Страница 98 из 108
— Че какво не съм направила? — слиса се Светлана.
— Къде са парите?! — закрещя той. — Къде са парите, те питам?!
— Какви пари?
— Дето ми ги обеща! Донесе ли парите?
— Не, но… Володя, скоро ще ги имам, само потърпи още мъничко. Парите ще ги имам непременно.
— Ето на! Не си донесла пари, а въвеждаш свой ред в моята къща. Коя си ти, бе? Коя си, питам те! Какво право имаш да гониш приятелите ми от моята къща?
— Които пият с моите пари! — закрещя в отговор Светлана, забравила за сдържаността и добрите си намерения да не докарва работите до скандал.
— Не смей да ми говориш за пари! — заврещя Околович. — На мен! На човека, който отдаде целия си живот на сцената. Коя си ти, бе? Жалка бездарна певачка, дето си въобразява кой знае какво!
Внезапно живна третият другар по чашка, който до този момент не бе продумал, само съсредоточено бе дъвкал сельодка, парченца от която вадеше с дебелите си пръсти направо от буркана.
— Я, ама тя артистка ли била? Що не вземе тогава да ни попее и потанцува, пък ние ще я послушаме! Вариете бабам! Вован, хайде, нареди й да се поразкърши направо тук, на масата.
— Готово бе!
Околович с един замах свлече от масата остатъците от храна и остави само бутилките и чашите.
— Айде, качвай се на масата, покажи на всички каква актриса си! Какво стоиш като вързана коза, ма? Айде, пей, танцувай, покажи на приятелите ми каква артистка си.
— Това е шега — измънка Светлана с побелели устни, отстъпвайки към вратата. — Не го слушайте, не съм никаква артистка.
— Ахааа, значи вече не си и артистка? — ревна Околович.
Той я сграбчи за ръката и я повлече към масата.
— Ами каква си тогава, ако може да попитам? Каква си?! С какво право се намесваш в живота ми?
— Аз те обичам, Володя — отчаяно извика тя. — Искам да те спася, да те измъкна, за да не започнеш отново…
— Вечно лъжеш бе, нагло лъжеш! Разправяш, че уж ме обичаш, а пък не уважаваш нито мен, нито приятелите ми. Че уж искаш да ме спасиш, но не правиш нищо, за да ми помогнеш! Обещаваш да намериш пари, а къде са те? Дори милиционерите лъжеш, нали те видях с очите си как се изчерви и се разтрепери, когато ти показваха снимките, а после ги излъга, че никого не си разпознала. Е, каква си тогава, а?
— Не може да се лъже милицията — назидателно каза синкавият, — не е хубаво. Тя ни пази, охранява нашето спокойствие. Милицията трябва да се уважава…
Светлана изведнъж видя всичко случващо се сякаш отстрани. Четирима пияни мъже й се подиграват. Единият от тях е Владимир Околович, нейната първа истинска любов, на чийто олтар тя бе положила всичко, което бе имала, всички свои сили — и душевни, и физически. И всички пари, които бе успяла да спечели. И този Околович е довел вкъщи петима алкохолици, пропил е нейните пари и подаръци, а сега на всичко отгоре я кара да угажда на пияните муцуни, да им танцува на масата, а те да й оглеждат краката и да й надничат под полата. Той я оскърбява, обвинява я в лъжа само за да я унижи в очите на другарите си по чашка и да покаже, че именно той е господарят тук. Тя се захвана с нещо рисковано, за да намери пари за него, но той ще пропие и тях, сега това е съвършено очевидно. Щом е започнал да продава покъщнината, вече нищо не може да го спре. Тя с всички сили се мъчи да го подкрепи, да не му позволи да се търколи в пропастта, трепе се, колкото може, за да му създаде човешки условия на живот, в които той да продължава да се чувства като човек, а не като животно, а той води ЕЙ ТИЯ, настанява ги да спят на чистите чаршафи, които Светлана купува, пере и глади, дава им дрехите си, продава подаръците, които тя с любов избира за него, пои ги и ги храни с нейните пари, парите, които тя печели. И при това се държи с нея като с евтина пачавра, която може да използва и да изхвърли от къщи, когато вече не му трябва. Кошмар, страшен сън…
И внезапно тя избухна. Забрави за старанията си да бъде деликатна, с нищо да не обиди Володя. Ще му каже всичко.
— Казваш значи, че съм треперила и съм се изчервявала? — започна тя с тих, пълен със закана глас. — Ама знаеш ли защо? Не знаеш, нали? Аз ще ти кажа. Защото се страхувах, че те може да те познаят. Страхувах се, че ще си спомнят за теб и ще се чудят как така един прекрасен актьор, толкова известен, си позволява да се разкарва само по гащи и да дрънка глупости. Срамувах се от тебе, срамувах се, че така си се занемарил, че си се превърнал в нищожество, че не можеш да се издържаш сам и живееш на мой гръб. Срамувах се, защото за млада красива жена е срамно да има любовник като тебе! Разбра ли, отрепка такава?
Тримата алкохолици наблюдаваха с любопитство разгръщащата се сцена. Третият, оня с дебелите пръсти, дори спря да дъвче.
— Вован, тя не те уважава — констатира оня със засъхналата по лицето кръв. — Чуй я само какво си позволява да приказва! Трябва да я поставиш на мястото й.
— Вярно — подзе синкавият, — вземи да й обясниш кой командва тук. Тя да не ти е жена нещо?
— Не, Вован е ерген — възрази мъжът с разранената муцуна. — Ти забрави ли, бе? Нали той ни каза, че имал едно женче, дето му давало пари. Е, тая е. Слушай, Вован, недей още да я гониш, може да има още пари у себе си, та първо да ги даде, а после да си ходи.
— Не, чакай — обади се любителят на сельодка, — ами танците? Нали тя обеща да ни потанцува. На масата. Не я пускай, мамицата му, докато не потанцува и попее.
Околович с царствен жест прекъсна размяната на реплики. Колкото повече се напиваше, толкова по-често си спомняше артистичното си минало. Речта му се лееше свободно и звучеше помпозно, като монолог в лоша пиеса.
— Ти посмя да ми натякваш, че живея с твоите пари — подзе той с трагичен тон и изведнъж гласът му се превърна в отвратително, режещо ухото врещене: — Ами ти самата на чий гръб живееш? Да не мислиш, че не знам откъде имаш апартамента си? Ти си готова да спиш с всички наред. Само и само да ти плащат. Колко пъти си се подлагала на оня дебел космат простак, с когото съм те виждал? Сто пъти? Двеста? Хиляда? Колко пъти си му пускала, докато ти купи апартамента? Ти не си просто курва, аз уважавам курвите, защото те са честни, а ти си сто пъти по-лоша, защото спиш с всички наред, а се правиш на светица. И да не си посмяла да казваш, че ме обичаш. Не ми трябва любовта на такава мръсна лъжлива твар като тебе.
— Ама к’во, тя наистина ли е такава? — заинтересовано попита дебелопръстият. — Вярно ли пуска на всички? Я слушай, синеочке, ще уважиш ли и нас?
— Добра идея — подзе битият, — снажна мома е, задник, цици — всичко си има…
Светлана имаше чувството, че спи и сънува лош сън. Не е възможно това да става в действителност! Трима чудовищно пияни мъже обсъждат дали да не си легнат с нея, а до тях стои Володя, нейната любов, нейното съкровище, нейният единствен Володя, и не просто слуша цялата тая гадост, а явно изпитва удоволствие. Той не се опитва да ги спре, да я защити, той само налива масло в огъня. Усещането за нереалност на случващото се беше толкова силно, че Светлана не можеше дори да помръдне, сякаш се бе сраснала с пода, и само местеше слисан поглед от Околович към неговите приятели. Разбираше, че трябва да се махне. И не просто да се махне — да бяга оттук и да не се оглежда, но кой знае защо беше сигурна, че ако си тръгне сега, ще загуби Володя окончателно. Тръгването й ще означава, че е признала собственото си безсилие, собственото си поражение. Вече няма да може да се върне, а Володя ще продължава да пие, докато накрая умре. Трябва да го спре, трябва да го застави да си събере ума, да изплува от недрата на пиянската лудост и да види, че пред него стои тя, Светлана, неговата единствена надежда и опора, която той в безумието си се опитва да прекърши и унищожи.
— Володенка! — Тя го сграбчи за ръката и умоляващо се взря в очите му. — Володенка, мили, да се махаме оттук, моля ти се. Те са пияни, не разбират какво говорят, но аз не се сърдя, аз всичко разбирам. Прости ми, аз май наприказвах доста излишни неща, всъщност не мисля така за парите, не ми се свидят, вземи всичко, което имам, само нека се махнем оттук заедно, а? Да отидем у нас, ще те сложа да си легнеш, ще поспиш, вече е късно, минава полунощ, време е за сън, те нека останат тук, а ние да си вървим. А утре ще излезем да се разходим, да подишаме чист въздух, да си починем. Може още утре да донесат парите. Тя отново започна да го придумва като малко дете — обикновено това помагаше, след дълги уговаряния Околович омекваше и ставаше послушен. Но днес всичко беше различно, не както преди.