Когато боговете се смеят

— Ася, Асенка, мила моя, недей така. — Чистяков я галеше по главата и тресящите се рамене. — Успокой се. Нали от самото начало знаеше, че рано или късно това ще се случи. Трябва да се радваме, че човекът намери своето изгубено куче — та това е такова щастие за него! А кучето намери предишния си стопанин, за когото е тъгувало. И това е щастие. Спомни си само как плачеше нощем, как тъгуваше за стопанина си, значи го обича. Много е хубаво, че отново ще се срещнат и ще бъдат заедно. Хайде, Ася, стегни се, не бива така.

Тя вдигна мокрото си зачервено лице и погледна мъжа си.

— Добре, ами ние с тебе? Ами аз? Нали и аз го обичам. Защо стана така, Льоша? Защо трябваше да се привържа към него, а после да ми го вземат? Не е правилно! Нека той да остави Момъка на нас, а да си купи друго куче. Или ние да му подарим. Момъка вече свикна с нас, той ни обича, защо трябва да го даваме?

— Ася, не бъди егоистка. Този човек цял живот е имал кучета, той умее да ги гледа и възпитава. При всяко положение Момъка ще се чувства по-добре с него. А ти с твоята работа и твоя мързел изобщо не бива да гледаш животно, това би означавало да го обречеш на страдания.

На вратата се позвъни, Настя се изтръгна от ръцете на Алексей и тръгна към банята.

— Ася, остани — строго каза мъжът й. — Не бива така. Предай кученцето на стопанина му, поговори си с него, сбогувай се с Момъка. Всичко трябва да стане по човешки.

— Не мога! — истерично извика тя, шмугна се в банята и затръшна вратата след себе си.

Пусна водата, като отви крана докрай, но шумът на силната струя вода, която удряше по дъното на ваната, не можа да заглуши силните й ридания и те се чуваха в антрето. До нея достигаха откъслечни думи от разговора:

— Извинявайте… жена ми… много се натъжи… свикнахме… обикнахме…

И непознат глас със съчувствени и благодарни интонации:

— Разбирам… страшно благодарен… такъв късмет… мислеха — инфаркт… не ме пускаха… изгубих надежда… благодаря…

И щастливият неспирен лай на кученцето, който на моменти преминаваше във възторжено скимтене.

Да, Льоша, както винаги, е прав. Момъка е щастлив, че намери предишния си стопанин. Всичко е наред, всички са щастливи, всички се намериха един друг, животът отново ще се върне в обичайния си коловоз, никой няма да гризе мебелите и да дъвче книжата на Льошка. Всичко е наред. Но защо я боли толкова?

Бравата изщрака, вече не се чуват нито гласове, нито кучешко скимтене. Те си отидоха. Останала без сили, Настя се измуши от банята. Сълзите, изпълнили очите й, й пречеха да вижда и тя едва не се удари във вратата.

— Е, и какво? — попита безсмислено.

— В какъв смисъл?

— Как е кучето?

— Истината ли да ти кажа?

Тя мълчаливо кимна.

— Само дето не полудя от радост. Щом чу гласа на стопанина си, дори не ме погледна повече. Ами това е, Асенка, това трябва да се преживее и да продължим напред. Хайде да те нахраня, да ти направя чай. А?

Тя отново кимна, чувствайки, че ей сега отново ще ревне.

Посред нощ Настя се събуди и по навик опипа с ръка пода до дивана, за да провери дали кученцето е на мястото си. Не намери топлото рунтаво телце и в първата секунда се уплаши, после си спомни, че кученцето вече го няма. Сърцето й отново се сви, очите й се напълниха със сълзи. Страхуваше се да не би да не се овладее, затова тихичко стана и на пръсти отиде в кухнята, за да не събуди мъжа си. Погледът й се натъкна на топчицата, която се търкаляше на пода. Нещо толкова силно я стисна за гърлото, че Настя се олюля и инстинктивно се хвана за шията. Няколко пъти жално изхлипа, после вдиша дълбоко и задържа дъха си. Това помогна. Тя се наведе, взе топчицата и замислено я повъртя в ръцете си. Дали да я изхвърли в кофата за боклук, за да не й попада пред очите и да не буди спомени за веселото гальовно същество, което внезапно се бе появило в дома й и също тъй внезапно изчезна? Не, нека си стои. Да стои именно като спомен. Беше им хубаво с Момъка, вярно, малко в повечко им идваха грижите, но пък колко радост и топлина им донесе той. Защо трябва да се отрича от тези спомени? Това сега е част от живота им, част от душите им, затова не бива да го изхвърлят от себе си и да се преструват, че никога не се е случвало. Случи се. И трябва да благодари на съдбата, задето й изпрати това преживяване. И радостта от докосването на грапавото топло езиче до ръцете и лицето й, и страха, когато кученцето се разболя, и болката, когато й го отнемаха. Колко е хубаво, че то се зарадва на стопанина си и веднага забрави и нея, и Льошка! Нима щеше да е по-добре, ако то не разбираше защо този чужд чичко го взема на ръце и го отнася, ако плачеше, ако се дърпаше и уплашено поглеждаше към Льоша, молейки за помощ? Нима тя иска сега кученцето отново да плаче от тъга по нея, както плачеше за своя стопанин? Не, тя не иска това. По-добре напълно да я забрави, стига да се чувства добре, стига да е щастливо.

Както седеше в три часа през нощта в кухнята и бършеше неспирно леещите се сълзи, Настя Каменская дори не подозираше, че открива за себе си формулата на абсолютната любов.

На сутринта се почувства малко по-добре. Още щом отвори очи, Настя се втурна към компютъра. Точно така, Скулптора бе отговорил на Таралежчето в мъглата.

„Не си правете труда да ме информирате за материалите от мръснишко естество, които притежавате. Те не ме интересуват. Скулптора“.

И тук провал… Излиза, че Фена не е Скулптора. Оставаше последната надежда — Чорапа. Ами ако Фена изобщо не е участвал в дискусията? Може той изобщо да не влиза във форума, а да търси само информация в Афиша. А може и само да чете чуждите послания, но да не влиза в кореспонденция с никого. Знае ли се какви принципи има? Все пак е откачен, има си своя логика.

Линията на издирването на Фена чрез интернет на Настя й изглеждаше интересна и перспективна, беше й жал да се откаже от идеята. Освен това й пречеше нещо неосъзнато, нещо, което вчера се въртеше нейде из дълбините на съзнанието й и определено щеше да се оформи в ясна мисъл, ако не беше кученцето… Тя така бе потънала в мъката си, че бе забравила и за Фена, и изобщо за работата.

— Льоша — попита тя, докато закусваха, — какви асоциации ти хрумват, когато чуеш думата „скулптор“?

— Скулптура — веднага отговори Алексей.

— Друго?

— Нещо изваяно, паметник, надгробна плоча. Длето, ателие. Трябват ли ти още?

— Трябват ми. А имена?

— Имена… — Той сбърчи чело. — Церетели.

— Други?

— Вучетич. Мухина. Лебедева.

— Това ли са? Не знаеш ли никакви други?

— От нашите знам тези. Ася, аз все пак съм математик, а не изкуствовед. Какво очакваш от мен?

— Ох, Льош, и аз не знам. Питам така, напосоки. Може би ще си спомниш още някого?

— Микеланджело. Край, дотук бях.

Микеланджело… Ето, това е, същото, което тя вчера толкова мъчително се опитваше да си спомни. В списъка от салона за красота имаше име Микеладзе. Обикновено популярно грузинско име. Нищо особено. Само че твърде близко по звучене с името на великия ваятел.

Глава 20.

Във входа миришеше на котки и на бездомници, а надписите по стените красноречиво говореха, че и хлапетиите също прекарват тук доста време.

— На кой етаж ще търсим? — попита Зарубин.

Миша Доценко погледна в бележника си, където беше записан адресът, после номерата на апартаментите, разположени на първия етаж.

— По всичко личи, че е на третия.

— Тогава тръгваме пеша — решително каза Сергей. — В такива занемарени входове нямам доверие на асансьорите — току-виж сме заседнали и ще кукуваме до довечера.

Отвори им момиче на около двайсет и пет години, грозничко и в лицето, и във фигурата. Отдавна немитата коса с неясен цвят висеше на мазни кичури и май най-симпатичният елемент от нейната външност бяха очилата със скъпа елегантна рамка.