Страница 89 из 108
Роман не отговори. Мълчаливо извади портфейла си, отброи парите, сложи ги в чантата й. Касетата пъхна в своето дипломатическо куфарче. Когато отново се обърна към Олга, лицето му беше обичайното — ласкаво и малко снизходително, което сякаш казваше: вярно, ти си ми глупаче, но аз те обичам и такава.
— Хайде, направи по едно кафе и да не говорим повече за неприятни неща.
Олга с готовност хукна към кухнята, радостна, че всичко мина толкова лесно. Колко е чудесен все пак нейният Роман! Да не беше тази боязън от продължителни и взаимнообвързващи отношения, тя с удоволствие би се омъжила за него. В края на краищата съвместният бит натежава само на онези, които нямат достатъчно пари, а Роман има пари. Когато има пари, всички битови проблеми се решават лесно и престават да лягат като тежко бреме върху човека. Другото е нейният страх, че ще омръзне на Роман и той ще я зареже. Да бъдеш изоставена жена? Олга Плетньова не можеше да си представи по-голям удар по самолюбието й. Изоставена любовница е съвсем друго нещо — за връзките на една неомъжена дама не знаят много хора и за скъсването на отношенията ще научат единици. Виж, когато си съпруга, всички научават за това. И съответно — че сега си изоставена жена. „Льолка, ти си лицемерка — каза й тия дни Павел, когато за пореден път се връщаха към проблема с брачното предложение, направено от Роман. — Ти се страхуваш не толкова, че ще те изостави, а че той ще ти омръзне само месец след началото на съвместния ви живот. За пръв път в живота си виждам толкова непостоянна жена. Просто се чудя как досега не си го зарязала“. Да, и Олга се чудеше — никога по-рано не бе имала толкова продължителна любовна връзка. Тя разбираше, че Роман е делови човек, че е много зает и затова могат да се срещат само два-три пъти седмично, не по-често. Той не е женен и техните срещи никога не са били помрачавани от уплашени, хвърляни крадешком погледи към часовника и телефонни обаждания до вкъщи с отчаяни и несръчни лъжи за повредена кола, проточила се конференция или внезапно пристигнал бизнес партньор, с когото се налага точно днес да се решат всички проблеми. Олга неведнъж бе изпитвала всичко това, такива минути бяха оставяли в душата й привкус на мухъл, който постепенно се разпространяваше и превръщаше романтичните отношения в корав и грозен продукт, абсолютно негоден за употреба. Роман не е такъв, той не си гледа часовника и никога на никого не звъни, когато е с нея, само вдига телефона, при което е пределно кратък. Той е щедър и добър, харчи за нея луди пари — за разлика от онези, другите, които й правеха скромни подаръци с откъснати от семейния бюджет жалки рубли. Олга не е користна, тя печели много добре и средствата й са напълно достатъчни, за да си купува всичко необходимо, дори повече от това, но приемаше постоянните лъжи на предишните си партньори, техните страхливи увъртания като собствено унижение. Защо ли наистина не се разведе с Павел и не се омъжи за Роман? Не, страшничко е. С Пашка всичко отдавна е улегнало, не може да се случи нищо непредсказуемо. На нея, а и на него им е удобно да водят такъв живот. А битът — какво толкова, само в нормалния семеен живот всички грижи по домакинството обикновено лягат върху жената, а мъжете само си лежат с вестник на дивана, гледат телевизия и всяка сутрин искат изгладена риза. С Павел си имат договор — правят всичко заедно или строго поред — дори такава досадна процедура като гладенето на спалното бельо се превръща в удоволствие и е придружена с весело бъбрене, покрай което и работата спори, и не се уморяваш. И двамата знаят, че не си дължат нищо един на друг, така че разните домашни задължения не се възприемат като тежка повинност, която си длъжен да отбиеш. И после, дори ако в семейния живот с Роман няма битови проблеми, това пак ще бъде ДРУГ живот, нов и плашещ със своята неизвестност. И няма никакви гаранции, че той ще бъде по-добър от живота й с Павел.
Олга наля кафето във фините порцеланови чашки, сложи ги на подноса заедно със захарницата и млякото и ги занесе в хола. Роман седеше във фотьойла до отворения, но със спуснати завеси прозорец. Взе чашката си, вдигна я до носа си и няколко пъти със затворени очи дълбоко вдиша аромата. Олга харесваше навика му да вдишва аромата на кафето, преди да започне да го пие. В тези мигове Роман й напомняше дете, което не бърза да разопакова пакет с подарък, а се наслаждава на предвкусването.
— Предполагам, че съпругът ти нищо не знае? — попита той, след като отпи първата глътка.
Олга изтръпна от изненада. Тя се бе надявала, че всичко е минало — та нали Роман сам каза: да не говорим повече за неприятни неща.
— Не, разбира се. Успях да изляза от ситуацията без проблеми.
— Така и предполагах — кимна Роман. — Много добре. Чудно кафе, благодаря ти, мила. Състави ли списъка на нещата, които ни останаха да купим за отпуска? Ако си свободна, утре можем пак да се разходим по магазините.
Е, сега вече наистина приключихме с въпроса, разбра Олга.
Чистяков имаше урок, никой от учениците, които идваха вечер, днес не се беше разболял и Настя се притаи като мишле в хола, за да не пречи на мъжа си. Беше ужасно гладна, но до края на урока имаше още цели двайсет минути.
Тя включи компютъра и влезе в интернет. Интересно, дали Скулптора е отговорил на Таралежчето в мъглата, или продължава да игнорира всякакви опити да му докажат, че Светлана Медведева не е образец на морална устойчивост? Отговор нямаше, във форума не се бяха появили и никакви други съобщения.
Хлопна входната врата — ученикът си отиде. Настя като куршум излетя до кухнята и се втурна към печката.
— Льош, какво да хапна? — попита тя, лакомо надничайки под капаците на тенджерите и тиганите. — Ей сега ще умра от глад.
— Почакай, Ася.
Чистяков изрече това толкова сериозно, че тя се уплаши. Нещо се е случило. Нещо лошо…
— Какво има, Льошенка? — с треперещ глас, едва-едва промълви тя.
— Ася… С една дума, той се обади.
— Кой?!
— Стопанинът. Стопанинът на нашия Момък. Всеки момент ще дойде.
— Как… Ама буквално сега ли?
— Буквално сега.
— Ще дойде и… ще го вземе?
— Да, Асенка. Ей сега ще дойде и ще си го вземе.
— А защо не е дошъл по-рано?
Тя задаваше ненужни въпроси, сякаш ако не се намереше убедителен отговор на тях, всичко щеше да си остане, както преди, и никой нямаше да й вземе кученцето. Настя разбираше, че се държи глупаво, но продължаваше да се хваща за митичната сламка.
— Човекът е възрастен, самотен, получил е сърдечен удар, извикал е „Бърза помощ“. Докато са го изнасяли с носилка от апартамента, кученцето е изскочило на стълбището и никой не го е забелязал. Той оставил на съседите ключ, помолил ги да наглеждат кученцето, а те на другия ден го посетили в болницата и казали, че кученцето го няма в апартамента. Вчера го изписали, а днес той отишъл до магазина и видял твоята обява. Ася, ама недей така, хайде, стига…
Тя се извърна, за да скрие сълзите си. Но внезапно скочи като подхвърлена от пружина и се втурна в хола, където Момъка яростно воюваше с кокала играчка, който Настя му бе купила днес от зоомагазина. Настя грабна кученцето и зарови лице в гъстата му козина. За последен път да се притисне до него, да вдиша миризмата му, да го целуне по черното влажно носле, по кръглите лъскави очички…
— Мъничкият ми, слънчице мое — бърбореше тя, — пухкавото ми зайченце. Сега ще те вземат и аз никога вече няма да те видя. Ще се върнеш при стопанина си и скоро ще ме забравиш, сякаш никога не ме е имало в живота ти. Ще ми е мъчно за тебе, рошаво мое съкровище, лястовичке моя, кученце мое миличко.
Кученцето радостно ближеше бузите и ръцете й. Това вече Настя не можеше да понесе. Остави Момъка на пода и се върна в кухнята.
— Льоша, когато той дойде, ще отида в банята и няма да изляза, докато всичко свърши, бива ли? Не мога, сърцето ми ще се пръсне…
Тя отново се разплака, похлупила като дете лицето си с длани.