Когато боговете се смеят

Та какво стана с последния запис? Ти погледна ли времето?

— Ето — подаде му тя бележника. — Наистина е снимал снощи.

Павел погледна записаните от нея цифри, после се втренчи в тавана, припомняйки си нещо.

— Всичко съвпада — бавно каза той. — Записът е приключил в десет без двайсет, а към десет без десет или дори без дванайсет онзи човек излезе на улицата. Определено е той.

Глава 18.

На разсъмване небето бе покрито с тънка пелена от облаци, която не издържа натиска на изгряващото слънце и страхливо се разпръсна, предоставяйки на лъчите възможността безпрепятствено да огряват града, да нажежават камъните и да изгарят лицата и раменете. Обленият в светлина търговски комплекс на Манежния площад със своите кулички и фонтани изглеждаше като оживяла картинка от книга с приказки и Женя, като поглеждаше от време на време към стълбището, водещо към стъклените врати на магазина, не можеше да не си представя какво вълшебно царство е скрито в неговите подземни етажи. Царство, което до днес беше недостъпно за нея. Парите, които й даваше баща й, не стигаха дори за най-евтината дрънкулка от онези, които се продаваха в „Охотний ряд“.

Женя чакаше Игор Лесников, с когото си бе уговорила среща предната вечер. И мястото бе избрала сама. Беше му предложила да се видят на площада, пред входа на ресторант „Испанско кътче“ — понеже той не бил далече от „Петровка“, но това естествено беше обяснението й за Игор. Всъщност Женя буквално благоговееше пред това място. Баща й само веднъж я бе завел на обяд в „Испанско кътче“, но и това се оказа достатъчно момичето да си създаде усещането за „истински живот“: скъп ресторант, усмихнати услужливи сервитьори, необикновени ястия, каквито тя не само никога по-рано не бе опитвала, но дори никога не бе чувала за тях. Само от думата „паеля“ я лъхваше духът на загадъчната Испания, тя си представяше чернокоси красавици с широки поли и кастанети на дългите тънки пръсти, мургави стройни мъже, море, палми и сладки звуци на китара, раждащи се под умелите гъвкави ръце на музиканти.

А точно срещу ресторанта беше входът на търговския комплекс, където имаше всичко, за което тя мечтаеше, но което беше недостъпно за нея. Не, Женя в никакъв случай не се надяваше Игор да я покани в „Испанско кътче“, стопляше я самата мисъл, че на това необикновено, вълшебно място тя ще се озове заедно с Него.

Игор закъсня с няколко минути, но Женя дори не забеляза това. И през ум не й мина да погледне часовника, докато го чакаше тук. Тя се наслаждаваше на всяка секунда и беше готова да го чака с часове. Видя Лесников, когато той се качваше по стъпалата от метрото, и сърцето й отново замря: колко е красив!

— Извинявайте, Женя, закъснях малко.

— Моля ви се, нали сте на работа.

Тя искаше да прояви великодушие и да изглежда зряла и разбираща.

— Но и вие сте на работа — възрази той. — Днес сте необикновено красива.

Да, беше се постарала. Не беше много лесно да избере дрехи от оскъдния си гардероб, така че Женя тръгна по отъпкания път — използва стари, леко отеснели неща: изопнати дънки, прилепнала трикотажна блузка с деколте. Труди се цял час върху грима, на два пъти отмива очната линия, докато получи желания резултат. Дълго работи върху устните, постара се да ги направи „секси“ и „примамливи“. Старателно подреди със сешоара измитата сутринта коса, така че да пада върху раменете и гърба й като гладка лъскава наметка — също като в телевизионните реклами за шампоани.

На Гриша още предната вечер бе казала, че отново я викат в милицията, но не е нужно да я откарва до „Петровка“ — човек от управлението ще дойде да я вземе. Тази информация напълно задоволи шофьора и той само се поинтересува дали след това Женя ще отиде на работа. Женя обеща непременно да отиде и помоли Гриша сутринта да постои вместо нея в приемната, за да отговаря на телефонните обаждания.

Така, като се отърва от зоркото око на верния човек на баща си, сега тя можеше да изглежда, както си иска. А преди да отиде на работа, щеше да прескочи до вкъщи и да си върне вида на прилежна ученичка.

Игор й предложи да седнат някъде и на Женя дори през ум не й мина, че той има предвид някоя пейка в Александровския парк. Ама, разбира се, той я канеше в заведение.

— В „Охотний ряд“ има едно симпатично кафене, казва се „Манер“ и там винаги има пресни сокове и вкусни пасти — с тон на познавач отговори тя. — Да вървим, Игор Валентинович.

Те влязоха през заветната врата, зад която започваше царството на скъпите дрехи, изисканите бижута, стилните обувки и модните парфюми. При всяка възможност Женя идваше тук, дълго се скиташе по етажите, разглеждаше изложените във витрините дрехи — толкова недостъпни и затова толкова желани, виждаше се облечена ту с този костюм на „Том Клайм“, ту с ей онова бельо на „Нина Ричи“, ту с обувчиците на фирма „Габор“. Ами това пепеляво на цвят палтенце от подстригана норка, копринено и безтегловно! Колко би й отивало! Ах, ако имаше възможност да се облича от тези магазини…

В кафенето те седнаха на една ъглова маса, Игор отвори менюто и Женя забеляза леката усмивка, мярнала се в очите му.

„Какви апетити има обаче това момиче — помисли си Лесников. — Интересно, как ли си представя нашите заплати? Защото цените в това кафене са безумни!“

Съпругата му Анастасия винаги бе печелила повече от него, но докато имаха общ бюджет, подобни цени не смущаваха Игор. Сега обаче ситуацията се промени. Игор трябваше да разчита само на милиционерската си заплата, която заедно с всички екстри, надбавки за прослужени години и премиални пак не позволяваше да черпи млади момичета с прясно изцеден портокалов сок на цена (както сочеше менюто) три и половина долара. Тоест би могъл да почерпи някое, но после нямаше да има с какво да обядва.

Той поръча на Женя сок и паста, както тя поиска, а на себе си взе минерална вода. И пристъпи към главното.

— Женечка, хрумна ни една идея за залавянето на престъпника, но за целта вие трябва да ни помогнете. Получихме още един запис, направен на място, където са се намирали почитатели на групата „Би Би Си“.

— Нали бяхте казали, че няма да снимате повече.

— Да, не сме и снимали. Познати на Бек Бейсенов ни донесоха този запис — веднъж той ги поканил в един клуб и там те снимали с любителска камера. Това е нашият последен шанс. Ако видите сред присъстващите онзи човек, ще започнем да реализираме плана си. Само че тогава ще трябва да ми отделяте много време, и то почти всеки ден. Възможно ли е това? Дали баща ви няма да има нещо против?

Какво пък, момичето би могло да бъде почти красавица, ако не цапотеше толкова много полудетската си муцунка. Особено в минути като тази, когато лицето й е огряно от щастлива усмивка и очите й сияят. Ако Коротков е прав и тя наистина е влюбена, време ще се намери и баща й естествено няма да има нищо против.

— Вече ви казах, Игор Валентинович — баща ми смята, че трябва да направя всичко, за да ви помогна да откриете убиеца. Ще ме пусне, можете да не се съмняваме. А какво по-точно ще правим ние с вас?

— Ами ние с вас… — и той се усмихна заговорнически — ще ходим по разни нощни заведения, ще пием приятни на вкус напитки, ще си бъбрим, ще танцуваме, изобщо ще се правим на влюбена двойка. Официално е обявено, че групата „Би Би Си“ временно прекратява изявите си във връзка с подготвянето на нова програма. Но ако престъпникът, когото издирваме, има навик да посещава нощни клубове, той няма да се откаже от този си навик само защото Светлана не пее. Той ще продължава да ги посещава, а ние с вас ще бъдем примамка. Представете си, че още веднъж се припознае и ви вземе за Медведева? Той ще се постарае да се доближи до вас, да попадне пред очите ви и именно тогава ние ще го заловим. Как ви се вижда този план? Но имайте предвид, Женя, че това е възможно само в случай че го познаваме по физиономия. Портретът, съставен по вашето описание, се оказа недостатъчен, по този портрет ние няма да можем да го идентифицираме. Ръководството ще даде разрешение да проведем операцията само ако видим как изглежда той в действителност.