Когато боговете се смеят

— Именно, Вася. — Рубцов остави вилицата и бавно отпи от високата чаша с бяло вино. — Именно. И не забравяй, че в събота, когато този тип е снимал, ти също дойде при мен да си вземеш заплатата. И е напълно вероятно той да разполага и с твоята физиономия. Дадох ти името. Твоята задача е да намериш Кирил Яровой, да вземеш от него всичко, което е успял да заснеме, и да му затвориш устата навеки. Без други варианти.

— Няма да мога — смотолеви Сурин, забил поглед в своята чиния. — Никога няма да мога да направя това. Ще намеря човека, адреса и телефона му, това не е проблем. Но нищо повече. Ти какво, не разбираш ли какво рискувам?

— Идиот, ти рискуваш много повече, ако някой види как в неофициална обстановка вземаш пари от мен. И при това радостно се усмихваш. Василий, аз не повтарям молбите си. Ако ти трябват хора за помощ, ще ти дам. И от този момент искам да чувам от тебе не обяснения защо не можеш да направиш това, за което те моля, а доклад, че си го направил.

Рубцов избърса устните си със салфетка и стана.

— Довърши си обяда спокойно, аз ще платя. Трябва да вървя.

Довърши си обяда спокойно… Да бе, ще го довършиш, как, като залъкът ти засяда на гърлото? Проклет да е денят, когато служителят в отдела за борба с икономическите престъпления майор Сурин преглеждаше иззетите при обиск документи на фирмата, чийто собственик беше някой си Роман Дмитриевич Рубцов. В документите далеч не всичко беше наред и при правилно тълкуване на намереното биха се породили повече от достатъчно основания за подвеждане на Рубцов под наказателна отговорност. Беше деветдесет и втора година, Сурин нямаше пари, заплатите се изплащаха нередовно, рафтовете на магазините радваха окото с девствена чистота, а толкова му се искаше да живее добре! Да ходи на курорт в чужбина, да кара мощна красива кола, да живее в просторен апартамент. Казват, че човек е слаб и лесно се поддава на изкушения. Изкушението беше голямо и майор Сурин не устоя.

— Не ме зарадва това, което видях във вашата документация — предпазливо каза той на собственика на фирмата.

— Мен пък не ме радва фактът, че сте го видели — спокойно реагира Рубцов. — Дали мога някак да намаля остротата на вашето зрение?

Въпросът беше зададен, дойде редът на Сурин. Трябваше да отговори. И майорът не се колеба дълго — нали всъщност бе очаквал този въпрос, бе искал да го чуе и определено знаеше какво трябва да отговори. Е, почти определено.

— Това е вече почти медицина — полушеговито отговори Василий, — а медицинските услуги днес са скъпи.

— Знам това.

Разбраха се. Като взе огромен за онези времена подкуп, Сурин беше сигурен, че с това отношенията му с Рубцов приключват, но сметките му излязоха криви. Доста бързо Сурин съобрази, че не само той притежава компромат срещу Рубцов, но и Рубцов на свой ред притежава информация, чието огласяване майор Сурин би искал да избегне. Веднъж предложеният и приет подкуп бе обвързал здраво и двамата. Рубцов му отправяше молби, които повече приличаха на заповеди, Сурин ги изпълняваше и получаваше пари за това. Бързо свикна да ги харчи и често се случваше парите да не му стигат, затова, получавайки поредната заповед-молба, Василий Никанорович се мръщеше, не му се искаше да я изпълни, но веднага си спомняше за недостроената вила, за желанието си да смени колата с по-нов модел или за даденото на жена му обещание да я изпрати с децата на Средиземно море.

Времето течеше, длъжностите и местоработата на Сурин се сменяха, той получаваше поредните чинове, но до него все така стоеше Рубцов — източник на доходи и същевременно източник на постоянна заплаха. И полковник Сурин нищо не можеше да направи. Отношенията им се бяха укрепили и нямаше как да бъдат разрушени. Поне самият Василий Никанорович не знаеше как да го направи, без да навреди на себе си, на кариерата и на финансовото си положение.

Кирил Яровой… Няма как, налага се да изпълнява.

Днес ми се обади тя, моята кралица. Толкова дълго чаках — та нали тя беше обещала да ми се обади и аз вярвах, че ще удържи на думата си. Моята кралица не може да бъде нечестна, тя не може да има каквито и да било недостатъци.

— Получи ли парите? — попита тя с възхитителния си глас.

— Не още, но тя ще плати, непременно ще плати, чувствам го. Скоро ще стане.

— Разчитам на теб. Нали знаеш, в този живот нямам на кого да разчитам, освен на теб. Надявам се да не измамиш доверието ми.

— В никакъв случай. Исках да те попитам… Защо продаваш костюма си? Наистина ли нямаш никакви пари?

— Никакви.

— Аз ще го откупя. Той ще остане твой.

— Няма нужда…

— Не, има. Искам да ти доставя удоволствие.

— Благодаря. Ти си ми единственият приятел. Вярваш ли ми?

— Вярвам ти.

Дали й вярвам? Боже мой, та аз съм готов живота си да дам за нея. И ще направя всичко възможно и невъзможно Плетньова да плати. Нарочно поисках от нея двеста хиляди долара — страшно много пари, никаква касета със секс не струва толкова, ако не става дума за известни политици. Но аз очаквам тя да започне да се пазари. Разбира се, ще отстъпя, постепенно ще намаля цената — тогава тя ще бъде щастлива, че е успяла поне нещо да си спести, и непременно ще плати.

Гледам се в огледалото и виждам в него Костя, своя загинал брат. Все повече и повече заприличвам на него, раменете ми се разширяват, мускулите заякват, косата изсветлява и се сгъстява. Костя живее у мен — силен, обичан от момичетата, весел, преуспял. Въпреки късогледството вече няколко месеца не нося очилата си, макар да не виждам много добре. Затова пък без очилата приликата ми с Костя все повече се засилва. Тези промени с всеки ден стават все по-явни, особено след като моята кралица ме удостои със съгласието си да приеме помощта ми. След десет дни, когато се върнат от отпуск, родителите ми няма да ме познаят, ще им се стори, че малкият Кира е изчезнал някъде, а вместо него се е появил Костя. Интересно как ли ще приемат това?

На вратата се звъни и това прекъсва размислите ми. Никого не очаквам — никой не идва при мен, освен съседите, които мама помоли да ме наглеждат, за да не се разболея или да не остана гладен. Сигурно е някой от тях.

Но през вратата нахълтват трима мъже, двамата веднага ми извиват ръцете, а третият завира в лицето ми червена книжка, в която има снимка, гербов печат и страшните думи: Министерство на вътрешните работи на Руската федерация. Не успявам да прочета нищо повече — от болка в ръцете и гърба ми притъмнява пред очите.

— Интерпол! Провеждахме специално мероприятие в района на станция „Новокузнецкая“ на метрото и вие, гражданино Яровой, привлякохте вниманието ни. Кой сте вие и какво правехте там? Защо носехте видеокамера? Какво снимахте? Отговаряйте бързо!

Много ме боли, не разбирам какво става, не знам какво значи „специално мероприятие“, но съм убеден в едно: трябва да запазя касетите, защото тези касети са залогът за моето щастие. И за щастието на моята кралица.

— Нищо такова… — успявам да смотолевя. — Нищо не съм снимал.

— Защо си носел камера? — пита ме единият от онези, които са зад гърба ми. Не виждам лицата им, само усещам смрадта им — смесица от пот, агресия и тъп стремеж да угодят на началството си на всяка цена.

— Просто така. Защо, не може ли?

Хватката отслабва малко, сега вече мога да се поизправя, но все още не мога да мърдам ръцете си.

— Повтарям, ако не си чул добре — казва пак мъжът, който е застанал пред мен, — ние провеждахме спецоперация. Ти трябва да ни кажеш какво правеше в този район, кого видя и кого засне.

— Нищо не съм видял… и нищо не съм снимал. Честна дума.

— Ще проверим. Къде е камерата ти?

Не смятам да отговарям, но силно ме удрят в корема, аз падам, едва успявам да стана. Сега ме държи само един, а другите двама претърсват стаята и намират камерата.

— Колко касети засне?

— Нали ви казвам, изобщо нищо не съм снимал…