Страница 97 из 108
И все пак Володя не пропусна да се напие! Светлана дълго не искаше да повярва в това — та нали всичко беше толкова добре цели две седмици. Вярно, Околович пиеше, но тя успяваше да го удържа в рамките, в които той все още запазваше способността си да мисли и да се движи самостоятелно. И дори имаше дни, в които изпиваше не повече от две-три чашки водка или коняк, което, отнесено към него, представляваше абсолютна трезвост. Светлана очакваше обещаните пари, дълбоко вярваше, че тези пари ще позволят най-сетне на нейния любим да започне и доведе до победен край свой собствен театрален проект, след което ще разбере, че животът му в изкуството не просто не е свършил, а едва започва. Ще се възроди, ще се окуражи и ще престане да пие. Светлана беше убедена, че ще може да откъсне Околович от бутилката и да си го върне — здрав, талантлив, красив. Любим.
А той не се удържа! Тя току-що разговаря с него по телефона и гласът му не можеше да я измами. Освен това се чуваха и други гласове, които не й оставяха съмнения, че Околович пие в компанията на хора като него. Интересно, с какви пари? Нима с онези, които Светлана му остави преди два дни, за да плати най-сетне наема и електричеството? Сумата беше значителна, Володя не беше плащал комуналните услуги почти цяла година и Света се радваше, че навремето бе настояла той да й разреши да му плаща телефона. Правеше го, защото разбираше: Володя ще забравя да го плаща навреме, от централата ще го изключват и тогава тя няма да може редовно да му звъни и да проверява в какво състояние е. Тя искаше да плаща и всички останали сметки, но за тях Околович се заинати — че нали, не може тя да слага ръка на неговата независимост, той е способен сам да следи сметките си и Светлана хич да не се прави на законна съпруга.
Светлана пъхна в чантата портмонето си, грабна ключовете, изскочи на улицата и хвана такси. По-бързо, по-бързо, докато не се е напил до пълно безумие, да го спре, да прекрати това, да изгони другарите по чашка и отново да започне досадното, изтощително, гадно и продължително изкарване на Володя от запоя.
Но закъсня. Щеше да закъснее дори да беше пристигнала не с такси, а да беше летяла с реактивен самолет. Това, което видя, когато нахлу в жилището му, ясно показваше, че тук се пие не от тази сутрин и дори не от снощи. Най-вероятно Володя бе довел тези хора веднага след като се бе разделил със Света преди два дни. Наби й се в очи липсата на телевизора, който винаги бе стоял на определено място в секцията. Нямаше я и стереоуредбата, която Светлана бе подарила на Околович за рождения му ден. Значи той първо беше пропил парите, които му остави, а после бе започнал да продава покъщнината. По-рано това не се е случвало и Светлана я обзе страх. Тя разбра, че любовта на Владимир към алкохола е навлязла в нов и вече необратим стадий.
Освен Околович в апартамента се намираха други трима мъже, чийто външен вид и дрехи не будеха съмнения относно социалната им принадлежност. „Господи, къде ли ги намира такива?“ — отчаяно си помисли Светлана и бързо се разшета из стаите, надникна и в кухнята, за да получи представа за дълбочината и характера на вредите, нанесени на усилията й за спасяване на любимия. В спалнята напряко на широкото легло се бе проснало нещо, което оглушително хъркаше. По дългата коса личеше, че нещото е от женски пол, макар да не беше съвсем сигурно: стар мръсен панталон, от скъсаните чорапи стърчат пръсти, някакви неопределени фланели, незнайно женски или мъжки, облечени една върху друга и от край до край на дупки. И това мръсно, смрадливо нещо лежеше направо върху спалното бельо, което Света собственоръчно бе изпрала и изгладила, да не говорим, че тя го беше и купувала. В кухнята, обронило глава на масата, спеше още едно същество, този път Света не се усъмни — мъж. И из целия апартамент — празни бутилки, консервени кутии, прозрачни опаковки от онези, в които се продават нарязана риба и салам, фасове, чинии с недоядена храна. И миризмата, отвратителната миризма, която тя не би сбъркала с никоя друга и която винаги съпътства продължителните пиянства, когато никой не чисти и не проветрява.
Тримата, които седяха около масата в хола, се сториха на Светлана познати, тя разбра, че вече ги е виждала тук и по-рано и сигурно ги е гонила, което се канеше да направи и днес.
— Сядай, Светулкин — радушно я покани Околович, — пийни с нас в чест на светлия празник.
Тя не искаше да прави бурна сцена и смяташе да издебне удобен момент първо да си поговори с Володя.
— Какъв празник? — поинтересува се тя, като се стараеше да изглежда миролюбива и сговорчива.
— Рожден ден! — тържествено обяви един от тримата гости, висок мъж със засъхнало петно кръв на лицето.
— Да не би твоят?
— Не, неговият! — Той посочи с кривия си пръст домакина.
— Неговият рожден ден е през декември — възрази Светлана и седна до масата, като се стремеше да не докосва лепкавата мръсна мушама, която тя отдавна се опита да изхвърли, но Околович не й разреши и я скри в килера. Ето, че сега пак я беше извадил…
— Аз пък ти казвам, че е днес — инатеше се мъжът. — Има рожден ден, защото се върна при старите си авери, към стария си живот, нали, Вова? Наливай!
Околович наля водка в чашите и Света забеляза, че ръцете му почти не треперят.
— Пий, Светулкин, пий, синеокото ми момиче, ти, единствена моя радост в тоя живот — прочувствено изрече Околович. — Ако не беше ти, нямаше да седим с приятелите ми около тази маса…
— Разбира се, че нямаше да седите, защото нямаше да имате пари — каза тя, без да докосва чашата, пробудила у нея силни съмнения относно чистотата си.
— Не му натяквай за пари — намеси се друг мъж със синкаво подпухнало лице, облечен в риза на Володя, същата, която Света му беше купила съвсем наскоро, преди преговорите с поредния продуцент. — Какво са парите? Нищо, прах. А човешките отношения остават. Ние ти оказахме уважение, поканихме те на масата, затова пийни с нас като хората.
Светлана решително се изправи и сложи ръка на рамото на Володя.
— Володя, ела за малко, моля те, трябва да си поговорим.
— Говори тук — с пиянски тон настоя Околович. — Аз нямам тайни от своите приятели.
— Те са твои приятели, а на мен не са ми никакви, така че може да имам тайни от тях. Хайде, ела, Володенка.
— Няма да дойда! Ти защо довтаса тук? Да съм те канил случайно? Не съм те канил. Сама се довлече. Казвай какво искаш и чупката, щом не искаш да поседиш с нас.
Света разбираше, че той играе ролята на гостоприемен домакин за тези пропили се скитници и не може да допусне тя да го командва. Подобни ситуации бе изживявала неведнъж — колкото повече се напиваше Околович, толкова по-високомерен ставаше, напълно забравяше, че няма нищо — нито пари, нито положение, нито работа. По-точно той пиеше, за да забрави това и напълно успяваше. Пиян, Околович се опитваше да се представя за господар на живота — богат, щедър и независим.
— Момчета, хайде да направим кратка почивка — предложи Светлана. — До утре, а? Сега всички тихо да се разотидем, да поспим, да си починем, а утре пак ще се съберете и ще продължите.
— Що пък? — Мъжът с кървавия белег на лицето впери в нея мнителния поглед на мътните си очи. — Ние и сега можем да си продължим.
— Е, ама как можете да продължавате в такава обстановка, а, момчета? — Тя все още се опитваше да уреди нещата мирно и кротко и да постигне своето без скандали и викове. — Тук трябва да се разтреби, да се измие, да се изнесе боклукът, да се проветри. Та всичко да е културно, а не като в някой безистен. Хайде, разотивайте се, вземете си спящите приятелчета и друм по домовете, а аз ще разтребя, ще подредя, ще купя продукти, ще ви приготвя мезета, та утре всичко да ви е като хората.
— Утре ли? — Лицето на Околович се наля с кръв и стана толкова мораво, че Светлана се уплаши да не се пръсне кожата му. — Утре, викаш, а? Ти мене цял живот ме будалкаш с твоите „утрета“, а поне веднъж направи ли каквото си ми обещала?