Когато боговете се смеят

Отиде в ресторанта, в същото онова „Испанско кътче“. Малко трудно вървеше със сандалите, тънките токчета току засядаха в грапавата повърхност на стъпалата на ескалатора, пък и изобщо Женя беше свикнала със съвсем други обувки. Тя дори не беше подозирала колко трудно се ходи на токчета, когато не си свикнала с това. Минувачите я оглеждаха с интерес и недоумение — Женя беше облечена явно не според сезона, всички наоколо носеха якета или сака, но тя не усещаше студ. Чувстваше се голяма, красива и свободна и пламваше цялата дори само от тази мисъл. Ах, да можеше сега да я види Игор!

В ресторанта си поръча паеля по валенсиански, без да поглежда менюто. Искаше й се да изглежда като знаещ човек, който добре познава испанската кухня. Самото име на ястието, което тя видя и запомни още когато беше тук с баща си, й звучеше като вълшебно заклинание.

— Това е ястие за двама — деликатно й обърна внимание високият красив и млад сервитьор. — Очаквате ли някого? Да поставя ли втори комплект прибори?

— Не, сама съм — високомерно отговори Женя, която не беше съвсем наясно какво е това „ястие за двама“.

— Нали знаете, че паелята се готви дълго? Ще трябва да почакате поне четирийсет минути.

— Не бързам — усмихна се тя. — Засега ми донесете кафе.

Беше чела в книгите, че на Запад отначало се пие аперитив, а понякога кафе — не след хранене, а именно преди него. Седнала до прозореца и загледана към Манежния площад, тя се давеше с прекалено горчивото и силно кафе, като мъчително се стараеше да удържа на лицето си израза на замисленост и лека печал. Когато й донесоха поръчката, Женя се ужаси. Разбира се, беше вкусно, но толкова много! Дори двама не биха могли да го изядат…

Изгуби апетит и само от приличие хапна малко паеля, после поиска сметката. Плати и като остави в ресторанта над петстотин рубли, излезе на площада, понечи да влезе в кафенето, където бяха седели неотдавна с Игор, да изпие един сок и да хапне паста, но се отказа. Беше направила това, което иска, но то не й бе доставило радост. Отново я налегна тъга, босите й крака, ожулени от тънките каишки на сандалите, непоносимо я боляха (не беше се сетила да си купи чорапогащник). Когато излезе на улица „Охотний ряд“, Женя не бе успяла дори да вдигне ръка в опит да хване такси, когато до нея спря червен нисан. Мъжът зад волана свали стъклото.

— Колко? — зададе той неразбираем за Женя въпрос.

— Какво „колко“?

— Маймунка — презрително подхвърли шофьорът и потегли.

Женя почувства как краката й се разтрепериха. Този беше я взел за проститутка! Тя си мислеше, че изглежда като зряла и красива млада жена, която може да привлече вниманието на интересни и умни мъже, а се оказа, че изглежда като евтина улична проститутка от „Тверская“. Дори да успее в този вид да спре такси, няма никакви гаранции, че ще се прибере здрава и читава: другият шофьор също може да си помисли, че е от „онези“, и да започне да й се натрапва. Женя изведнъж почувства колко е студено навън. Изнемогвайки от болката в краката и треперейки от студ, тръгна към метрото.

Вкъщи бавно съблече новите дрехи, полюбува им се няколко минути, погали лъскавия плат, опипа тънката верижка на чантичката, потупа дланта си с острото токче на единия сандал, грижливо опакова новата премяна и я прибра в същата торбичка, от която току-що бе извадила старите дънки и фланелката. Женя се преоблече в анцуга, който обикновено носеше вкъщи, взе торбичката, излезе на двора и я изхвърли в контейнера за боклук. Не можеше да държи всичко това вкъщи, баща й щеше да го намери. А на кого да го даде? Няма дори приятелки. Единственото, което можеше да си остави, беше флакончето парфюм. То беше малко, можеше да го скрие заедно с гримовете сред бельото в гардероба.

Когато се върна вкъщи без торбичката, Женя седна в хола пред включения телевизор и отначало дори не разбра защо вижда толкова зле. И едва след няколко минути, почувствала солен привкус на устните си, разбра, че плаче. Изключи телевизора, избърса сълзите си, изми се. Отново извади ключа от сейфа и върна там непохарчените долари. Вече щеше да затваря вратичката, но реши друго. Отново пъхна ръка към тъмното дъно на сейфа и извади няколкото кадифени кутийки — големи, средни и малки. Отвори ги и дълго и внимателно разглежда пръстените, гривните и колиетата с изумруди, диаманти и сапфири. Омразата се надигаше у нея, бушуваше, притискаше гърлото й и й пречеше да диша. Все така бавно Женя върна украшенията на мястото им и заключи сейфа, а ключа пъхна в чантата си.

Сега знаеше какво трябва да прави.

Глава 19.

Дъждовната прохлада отново се смени със задушлива жега и натрапчиво слънце. На циклона сигурно му бе омръзнала Москва и той бе тръгнал да полудува на други места, оставяйки след себе си неподвижен, влажен горещ въздух, а този въздух го мързеше дори леко да помръдне и да се престори на ветрец. Московчани отново заахкаха в очакване на непоносима жега, взеха да мърморят за непредсказуемите промени в климата, изпокриха в гардеробите якетата и саката и съсредоточиха вниманието си върху окачените зад прозорците термометри в опити „да се облекат подходящо“, защото някак бяха изгубили доверие в метеорологичните прогнози.

Зарубин и Доценко завършиха уморителната обиколка на апартаментите и като награда за безрезултатния си труд си позволиха да пийнат по бира и да хапнат шишчета, седнали на една от чистичките небесносини маси на булеварда, точно под сянката на клонестите кестени.

— И тъй, какво имаме налице? — тъжно подзе Доценко и на един дъх преполови еднолитровата халба. — Родителите на Альона Гребньова не знаят нищо за съсед, който се е подстригвал при дъщеря им в салона. Не им е казвала за такъв. Това първо.

— Сиреч нищо — веднага подзе Сергей. — Приятелките на Гребньова също не са чували за такъв клиент. Това второ.

— Сиреч нищо и половина — включи се в песимистичната прогноза и Миша. — Но това не означава, че не е имало такъв клиент. Просто това не е повод за обсъждане. Чудо голямо — клиент, който живее някъде наблизо. Сигурно и Альона се е сещала за него само когато го е срещала край блока. Ние с теб проверихме всички имена от журнала за предварително записване, но често се случва записалият се да не дойде или за този час да не се запише никой — тогава фризьорите вземат случаен клиент, който в този момент се е отбил в салона. И името му не фигурира никъде. Това трето.

— Нищо и половина на квадрат! Нито един от разпитаните обитатели на десетте блока не си призна, че се е подстригвал при Гребньова. Това четвърто.

— Тоест нищо и половина на трета — сърдито избоботи Доценко. — Но което е най-интересно, никой от тях не каза, че има навик да се разхожда вечер и понякога е срещал Альона, когато се е прибирала. Излиза, че този свидетел се е изпарил някъде. Дали е заминал на курорт, дали в командировка, а може и в болница да лежи. Това пето.

— Дотук абсолютно нищо… Претърсването с използване на научна организация на труда не даде резултат и ние с теб проведохме пълна обиколка на апартаментите, не се успокоихме, докато не ни отвориха всяка една врата. За тази работа пропиляхме три дни. И нищо. Слушай, а може тоя свидетел изобщо да не съществува, а? Може ние с теб като идиоти да търсим черна котка в тъмна стая, а там никога да не е имало котка? — предположи Зарубин. — Хубава бира, ще отида да взема още. Да донеса ли и на теб?

— Донеси.

Докато Сергей отиваше да донесе две нови халби бира, Миша се опита да осмисли неговите думи. Как така да не е имало свидетел? Нали не може годеникът на Гребньова Алик да си го е измислил. Тоест естествено, че може да се измисли всичко, но защо? Защо му е да лъже? Какъв е смисълът? Каква изгода може да е имал?

А възможно ли е да е излъгала самата Альона, когато е отговаряла на въпроса на Алик „Кой е този?“. По принцип и това е възможно. Но пак изниква въпросът — защо? Да речем, този мъж, който е стоял в сянката на дърветата, е бил неин ухажор, а Альона не е искала Алик да научи за него и затова… Какво? Ами нищо! Можела е просто да каже, че е съсед. Защо е било нужно да измисля цяла история за клиент, който се е подстригвал при нея? И после, дори човекът наистина да е бил не клиент, а ухажор, защо не си призна, че на няколко пъти е срещал Альона вечер? Защото е женен и жена му е стояла до него, докато оперативните работници са му задавали въпросите си. Не, пак не става, нали никой не го е питал дали е ухажвал Альона, те питаха хората дали имат навик да се разхождат преди лягане и дали при тези разходки не са срещали Гребньова от блок номер две, вход едно, едно такова симпатично момиче, фризьорка. Въпреки това обаче този човек си е премълчал. Може именно той да е убиецът?