Страница 93 из 108
Но те сякаш не ме чуват, претърсват чекмеджетата на бюрото, рафтовете на гардероба, преравят чантата и сака ми. Намират всичко.
Надявам се, че сега ще си тръгнат. Още не всичко е загубено, ще направя нов запис — та нали тази уличница Плетньова продължава да се среща със своя любовник. А може да успея да получа парите и без нов запис — нали вече й предадох образец от стоката, тя не би трябвало да има основания да се съмнява в качествата й.
Те обаче не си тръгват. Мъжът с удостоверението излиза от стаята, а другите двама… Не успявам да разбера какво правят с мен. Само че изведнъж осъзнавам, че никога вече няма да видя нейното прекрасно лице, няма да чуя дивния й глас.
Сбогом, кралице моя…
Желаещите да се сдобият с костюма на Светлана Медведева се оказаха само двама. Те се регистрираха веднага, още в първите дни след откриването на търга. От интернет доставчиците постъпи информация за техните имена и адреси.
— Моля, подпишете. — Чеботаев сложи пред Настя двата листа с имената на участниците в търга. — Какви ще бъдат нарежданията ви?
— Че какви могат да бъдат? Всички са по задачи, само ние с тебе безделничим пред компютъра. Така че да тръгваме, да видим тези любители на младежкия рок. Как се казват?
— Тя надникна в листовете. — Елена Бобир и Кирил Яровой.
Настя извади от чантата си гребена, отвори вратичката на шкафа, на чиято вътрешна страна висеше огледало, среса се. Това също беше нещо ново в живота й, стегнатата в „опашка“ дълга коса не бе изисквала постоянно внимание, тя можеше дори да не носи гребен със себе си. „Нямала си баба грижи, взела си прасенце — с внезапно раздразнение си каза тя. — Защо ли се подстригах?“ След като й взеха кученцето, Настя почти постоянно се чувстваше потисната, започваше да се ядосва по повод и без повод и едва се сдържаше да не се развика на колегите си.
Вече заключвайки вратата на кабинета, тя изведнъж се спря.
— Как се казваха? — отново попита тя и веднага сама си отговори: — Елена Бобир и Кирил Яровой, нали?
— Да — кимна Чеботаев. — Защо?
— Нищо — промърмори Настя, завъртя ключа в обратната посока и отвори вратата. — Да се върнем за минутка.
Всяка сутрин работният й ден започваше с преглеждане на сводката за произшествията през изминалото денонощие. И някъде в тези сводки й се бе мярнало името Яровой, Настя добре си го спомняше. Беше й се мярнало съвсем наскоро. Само дето не бе запомнила собственото име. Може и да не е било Кирил…
Отвори сейфа, бързо разгърна папката и прехвърли с поглед няколко страници. Точно така, ето го — Кирил Яровой, трупът му е бил намерен в собственото му жилище със следи от насилствена смърт, милицията е била извикана от съседи.
— Постой тук — каза тя в движение, бързайки към вратата. — Аз ей сега.
В кабинета на Коротков седеше изискано облечена дама и по израза на лицето й можеше да се разбере, че й задават далеч не приятни въпроси. Юрий погледна Настя и бързо вдигна разперена длан, което на техния език означаваше: вече привършвам, почакай буквално пет минути. Настя кимна с разбиране и затвори вратата. Не се върна в своя кабинет, а бавно тръгна по дългия коридор, стигна до края му и се върна обратно. Повървя до стената, пак се обърна и тръгна към другия край. Кирил Яровой е бил Фена? И кой го е убил, интересно? Защото, ако са правилни нейните разсъждения, той би трябвало да е много самотен, а човек, който няма приятели, няма и врагове. Той с никого не общува, а и да общува, контактите му не са толкова близки и чести, че да прераснат във водеща до убийство вражда или омраза. Или тя е сгрешила и Фена изобщо не е откачен самотник, а нормален младеж с приятели, а следователно и с хора, които може да са му желаели смъртта. Не, не се получава, просто никак не се връзва образът на фен на рок певица, който е готов да извърши най-страшното заради нечие съвсем глупашко изказване, с човек, имащ устойчива среда на общуване. Или това е съвсем необикновен тип личност, или Яровой не е Фена, или пък в цялата тази история има нещо неразбираемо.
Вратата се отвори, дамата излезе от кабинета на Коротков и Настя веднага се шмугна вътре.
— Юра, интересува ме трупът на Кирил Яровой, само че бързо и да не трябва да ходя някъде. Ще ми помогнеш ли? — бързо избърбори тя още от вратата.
— Първо седни — позасмя се Юра. — На тебе вечно ти пари под едно деликатно място. Кой е тоя?
— Не знам. Регистрирал се е на търга като кандидат да купи костюма на Медведева. А вчера е бил намерен трупът му. Днес получихме данни за участниците в търга, те са само двама и вече се канехме с Чеботаев да отидем да ги видим, но аз изведнъж си спомних, че съм виждала името на Яровой в сводката. Проверих — именно за него става дума, и адресът съвпада.
Тя продължаваше да стои права и да върти в ръце химикалката, която незнайно защо бе грабнала от бюрото на излизане от своя кабинет.
— Няма ли най-сетне да седнеш? — сърдито каза Коротков. — Или заради тебе и аз трябва да стана?
Настя послушно седна, но продължи да върти химикалката.
— Е, та ще ми помогнеш ли?
— Добре де, ще се обадя, какво да те правя.
Той прелисти справочника, намери номера и започна да натиска бутоните на апарата.
— Защо си такава мрачна? Пак ли Житената питка те е възпитавал?
— Не, засега не ме закача — едва-едва се усмихна Настя.
— Дава заето. Ще звънна пак след две минути. А защо не си в настроение тогава? Случило ли се е нещо?
Настя вече щеше да му заговори за кученцето, но очите и веднага се напълниха със сълзи. Интересно кога ще може да разказва за това спокойно? Наистина ли ще дойде и този ден? Като се опитваше да скрие лицето си, тя се наведе и с пресилено внимание започна да изучава връзките на маратонките си.
— Абе, не, всичко е наред — отговори тя, без да вдига глава. — Не съм мрачна, просто съм угрижена.
— Ааа — проточи Коротков, — добре тогава. Как ти е псето? Нещо отдавна не си ми подавала сводки от фронта.
„Сводки от фронта“ той наричаше ежедневните разкази за лудориите на кученцето и за здравето му, с които Настя забавляваше началника си по време на ритуалните им сбирки на кафе.
— Псето ли? — Тя се постара да се овладее, за да не трепери гласът й. — И с псето всичко е наред. Вече живее със стопанина си.
— Така ли? Стопанинът ли се намери?… Пак дава заето… Но защо нищо не си ми казала? Кога си взеха кученцето?
— Те го… — Тя все пак не успя да се сдържи и сълзите рукнаха от очите й, закапаха от бузите върху небесносиньото поло.
— Ей, Настюха. — Коротков скочи, заобиколи бюрото и застана до нея. — Ти… такова… стига си ревала. Защо така бе?
— Извинявай.
Настя изхлипа и избърса сълзите си с длан. Коротков мълчаливо й подаде кърпичка, тя благодарно кимна.
— Нищо ми няма, Юра, всичко е наред.
— Аха, виждам колко нищо ти няма — промърмори той.
— Просто не бях предполагала, че толкова съм се привързала към него. Знаеш ли, всеки ден очаквах стопанинът да се обади и да си го вземе, мислех си: дано да е по-скоро… Нали виждах, че Чистяков се ядосва, особено след онази история — когато кученцето изяде дисертацията. И да спя ми пречеше, и всичко изгризваше, изобщо си мислех, че е бреме, което поради глупостта си съм стоварила върху себе си и Льошка. А когато Льошка ми каза, че всеки момент ще дойде стопанинът и ще го вземе, разбрах, че… изведнъж почувствах…
Тя млъкна, уплаши се да не се разплаче пак. В гърдите й пак се появи болката, която утихваше само заедно със сълзите.
— Добре, добре, стига, не бъркай в раната. Ако искаш, поплачи си тук при мен, няма нужда да ми разказваш повече. О, хванах ги. Ало, Николай Иванич, добър ден, безпокои ви Коротков…
Докато Юра задаваше въпроси и записваше нещо на настолния календар, Настя се оглеждаше в огледалото, което също като в нейния кабинет беше прикрепено към вътрешната страна на вратата на шкафа. Браво бе! Очите червени и гневни, лицето подпухнало, косата разчорлена, бретонът сплъстен, по светлата копринена блузка — мокри петна. Направо Мис „Петровка“ 38. „Трябва да се гримирам — кой знае откъде се пръкна в главата й нова мисъл. — И да се обличам по друг начин. Ходя като някакво плашило. Освен това, ако се гримирам, ще ме е страх да плача, за да не се разтече тушът. Край, решено, от утре започвам да обръщам внимание на външния си вид. Защото инак така и ще умра, без да съм поносила женски дрехи“.