Когато боговете се смеят

Александра Маринина

Когато боговете се смеят

(книга 22 от поредицата за Настя Каменская )

Ние никога не печелим. Понякога ни се струва, че печелим, но това е само дребната любезност, с която ни удостояват боговете.

Глава 1.

Когато влезе от уличния задух в сумрачната прохлада на входа, Олга неволно се усмихна. Впрочем тя винаги се усмихваше именно тук, на стълбището, което водеше към асансьора. Защото точно на това място я спохождаше една и съща мисъл: колко е хубаво, че има едно кътче, където тя идва с удоволствие. Колко е хубаво, че на света има човек, с когото е невъзможно да се скара при каквито и да било обстоятелства. Човек, който няма да я измами, няма да я предаде. Човек, с когото, както вече се разбра, тя не може да се раздели.

Още с отварянето на вратата Олга извика:

— Вкъщи ли си?

— Иска ли питане! — долетя гласът на Павел. — Ами ти защо се прибираш толкова рано?

Тя свали сандалите си с високо тънко токче и боса тръгна към хола, като събличаше в движение черната трикотажна блузка и тясната дълга пола.

— Пашка, знаеш ли що е женско щастие?

Павел надникна в стаята и се спря на прага, загледан леко насмешливо в нея.

— Досещам се.

— Не се досещаш. Женско щастие е сполучливо избраното бельо. А какво е женско нещастие?

— Вероятно несполучливо избраното бельо. Отгатнах ли?

— Умник си ти.

Тя запокити дрехите на фотьойла и взе лекото копринено пеньоарче. Павел по навик се извърна, но не излезе от стаята. Те не се стесняваха кой знае колко един от друг, но и двамата все пак спазваха известно приличие.

— Каква идиотщина! — весело продължи Олга, докато се разсъбличаше напълно. — Спомняш ли си бельото, което купихме с тебе в Барселона? Беше безумно красиво на вид, днес го облякох, а се оказа, че дантелата ужасно боде! Вместо да заемам еротични пози и да съблазнявам моя ненагледен, само се въртях и издебвах удобен момент да се почеша. От днешната лавстори нищо не излезе, принудих се да кажа, че имам главоболие, и безславно се оттеглих от полето на сексуалната битка. По дяволите. — Тя бързо се огледа в огледалото. — Сега ми се зачерви бедрото, че и бюстът… Ама че работа, да извадя такъв късмет. Да не мога да нося такава красота. Ето това е женско нещастие.

Тя загърна пеньоара и завърза коланчето на талията си.

— Готово, можеш да се обърнеш. Между другото, ти нали се канеше днес да ходиш на някакъв купон? Отмени ли се?

Павел отиде до дивана и се тръшна на него, вирвайки високо крака.

— Днес ми се развали работата. Моята хубавица получила сигнал за несвоевременното завръщане на скъпоценния си съпруг и сметна, че ще е по-добре да не рискува. Животът е дълъг, тепърва ще се веселим. Слушай, хайде да излезем някъде на вечеря, а? Отвътре ми напира неупотребеният донжуановски хъс. Поне теб да поухажвам.

Олга внимателно докосна с пръсти местата на бедрата и гърдите си, където все още я сърбеше, и поклати глава.

— Май е по-добре да не се обличам до утре — каза тя със съмнение. — Хладилникът е претъпкан, защо трябва да излизаме?

— Ех, че си и ти — огорчено проточи Павел, — понесли са ме романтични пориви, а ти развали целия празник.

— Недей да хленчиш, не аз ти развалям празника, а бельото, което купихме заедно — значи трябва да си поделим отговорността. Доколкото си спомням, в онова магазинче именно ти обърна внимание на този комплект, така че сега си сърбай попарата. Мръдни малко да полегна.

Павел се отдръпна и й освободи място на широкия диван.

— Добре, съгласих се, оставаме вкъщи. Льолка, нали не си забравила за рождения ден на моето майче? Катастрофата наближава, останаха само пет дни. Какво ще й подарим?

Да, това беше проблем. Майката на Павел имаше специално отношение към подаръците, самата тя ги поднасяше с удоволствие, дълго и грижливо ги обмисляше и избираше, но изискваше околните да проявяват същото отношение и към нея. Всяка година този проблем се изправяше пред тях и по някакъв начин се решаваше, но от година на година ставаше все по-труден. Повторенията бяха недопустими. И естествено в никакъв случай не биваше да съгласуват подаръка със самата рожденичка. Подаръкът трябваше да бъде изненада, това дори не подлежеше на обсъждане. Такава беше създадената открай време в семейството на Павел традиция.

— Ами, хайде да помислим — въздъхна Олга и се протегна на дивана — и да си припомним. Вечерна рокля?

— Веднъж й донесохме от Белгия.

— А, да. Огромна ваза за пода?

— От Англия, за петдесет и пет годишнината.

— Вярно, сега си спомних. Брошка?

— Пак от там.

— Какво ще кажеш за чанта и ръкавици от хубава кожа?

— Льолка, стегни се малко де! Съвсем ли си изгуби паметта? Нали точно това й подарихме на миналия рожден ден!

— Извинявай — смотолеви тя и се намести по-удобно до него, — толкова съм уморена, главата ми е замаяна.

Павел се надигна и започна да я разтърсва за раменете.

— Не заспивай! Сега е само девет часът, ако заспиш, пак ще рипнеш в пет сутринта и ще засновеш из апартамента. Отвори си очите, че ще те залея със студена вода. Хайде де, Льолка!

Внезапно Олга скочи, очите й радостно блеснаха.

— Сетих се! Спомняш ли си, когато бяхме в Гърция, видяхме в една книжарница невероятно подаръчно издание за Йерусалим? Огромно книжище с текст на английски и гръцки и безброй илюстрации, дори имаше приложена лупа, за да си разглеждаш подробностите. И цената му беше прилична, пресметнато от драхми на разбираема валута, излизаше около трийсет долара. Такова нещо не е срамота да подари човек.

— Предлагаш да хукнем за Атина, за да купим този подарък, така ли? — усмихна се скептично Павел. — Само билетите ще струват колкото двайсет такива подаръка, макар че заради родната майчица…

— Глупчо — засмя се Олга, — Лариса сега е в Атина, връща се след два дни. Ако успеем да я хванем по телефона, смятай, че сме решили проблема. И по този начин плавно ще подкараме семейната общественост към следващия рожден ден. Хайде, кажи, не съм ли гениална, само да го отречеш — ще ти отхапя ухото!

— Гениална си — напълно сериозно отговори Павел и й целуна ръка. — Какво щях да правя без тебе?

Тази година майката на Павел навършваше петдесет и девет години, а за шейсетгодишнината той беше намислил да й подари екскурзия до Израел — там Елена Фьодоровна имаше много приятели, които отдавна й се искаше да види. Майка му имаше финансови възможности за такова пътуване, но както става често, постоянно отлагаше, решавайки, че има по-важни работи от посещението на приятели. Работата, съпругът, децата, внучката, вилата, двете кучета — всичко това се нуждаеше от нейното зорко око и не можеше да съществува без нейното участие. Доколкото Олга си спомняше, за пътуването до Израел се говореше през последните най-малко десет години, Елена Фьодоровна редовно се чуваше по телефона с приятелите си в Йерусалим и Тел Авив, но така и не се накани да тръгне. Виж, ако й поднесяха на тепсия билетите и паспорта с вече готова виза, щеше да е съвсем друго. Елена Фьодоровна се отнасяше с уважение към усилията, които полагаха за нея околните. При това положение щеше да тръгне дори и изобщо да нямаше какво да прави там.

Олга скочи леко от дивана, на който само преди две минути едва не бе заспала, и се втурна да търси бележника с телефонния номер на приятелката си. Извади късмет: Лариса не се разделяше с мобилния си телефон дори в банята, където всъщност я завари обаждането на Олга.

— Спомняш ли си в коя книжарница видя тази книга? — делово попита тя.

— На главната улица, книжарницата на Патакис.

— Ще я намеря — обеща Лариса.

— Кога си идваш?

— В събота.

— Ще те посрещнем с Паша.

Олга затвори телефона и въздъхна с облекчение: