Страница 91 из 108
— Търсим Слободянюк, В. С. — учтиво усмихнат, заяви Зарубин. — Как бихме могли да се видим с него?
— Аз съм — доста неприветливо отговори момичето. — Валентина Сергеевна Слободянюк. Какво ви трябва?
Доценко и Зарубин се спогледаха. Кой знае защо до този момент бяха сигурни, че Слободянюк е непременно мъж. Нима наистина е въпросният Чорап, който подозираше Таралежчето в мъглата, че е грозна, злобна, завистлива женска?! Някак не се връзваше…
Михаил отново извади бележника си, прелисти го, намери нужната страница.
— Това вашият електронен адрес ли е?
Момичето хвърли поглед на отворения пред нея лист.
— Да, моят е. Защо, какво има?
— Извинете, още няколко въпроса. Вие участвате ли в интернет форуми?
Момичето отстъпи една крачка и се позасмя.
— Ясно, правите поредното обследване. От Релайн ли сте?
— Отгатнахте. Събираме данни по колко реални ползватели средно има всеки електронен адрес. И между другото ни помолиха да потърсим сведения за участници във форуми. Честота на участията, избор на тематика, използване на никове и така нататък.
— За какво пък е нужно това? — учуди се тя.
— За един наш приятел — поясни Доценко. — Пише дисертация на тази тема.
— Ха, няма ли си друга работа! — възкликна носителката на фамилното име Слободянюк. — Хайде, питайте, само че по-бързичко.
— Вие участвате ли във форуми? — повтори въпроса си Миша.
— Участвам.
— Един и същи псевдоним ли ползвате, или различни?
— Естествено различни. Понякога се подписвам с истинското си име, понякога с никове.
— Колко ника имате?
— Аз ли? — Тя се замисли, машинално взе да брои на пръсти. — Четири.
— Можете ли да ни ги кажете?
— Защо пък?
— Нашият приятел се интересува. Той иска да направи анализ на никовете в зависимост от пола, възрастта и основните занятия на техните носители. Социолог е.
— Ами добре… Електрометла, Джем, Базен, Одеколон. Джем и Базен са на латиница. Да ви ги запиша ли?
— Ако обичате.
Миша й подаде бележника и химикалка, момичето бързо написа: Jam и basen.
— Базен е с малка буква. Друго има ли?
— Интересна работа — зачуди се Зарубин. — Какво ли не чува човек. Как пък го измислихте — Електрометла! А някой друг, освен вас използва ли адреса ви?
— Естествено.
— Колко души?
— Двама. Една колежка и един съсед.
— Те какво, не могат ли да си създадат собствен адрес?
— Ами не им трябва, не водят постоянна кореспонденция с никого, а когато трябва да получат нещо еднократно, дават моя адрес. Защо не, не ми се свиди.
— И често ли получават поща на вашия адрес?
— Нали ви казвам — за еднократни случаи. — Момичето започваше да се нервира.
— Ако може по-точно, моля — умолително се усмихна Зарубин. — Та това е наука, статистика. Нужни са точни цифри.
— Приятелката ми получи едно писмо през последните два месеца. А Олег, съседът, само на рождения си ден получи поздрави от трима приятели. Май бяха картички. Вярно, оставих му компютъра са за един месец, може през това време да е получил още нещо. Питайте него.
— Ами хайде ние да видим — предложи Доценко. — Да включим компютъра и да видим дали е получавал писма, докато вас ви е нямало.
По лицето на момичето ясно се изписа: „Колко сте тъп!“.
— Нали ви обяснявам, че оставих компютъра си на Олег. Аз току-що пристигам, дори не съм си отворила багажа. Вижте ми само главата! — Тя докосна сплъстената си коса. — Тъкмо щях да влизам да се къпя, когато дойдохте.
— Тоест още не сте си взели компютъра? Още ли е у съседа ви?
— Е, най-после схванахте! — Валентина Сергеевна Слободянюк сметна, че може да сложи край на учтивостта и да нарича нещата със собствените им имена. — Олег живее на втория етаж, апартамент номер седем. Приключихме ли с вас?
— Засега да — каза многообещаващо Зарубин. — Но може би ще трябва да ви обезпокоим още веднъж, не се сърдете.
Момичето мълчаливо затвори вратата след тях. Целият й вид показваше, че тези социолози са й омръзнали до смърт и я откъсват от жизненоважни дела.
— Е, какво, сега право при Олег ли? — попита Сергей докато слизаха по стълбището. — Може да извадим късмет.
В апартамент номер седем им отвори младеж, подпиращ се на патерици. Оперативните работници напълниха и неговата глава с приказки за социологическо изследване и след десет минути им стана ясно, че именно Олег Катанов е въпросният Чорап, но изобщо не се вписва в ролята на Фена, защото през април е претърпял автомобил на катастрофа, дълго е лежал в болница, а сега се придвижва само с помощта на патериците и лекарите са го предупредили, че така ще бъде най-малко до септември.
— Как мислиш, дали не лъже? — попита Зарубин по обратния път към „Петровка“. — Нали знаеш как става — някои се преструват на инвалиди, всички ги съжаляват и изобщо не подозират, че те периодично свалят фалшивите си гипсове и нощем се развихрят в неприятния смисъл.
— Ще проверим — сви рамене Доценко. — Ще отправим запитване до автоинспекцията и до болницата. Но на мен ми се струва, че Катанов не прилича…
— На какво не прилича? На убиец ли?
— За убиец не знам, но на откачен определено не ми прилича.
— Провалихме се, граждани — и с Чорапа, и със Скулптора — констатира Сергей Зарубин вече в кабинета на Настя. — Чорапа е пълен инвалид, вече проверихме.
— А Скулптора не си даде адреса — добави Настя. — Но той не ми харесва. Как ли да му поиграем още по нервите? Някакви идеи?
— Аз имам една — след кратка пауза се обади Андрей Чеботаев. — Вярно, идеята ми е малко… спорна, бих казал. Но не ми хрумва нищо по-добро. Да ви я кажа ли?
— Че как! Веднага си личи младото поколение — глави, пълни с идеи, свежи мозъци. — Зарубин все още не се отказваше от удоволствието да поупражнява остроумието си за сметка на Андрей.
— Помислих си за търг в интернет…
— Това пък какво ще рече? — намръщи се Сергей. — Не съм чувал…
— Обикновен търг, само че в мрежата. Още вчера ми хрумна, като гледах какво се разиграва там. Например китара на известен рок музикант, концертна рокля на популярна певица, писалка на значим политик, с която е подписвал важни документи. Но най-важното е, че за участие в търг трябва да се регистрираш със собственото си име и да посочиш адреса си.
— Гениално! — Миша Доценко изтропа по масата с чашата, от която бе пил минерална вода, и демонстративно стисна ръката на Чеботаев. — Моите поздравления. Аз никога не бих се сетил. А какво можем да поискаме от Медведева? Рокля?
— Аха, бикини и сутиен — изкиска се Зарубин.
— Серьожа! — Настя укорително поклати глава. — Идеята на Андрей е много добра. Трябва да опитаме, и без това нямаме друг изход. Андрюша, поеми тази задача. А аз ще се погрижа да информирам за търга цялата заинтересована общественост.
След два дни на сайта на един от търговете в интернет се появи съобщение за нова стока: концертен костюм на Светлана Медведева, солистка на популярната група „Би Би Си“. Костюмът се продава, тъй като групата подготвя нова програма, в която и костюмите ще бъдат други. Началната цена беше съвсем ниска.
Същевременно Настя изпрати до форума съобщение:
„До всички, до всички, до всички, които обичат нашата Светлана!
На сайта за търгове sigma.ru е изложен костюмът на Светлана, с който тя пееше нашите любими «Не поглеждай назад», «Приближи се до мен» и други хитове. Не е скъп!“
Оставаше да чакат да се регистрират първите участници в търга. Може би Фена щеше да се хване поне на тази въдица.
Василий Никанорович Сурин не повярва на ушите си.
— Трябва да се погрижиш за него, Василий, той е снимал апартамента точно в дните, когато се срещах там с хората от Уляновск.
— Но как, как трябва да се погрижа?! — отчаяно попита Сурин. — В бандит ли искаш да ме превърнеш? Искаш да го…