Когато боговете се смеят

— Не смей да ме пипаш! Нали ти казах — не ми трябва любовта ти! Ти си лъжлива мръсна курва, вечно лъжеш, аз никога не съм живял на твой гръб, не съм взел от тебе нито копейка! Ти сама ми даваше пари — харесваше ти и ми даваше. Аз поне веднъж да съм ти поискал? Увисна на врата ми, постоянно ми идваш тук, натрапваш ми се, навираш се в леглото ми! Не ти харесва как живея, така ли? Много добре, прекрасно! Тогава не идвай тук, да не съм те видял повече! Тъпа селянка!

Той отхвърли ръката й, после замахна и удари Светлана. От удара тя политна назад и удари гърба си в ръба на вратата. Всичко, което последва, тя си спомняше учудващо отчетливо, защото нямаше нито страх, нито болка, които да замъглят съзнанието й. Имаше само едно странно, непознато за нея преди усещане за пълно безразличие и опустошение.

Изображението на телевизионния екран трепкаше и подскачаше, Сурин виждаше, че материалът е заснет непрофесионално. Но това, в края на краищата, не беше игрален филм, тук не беше важно как е заснет, а какво именно е заснето. Рубцов му беше забранил да гледа касетите, намерени у Яровой, бе наредил веднага да му ги донесе. Но този път на Сурин и през ум не му мина да изпълни нареждането на господаря. Просто да се чудиш откъде у Рубцов това дълбоко убеждение, че никой никога не би посмял да пренебрегне нарежданията му!

Василий Никанорович гледаше касетите не от любопитство. Беше му напълно безинтересно да разглежда голата любовница на Рубцов, която беше твърде слаба за неговия вкус. Камо ли пък семейните сцени, където семейство Яровие и техни роднини и познати се веселят на пикници извън града или в ресторанти. Искаше му се да знае дали наистина този хлапак Яровой е успял да заснеме момента, когато той, Сурин, получава пари от Рубцов. Сурин искаше да знае със сигурност точно в името на какво бе рискувал. Ако такъв запис на касета съществува, значи не го е извършил напразно и това някак смекчаваше ужаса от стореното.

Той вече бе прегледал всички касети, а така и не видя онази сцена. Затова пък видя лицето на бригадира на момчетата от Уляновск и неговия охранител. Босът разговаряше за нещо с Рубцов, после дълго и внимателно брои парите, които Рубцов извади от дипломатическото си куфарче. Ето, стиснаха си ръцете, бригадирът си тръгна. Това е било в събота, към три часа следобед. Сурин също ходи в събота, в четири и половина, но следващият запис на касетата беше направен вече в неделя, ето я датата в ъгъла на екрана. Излизаше, че на тези касети има компромат само срещу Рубцов, а Сурин няма нищо общо. Та значи за какво си бе взел грях на душата? За какво бе прекарал няколко безсънни нощи и онези страшни минути в дома на Яровой? Само за да прикрие за пореден път задника на своя господар?

Сурин изведнъж отчетливо си представи какво би станало, ако беше изпълнил нареждането на Рубцов и не бе прегледал какво е записано на касетите. Рубцов щеше да му каже, че на лентата е запечатано как Сурин получава месечната си заплата и ако той, Василий, се държи зле и не може както трябва да осигурява безопасността на Рубцов, ще изгорят и двамата, ако нещо се случи, защото ще намерят касетата. Непременно ще я намерят, защото Роман Дмитриевич няма намерение да я унищожи именно за да поддържа тонуса на приятеля си Вася, така че той да не се поддаде на неправилен стремеж да си гледа работата през пръсти и да изпълни лошо поредната молба-заповед на Рубцов. И Василий, треперейки от страх, покорно ще застава на задни лапички и ще прави каквото му заповядват. Разбира се, Сурин и без това ще прави всичко, което му нарежда Рубцов, иначе няма да спечели пари, но едно е да работиш за пари и съвсем друго — от страх. Той ще даде на Рубцов касетите, да прави с тях каквото иска и да казва каквото иска, само че Василий Никанорович ще знае със сигурност, че никой никога няма да докаже връзките му с Роман Дмитриевич Рубцов.

Глава 22.

„Трябва да си купя нов туш — помисли си Настя, докато прокарваше дългата четчица по миглите си, — този съвсем е засъхнал. И острилка за молива, защото вместо тъничка линия се получава нещо ужасно“.

Тя изпълняваше даденото пред себе си обещание да се гримира леко и колкото и да е странно, това не будеше у нея усещането за напразно губене на време, както беше по-рано. Затова пък внимателното разглеждане на тънките щрихи с молив в огледалото накара Настя да стигне до тъжния извод: зрението й катастрофално отслабва — само преди година тя можеше да си гримира очите просто застанала пред огледалото, а сега трябва буквално да си завира носа в него. Ще трябва все пак да отиде на очен лекар и да сложи очила. Колко не й се ще обаче…

— Льош, ще ми отиват ли очила, как мислиш? — попита тя Чистяков.

— Ами, пробвай моите — предложи той.

Настя сложи очилата. Почти веднага изпита болка в слепоочията и й се зави свят, макар че околните предмети станаха необичайно ясни и дори по-ярки. Тя уплашено ги остави на масата.

— Какво, винаги ли е така?

— Как? — не разбра Алексей.

— Главата ме заболя и ми се зави свят.

— Не бе, Ася, просто стъклата са центровани като за моите очи, а и диоптрите не са като за теб — търпеливо й обясни той. — Когато очилата са подбрани неправилно, винаги боли глава. Сядай да закусваш, всичко изстива.

Тя бързо изпи кафето и изяде сандвича, после се върна в стаята, за да реши какво ще облече. Долу дънките и безформените свободни фланелки, ще се облече като жена на почти четирийсет години. Поривът й обаче доста бързо започна да гасне — още щом Настя пробва първата пола. Не, тя не може да носи това, невъзможно е за един ден да пречупиш навик, създаван толкова години. Краката са някак голи, обувките бият на очи, тя вече не може да ходи с маратонки, а с обувки с ток няма да издържи цял ден. Особено ако не си седи в кабинета, а се наложи да ходи някъде. Добре де, ще направи компромис, реши Настя, няма да носи поли, но засега ще зареже и дънките, ще опита с панталон. А вместо удобните фланелки, които не пречат на движенията, ще облече блузка с къси ръкави. „В края на краищата това е само за един ден — утешаваше се тя, — трябва да опитам. Ако се чувствам много зле и некомфортно, пак ще се върна към обичайното си облекло. А може и да се окаже, че спокойно мога да съществувам с дрехи, подобаващи на жена на моята възраст. Виж, само обувките… Но в края на краищата нали прекрасно знам, че на света съществуват прилични обувки без токове, меки и удобни като пантофи и същевременно красиви — вярно, те струват безумно скъпо за мен. Може би някой ден, когато Льошка се оправи с тези идиотски данъци, ще мога да си купя такива обувки“.

— Льош — попита тя, надничайки в кухнята, където Чистяков след закуската бавно нареждаше пасианс, — какво е положението с нашите финанси? Много ли още трябва да пестим, за да платим данъка?

— Десетина дни, ако моите пиленца са здрави и не кръшкат от уроците. — Той размаха във въздуха една карта, избирайки къде да я сложи. — Не се тревожи, до петнайсети юли вероятно ще успея. Тръгваш ли вече?

— Да, трябва да побързам.

Настя пристъпи напред към мъжа си, за да го целуне за довиждане, и без да иска, бутна с крак поставената на пода паничка, от която само преди няколко дни пиеше вода кученцето. Паничката с неочакван грохот се плъзна до средата на кухнята и се удари в крака на един стол. Чистяков се намръщи и сложи валето пика върху дамата купя.

— Ася, нека да я махна най-сетне, ти постоянно се спъваш в нея. Ама каква е тая детска градина, така де!

— Не — упорито завъртя глава тя. — Нека си стои. Ще тренирам, ще я гледам, докато не свикна с мисълта, че кученцето го няма вече. Щом престана да плача, когато я погледна, тогава ще я махна.

Гласът й трепна — беше съвършено очевидно, че времето да се махне паничката още не е дошло. Но Настя не успя да се разплаче, вниманието й отвлече звънът на телефона.

— Настюха, виж сега какво — чу тя гласа на Коротков. — Светлана Медведева е в болницата. Пребита и май изнасилена. Ти ли ще отидеш, или да пратя някого другиго?