. Аз в действителност не я забравям нито за миг, макар че — господ ми е свидетел — бих искала да я забравя. Но има неща, които не мога да правя. Разбираш ли? Не мога и толкоз. Не мога да следя човека, който ме е отгледал и възпитал, когото съм обичала и все още обичам, когото наричам татко. Не мога, Юра! Не мога, не мога!
Настя почти изкрещя последните думи, но веднага се овладя. Извърна се към прозореца и се загледа в гъстия пухкав сняг, който вече няколко часа засипваше мръсните улици и сивите сгради. В сгъстяващия се здрач не се виждаше почти нищо, освен застилащия града сняг. Внезапно й се прииска снегът да не престава да вали, да се сипе непрекъснато много часове, дни, седмици, месеци, докато накрая покрие целия град заедно със сградите и хората и тогава всичко да се свърши. Всички те ще бъдат погребани под снега и рано или късно ще умрат. Никой никъде няма да ходи, никой на никого няма да се обажда по телефона, всички ще си останат по местата, където ги е сварил снегът, и животът ще замре в положението, в което е бил. И никога повече няма да се случи нищо лошо. Вярно, и хубаво няма да се случи, но с това спокойно можем да се примирим — хубавото и без това не се случва често.
Василий Кликов, временно изпълняващият длъжността началник на службата по сигурността на банка „Руска тройка“, от дете обожаваше шпионските романи и филмите за разузнавачи. Той никога не бе чел или чувал за прочутата „експертна оценка“ на ЦРУ, според която само десет-петнайсет процента от разузнавателните данни се получават с помощта на технически средства, а останалите осемдесет и пет — деветдесет процента разузнаването получава от живи хора. Кликов беше луд по техниката и искрено я смяташе за панацея срещу всички нещастия, от които бе призвана да защитава банката службата по сигурността. Бившият му началник — Дмитрий Вавилов — често бе повтарял, че всеки външен човек, който се намира в помещенията на банката, носи със себе си потенциална опасност. Той може да постави взривно устройство, да инсталира бръмбар, да открадне оставен на някое бюро документ, да бръкне в компютър и да вкара в него вирус или да напакости по друг начин, ето защо външните хора в помещенията трябва винаги да се държат под око. Кликов усвои тези уроци, но с времето разви идеята, макар и по свой начин. Ако външните хора са двама или повече, по-добре е да ги оставиш сами в подслушвано помещение, тогава всички техни тайни със сигурност ще бъдат озвучени.
Ето защо, когато началникът на кредитния отдел на банката реши, че е време кабинетът му да се ремонтира, Василий веднага си помисли, че в поверената му банка ще влязат работници, архитект, дизайнер и кой знае още какви хора, и то без никакъв надзор. Нали не можеше да отдели хора от службата по сигурността специално, за да стоят по цели дни с тях в ремонтираното помещение! Много по-просто би било предварително да монтира подслушващо устройство, да го свърже с магнетофон, поставен в една от стаите на охраната, и два-три пъти на ден спокойно да проверява какво си говорят оставените без надзор ремонтиращи. Речено — сторено. Кликов постави подслушващото устройство късно вечерта, когато всички си бяха тръгнали, а той правеше контролния обход на помещенията на банката. Всъщност той не беше длъжен да обикаля помещенията — за това си има охрана, а началникът на службата по сигурността трябва да разработва стратегията, но Кликов не се съобразяваше с условностите, още повече че не възнамеряваше да посвещава никого в идеята си. Той я смяташе за своя лична оригинална находка и искаше да почака тя да донесе първите плодове, преди да извести за нея ръководството на „Тройка“. На другия ден трябваше да дойдат архитектът, дизайнерът и бригадирът на работниците, за да огледат офиса на началника на кредитния отдел и да направят предварителните замервания, така че Кликов искаше да направи всичко от вечерта, та утре да му остане само да включи магнетофона, когато пристигнат външните хора.
Хората, които щяха да се занимават с ремонта, дойдоха към обед и Кликов, след като получи сигнала от охраната на входа, бързо отиде в стаичката, отключи със своя ключ и натисна копчето на магнетофона, след което заключи и тръгна да върши ежедневните си работи. Някъде към един и половина се наложи да излезе: обадиха му се от една школа по безопасност с предложение да види жени-охранителки. Председателят на управата на „Руска тройка“ не искаше да изостава от модата и бе поискал да му намерят лично за него охрана от женски пол — по възможност с по-дълги крака, по-симпатична муцунка и по-точна стрелба. Кликов се обади в няколко московски школи по безопасност и ги помоли да му подберат кандидатури.