Страница 84 из 108
Да продължим…
„Господа, прилично ли е да обсъждате интимния живот на една жена зад гърба й? Скулптора“.
За разговор със Скулптора Настя бе нарекла себе си Таралежче в мъглата. Вчера му беше написала:
„Съгласен съм, не е прилично да се обсъждат неща, които се крият от чужди погледи. Но когато това демонстративно се изкарва на показ, когато го знаят всички до един, просто е грехота да не се обсъжда. И Вълкодава го знае, и Enigma, и аз — тоест ние сме поне трима, значи не е чак такава тайна. Не сте ли съгласен с мен? Таралежче в мъглата“.
От Скулптора се бе получил отговор, сдържан по форма, но пълен с яростно негодувание:
„Вие сте в плен на някакви илюзии. Кой ви е казал такива неща за Медведева? Подхранвате се с клюки и слухове, вярвате им и което е най-отвратително — разпространявате ги. Вие сте негодник. Скулптора“.
Отговорът хареса на Настя — Скулптора отместваше обсъждането встрани от Медведева и го прехвърляше към личността на своя кореспондент. И стилът беше добър, напомняше епистоларното творчество от миналия век. Много прилича на Фена.
Последен от отговорилите на дръзката нападка на Вълкодава беше някой си Чорапа, с когото Настя бе започнала кореспонденция под псевдонима Змийче.
„Съгласен съм, Медведева не прилича на благородна девица. Но и ти, Вълкодав, не си много… Следващия път избирай по-тактични изрази. Чорапа“.
„Я стига, Чорап, си изкарвал виновен Вълкодава. За човека трябва да се говори с думите, които той заслужава. Светлана Медведева не заслужава тактичност. Змийчето“.
„А ти какви думи заслужаваш, Змийче? Чорапа“.
И този отговор е подозрителен, помисли си Настя. Едновременно предпазлив и напрегнат. Какво ли да му отговори?
Не й хрумваше нищо свястно. Настя кипна вода, наля си кафе, за Андрей запари чай. Май кореспондентът с жабешкия ник Ква отпада — опитва се да забрани на Вълкодава да влиза във форума, тоест не иска да общува с него и не се стреми да разкрие истинското му име. Добре, ще смятаме, че имаме с един заподозрян по-малко. Тъмната лейди също не примира за личен контакт, но това още не е окончателен извод — може би тя (или той) прави допълнителни проверки, презастрахова се. Най-вероятни кандидати за Фенове остават Скулптора и Чорапа, но въобще не е сигурно, че Фена изобщо участва в тази дискусия.
Настя извади от папката ксерокопията на писмата, иззети от Женя Рубцова. Късички писма, безсмислено е да се подлагат на контент-анализ, още повече че жанровете са съвършено различни — лично писмо на хартия и бърза реплика, набрана на компютър. Глупаво е да се търси стилова прилика.
— Ето ти кифлата, ето ти чипса, а това шоколадче е лично от мен. — Андрей сложи пред нея очевидно завчерашна кифла с марципан, два ярки пакета с чипс и симпатична малка опаковка „Баунти“. — Нещо ново на фронта на кореспонденцията с убийците?
— Андрюша, измисли отговор на Чорапа, нищо не ми идва на ума — помоли го Настя.
Тя обърна монитора така, че той да вижда екрана.
— Предлагам нещо като: аз заслужавам думи на одобрение заради откровеността и честността си, защото знам със сигурност, че Светка е уличница, и не се опитвам да се преструвам, че е светица. Става ли?
— Много добре дори.
Тя обърна екрана към себе си и бързо написа:
„Аз заслужавам думи на одобрение заради откровеността и честността си. Със сигурност знам, че Светка е уличница, и го казвам на всички, без да се преструвам, че е светица. А ти, Чорап, си лъжец и лицемер, защото отричаш очевидни и всеизвестни факти. Приятелски поздрави. Змийче“.
— Този чай за мен ли е? — попита Андрей и посочи чашата.
— За теб е, пий.
— Благодаря. А отговори ли нещо на нашето приятелче Ква?
— Не. Според мен този вариант не е перспективен. Той се опитва да ми запуши устата.
— На твое място бих опитал да продължа с него. Нали знаеш как е в класическите криминалета — убиец се оказва онзи, когото подозираш най-малко. По-точно, онзи, за когото изобщо не можеш да предположиш, че е убиец.
Настя взе с едната ръка чашата с кафе, с другата — кифлата и цигарите, и стана от бюрото.
— Седни на моето място, опитай.
Андрей се замисли какво да отговори, та да подтикне Ква към по-нататъшна дискусия, а Настя извади от касата една папка, намести се с нея на перваза и започна да подрежда материалите по други случаи, разработвани от отдела. През прозореца нахлуваше лек прохладен ветрец и необичайното усещане на мърдащите по челото й коси постоянно я разсейваше — Настя никога по-рано не беше носила бретон. На няколко пъти влиза Коротков и я отвежда в своя кабинет: понеже бяха включени в интернет, нейният градски телефон постоянно даваше заето, така че всички търсеха Настя чрез ръководството.
— Защо е нужно да идваш? — чудеше се тя. — Можеше да ми звъннеш по вътрешния телефон.
— За мен ходенето е полезно — отговаряше шеговито Юра.
— Страхувам се да не пипна професионалното заболяване на всички началници, дето не мърдат от кабинетите си — голямо шкембе. Тогава момичетата няма да ме харесват.
Когато вратата се отвори за пореден път и се подаде главата на Коротков, Настя веднага остави папката настрана.
— Пак ли ме търсят по телефона?
— Този път не. Преди малко дойде Лесников.
— Е, и? — попитаха хорово Настя и Чеботаев.
— Нищо. Тя пак не е разпознала никого. Толкова труд на вятъра. Значи Фена наистина не е ходил в клубовете нито в неделя, нито в четвъртък. Ще ми се да знам защо.
— Или Женя все пак не си го спомня — добави Настя. — Което е много по-лошо.
Павел Плетньов доста бързо се убеди в несъстоятелността на собствените си представи, че да събираш информация за някого, е работа проста и лесна. Вече две вечери наред той ходеше в Свиблово, обикаляше блока, където живееше Кирил Яровой, и все не можеше да пристъпи към изпълнението на замисъла си. Не валеше и из двора наистина се мотаеха момчета и момичета по на тринайсет-петнайсет години, но Павел не знаеше как да ги заговори и какво да ги пита. Той си даваше сметка, че в техните очи изглежда като чичко, от когото не може да се очаква нищо добро. Беше го дезориентирала лекотата, с която в събота вечер бе влязъл в разговор с жената от този блок и бе успял да научи името на изнудвача и дори етажа, на който живее. Така че придоби усещането, че и по-нататък всичко ще е също тъй лесно. Но след като се повъртя наоколо, той изведнъж разбра, че тогава, в събота, го е споходило вдъхновение, както се казва, Господ го е целунал по челото и именно това му е позволило да намери верните думи и правилния тон. Сега обаче се разбра, че Господ не е чак толкова щедър на целувки — има и други, на които трябва да дари милостта си. Вдъхновението не споходи повече Павел, той не можа да измисли никакъв повод да се запознае с младежите от двора, а с всяка прекарана тук минута нарастваше опасността да бъде забелязан и да предизвика подозрения. А междувременно изнудвачът се обаждаше и питаше кога ще получи парите. Олга се съгласи да плати, както я бе посъветвал Павел, и молеше онзи да й даде време, за да събере нужната сума.
След като не успя с плана си, Павел каза на Олга:
— Льолка, продължавам да смятам, че трябва да поговориш с твоя Роман. Аз не можах да изясня каквото и да било за Яровой, но може твоят приятел да успее. Може да знае това име, така че да не се налага да изясняваме нищо.
Олга го погледна уплашено.
— Какво говориш, Паша? Та нали хиляди пъти ти обяснявах…
— Абе знам, знам. — Той раздразнено разчупи на две филия хляб, намаза я с дебел слой кетчуп и я захапа. — Но можеш да му кажеш, че изнудвачът е искал някаква съвсем малка сума, например хиляда долара. И ти си ги платила. Дори да поиска да ти даде тази хилядарка, Роман няма да се разори. После с парите ще му купиш някакъв подарък и съвестта ти ще бъде чиста.
Но Олга упорито продължаваше да се съпротивлява.
— Не разбирам защо е нужно това. Та нали аз не възнамерявам да плащам за тези записи.