Мъжки игри

От „сгледата“ се върна някъде към шест часа. Архитектът, дизайнерът и бригадирът отдавна си бяха отишли и Василий побърза да прослуша записа на техните разговори. Лентата на магнетофона се въртеше бавно, послушно записвайки всичко, което ставаше в офиса на началника на кредитния отдел, който щеше да освободи офиса чак утре, а днес заедно със секретарката разпределяше документите в различни папки и кашони, подготвяйки се за утрешното преместване. Сред служителите на банката този началник имаше репутация на човек възпитан и учтив, но сега, останал насаме със собствената си секретарка, си служеше с такива изобилни и засукани псувни, че Кликов не можеше да му се начуди. Кой знае защо, той изобщо не се притесняваше да използва улична лексика в присъствието на млада жена. „Сигурно я чука, затова си го позволява“ — помисли си Василий и веднага неволно се изчерви, като разбра, че подслушва разговора им, вместо веднага да изключи апаратурата.

Той изключи микрофона, пренави лентата и започна да прослушва всичко, което бе ставало в офиса през деня. Разговорите на хората, поканени за ремонта, не пробудиха никакви подозрения у Кликов, всичко, което си говореха те, беше свързано изключително с архитектурата, строителството и довършителните работи. Периодично в офиса влизаше стопанинът на кабинета, същият, който в момента засукано псуваше, докато подреждаше документите си, и даваше подробни пояснения — какво не му харесва в настоящия вид на офиса и какво конкретно иска да се промени в него. Дизайнерът и архитектът разговаряха с него учтиво, проявяваха внимание към желанията на възложителя, но всеки път, след като стопанинът излизаше от кабинета, му даваха най-нелицеприятни оценки, наричаха го „кретен, който не знае какво иска“ и „глупак, който си мисли, че със зелени кинти може да промени законите на физиката“. Накрая началникът на отдела отново се върна в офиса, но този път не с поредната порция желания и съвети.

— Скоро ли ще свършите?

— Край, свършихме. Сега си тръгваме.

— Прекрасно. Влизай, тук ще си поговорим.

— Значи утре започваме работа в десет часа сутринта. — Това беше гласът на архитекта. — Работниците ще подготвят помещението за грубата работа, а аз ще ви донеса няколко варианта за нова планировка. Но и без това е очевидно, че независимо от избрания вариант, тази стена трябва да се събори, а ето тук да се направи отвор…

— Да, да, естествено. Разбрахме се значи. До утре. Влизай, сядай…

Кликов разбра, че при началника на кредитния отдел е дошъл някакъв посетител. Вече се канеше да изключи магнетофона, понеже групата по ремонта, която го интересуваше, бе приключила посещението си, но внезапно, под влияние на чисто хлапашко любопитство, реши да послуша известно време. Стана му интересно дали стопанинът на офиса ще псува също така непринудено и засукано в присъствието на този посетител, както си го позволява пред своята хубавичка секретарка.

Но само след две минути Василий започна напрегнато да попива всяка дума от разговора, страхувайки се да не пропусне нито една. Разговорът трая почти час, през това време секретарката на началника на кредитния отдел на два пъти донесе кафе и на няколко пъти попита по интеркома дали шефът ще вдигне телефона. Шефът не отговаряше на телефонните обаждания, очевидно разговорът с посетителя го интересуваше повече от всичко останало.

Кликов бързо схвана за какво става дума. Спомняше си онзи забавен дагестанец Нурбагандов, който с огромен хъс се бе захванал за работа, а след няколко дни бе написал заявление за напускане „по собствено желание“, защото нещастие сполетяло роднините му в Дагестан и той трябвало да им помогне. Тогава всички приеха това с разбиране и съчувствие, още повече че по същото време във всяка информационна емисия задължително показваха разрушения многоетажен блок, осакатените трупове и седящите на земята разплакани жени и деца, които бяха загубили близките си и бяха останали без покрив над главата.

От думите на посетителя се разбираше, че Нурбагандов е бил внедрен в тяхната банка, за да информира хора, осъществяващи държавна програма за борба срещу данъчните нарушения, за евентуални такива нарушения, които се правят в „Руска тройка“. Други хора, които изпитвали добри чувства към ръководството на банката и искрено желаели да им бъдат полезни, направили така, че Нурбагандов да напусне, а след няколко дни много елегантно се отървали от него. В своята приятелска загриженост те направили така, че убитият информатор да не фигурира като служител в „Тройка“. С една дума тези доброжелатели опазили банката от неприятности.

„Но защо?“ — зададе си въпрос Василий Кликов и веднага чу същия въпрос от тонколоната на магнетофона. Очевидно неговите разсъждения следваха същата посока като разсъжденията на началника на кредитния отдел. Посетителят, трябва да му се признае, говореше много деликатно, не назоваваше никакви имена — освен това на покойния Нурбагандов, не обвиняваше за нищо никого и не употребяваше страшни думи, като уби, премахна или пречука. Но Кликов напълно разбираше всичко, което онзи говореше.

Не се разбираше само едно: кой беше този посетител?

Василий дослуша разговора докрай и си тръгна, защото вече беше съвсем късно и в банката не бе останал почти никой — нали той трябваше да прослуша от край до край разговори, водени в продължение на повече от три часа. На другия ден още сутринта Кликов отиде при началника на охраната да попита кой е идвал предния ден в офисите на банковите служители. После надникна в кабинета на началника на кредитния отдел, попита го как вървят работите, доволен ли е от вчерашните посетители във връзка с ремонта и кога ще стане преместването. Секретарката вече седеше зад бюрото си в преддверието и също подреждаше нещата си в кашони, защото щеше да се мести заедно с шефа си. Няколко минути лековато бъбрене — и Кликов научи кой е дошъл при стопанина на офиса точно когато си е тръгвала групата по ремонта. Запомни името, но то нищо не му говореше. И тогава той си спомни вълшебната фраза, която в такива случаи винаги произнасяше бившият му началник Вавилов: „Ще звънна на Филипич, да провери.“ Кликов си нямаше такъв Филипич, но си каза, че спокойно може да се обърне към онзи капитан от „Петровка“, който бе идвал и го бе разпитвал за познатите на убития Вавилов. Откак изпълняваше задълженията на началник на службата по сигурността, Кликов за пръв път се изправяше пред факта, че без контакти с милицията далеч няма да стигне. По-рано подобни въпроси решаваше самият Вавилов и младият Кликов не се замисляше много-много как всъщност го прави. Сега беше ясно как. Ясно беше и кой е този Филипич. Какво пък, Вавилов си е имал Филипич, а той, Кликов, трябва да потърси някого, към когото ще може да отправя разни безобидни молби. Ще опитаме да започнем с този капитан.

Василий бързо отиде в кабинета, заеман по-рано от Вавилов, а сега вече негов, и започна трескаво да се рови в нещата върху бюрото. Имаше ужасния навик да записва телефони и адреси на малки разноцветни квадратни листчета и после да пъха тези шарени квадратчета, както и получените визитки, под различни вещи, между страниците на настолния календар, в класьора за контролни карти — с една дума навсякъде, само не и в бележник или визитник. Вече почти беше загубил надежда, когато все пак откри заветното зелено листче с името и телефоните.

Всички телефони даваха свободно, но като погледна часовника, Кликов се сети, че сега е най-неподходящото време за телефонни обаждания. Девет и половина сутринта. На „Петровка“ работят от десет — това го помнеше. Значи Доценко е излязъл от къщи, но още не е стигнал до службата. Ще трябва да почака.

Коротков се втурна в кабинета на Настя като ураган, помитащ всичко по пътя си. За пръв път през последните няколко дни лицето му сияеше.

— Аска, коя новина да ти кажа първо — добрата или страхотната? — с вибриращ от възторг глас попита той.