Страница 80 из 108
— Какъв си гад, Мишаня — направи мрачния си извод Зарубин.
— Не съм аз виновен, не измислям имената, а ги вземам от списъка — взе да се оправдава Доценко.
С Иванови, колкото и да е странно, се получи още по-зле, отколкото с Кузнецови, макар статистиката да твърди, че сред руските имена най-разпространено е именно името Кузнецов. Оказа се, че в съседните с блока на Альона Гребньова блокове живеят цели осемнайсет семейства Иванови и след операцията по съкращаването пак останаха доста — четиринайсет.
— Гугнин.
— Не виждам такъв.
— Много добре. Микеладзе.
— Ммм, не… Има Мумладзе. Не става ли?
— Отметни го за всеки случай, може в салона да не са чули добре и да са го записали неправилно. Кучеренко.
— Няма такъв.
— Прекрасно. Орлов.
— Орлов има, един брой. Отмятам го. Дай нататък.
— Инджия.
— Инджия… Не, няма, господине.
— Петров.
— Петров, Петров… Имаме Петрови в шести блок, в пети нямаме в нито един от входовете, в четвърти имаме и в трети също са се нанесли скоро.
— Викулов.
— Имаме такъв, в седми блок.
— Александров.
— И такива има, колкото щеш…
Тропна входната врата, Ирочка доведе от разходка двегодишния си племенник, сина на Стасов и Татяна Образцова.
— Момчета, гладни ли сте? — звънливо извика тя.
Доценко скочи, като едва не събори на пода подредените на голямата маса листове със списъците. По внезапно настъпилата тишина Зарубин разбра, че Михаил и Ирочка се целуват до забрава в антрето. Сергей сладко се протегна, зарадван на почивката. Сега, дай боже, Иришка ще им сервира обяд, те бързичко ще приключат с работата със списъците и ще излязат „на полето“: ще правят обиколка по апартаментите, издирвайки сред многобройните Иванови, Петрови, Кузнецови и Александрови онзи единствен човек, който се е подстригал в салона при Альона Гребньова. Онзи, който обича да се разхожда преди лягане. Онзи, който с голяма вероятност е виждал убиеца на Альона. А ако не го намерят, ще вземат от салона други списъци на клиенти — от по-ранен период. Ако пък и това не помогне, ще отидат да търсят помощ при местния участъков милиционер.
Най-сетне Доценко се върна и заби поглед в ксерокопието на журнала за предварителни записвания от салона. По очите му Зарубин разбра, че Миша не става за работа. Най-малкото през следващите десет минути.
— Слушай, ти защо се правиш на глупак? — попита го Сергей полугласно, за да не го чуе домакинята. — Защо още не се жениш за нея?
— Серьога, нали знаеш каква е ситуацията с жилището…
— Абе какво общо има жилището? Жилището си е жилище, а сватбата си е сватба. Едното не пречи на другото. Разпишете се и тогава търсете жилище за размяна, никой не ви го забранява.
— А какъв е смисълът тогава? Дали със сключен брак, или без ние не можем да живеем заедно, докато не намерим жилище. Не мога да им се тропна и аз. И без това са четирима. Ирка отказва да се премести при мен, струва й се, че всичко тук ще рухне, ако тя престане да се грижи за къщата. А и детето гледа. Ако намерим жилище в същия блок или наблизо, тя сутрин ще взема детето.
— Защо не го дадат на ясли?
— Да бе, на ясли — позасмя се кисело Доценко. — Ще даде тя на ясли своето съкровище, как не. Ирка е стопроцентово сигурна, че там ще го повредят, ще го осакатят и ще го заразят с всички болести наведнъж. Не иска и да чуе за ясли. С една дума, докато не намерим жилище наблизо, не може и дума да става за съвместен живот.
— И все пак — упорстваше Зарубин — аз смятам, че трябва да подпишете, независимо от решаването на жилищния проблем. Та да си сигурен.
— За какво да съм сигурен? — не разбра Миша.
— Ами че Ирка не се е отказала. Защо ме гледаш така? Красива, умна жена с чудесен характер и прекрасна домакиня… Ти какво, не разбираш ли, че абсолютно случайно успя да й направиш предложение, преди някой друг да го стори? Мислиш ли, че никой друг не иска да се ожени за нея? Глупак си ти, Мишаня. Послушай съвета ми, удари печата в паспорта, че после да не си скубеш косите.
— Абе какво толкова си се загрижил ти? Какво толкова те засяга? — тросна се Доценко. — Хайде де, нашият вожд и учител…
Зарубин разбра, че е отишъл твърде далече. Той много харесваше Ирочка Милованова, но когато я видя за пръв път преди почти година, Доценко вече беше започнал да я ухажва, а да пречи на личния живот на приятел, противоречеше на житейските принципи на Сергей. И той си каза, че ако Миша и Ирина нещо се разминат в живота, тогава вече… Но те не се разминаха. Сергей Зарубин мечтаеше да се озове на мястото на Доценко и смяташе, че още много мъже споделят или е възможно да споделят тази мечта. А щом е така, Мишка не е прав, като смята самонадеяно, че веднъж завинаги е уловил златната рибка.
— Аз, Мишаня, искрено обичам твоята годеница Ирочка и искам тя да има добър съпруг. Такъв като тебе. А не някой хаймана. Давай да работим сега.
Докато Ирочка хранеше племенника си и го слагаше да спи, те успяха да завършат работата със списъците, след което със завиден апетит обядваха, не се инатиха много и когато Ирочка им подаде плик с пирожки и сандвичи, който нарече „суха храна за вечеря“, и благополучно поеха към квартала на Альона Гребньова да търсят свидетеля. Предварително по телефона се бяха свързали и с брокера и се бяха разбрали с него днес да видят още два апартамента. Зарубин с лекота се съгласи да прави компания на Михаил, като още веднъж повтори:
— Иришка, тъй като те обичам искрено и нежно, държа лично да се убедя, че ще живееш в добри условия. Не мога да поверя на твоя интелигентен годеник оглеждането на канализационните тръби.
— Серьожа, ти си чудесен — топло каза Ира и приятелски го целуна по бузата, — толкова много правиш за нас, обикаляш с Миша апартаменти, губиш си времето. Дори не знам как да ти се отблагодаря.
— Ами омъжи се за мен, а не за него — неочаквано предложи Зарубин. — Работата ни е една и съща, заплатите и те, но пък аз съм много по-практичен. Вярно, Мишаня е по-красив от мен, а и по-височък, но за умна жена като тебе външността не би трябвало да има значение.
— Че какво! — засмя се Ира. — Интересна идея, ще я обмисля.
— Е, разбра ли сега? — многозначително попита Зарубин, когато излязоха от апартамента и се качиха с Михаил в асансьора. — Такива ми ти работи.
— Значи вие, госпожо Плетньова, разказахте всичко на мъжа си и се покаяхте, така ли? — със злорад тон попита изнудвачът.
Олга направи знак на Павел и той долепи ухо до слушалката, за да може също да слуша разговора.
— Да — нахално потвърди тя, — и съпругът ми ми прости. Така че можете да не се безпокоите повече. И забравете за парите, които искате да ми измъкнете.
— А, не, мадам — разсмя се гласът в слушалката. — Съпруга си можете да лъжете, но мен не бива и да се опитвате. Буквално снощи отново лудувахте в прегръдките на любовника си и аз имам доказателства за това. Нима смятате, че съпругът ви отново ще ви прости? Първата грешка е само грешка, но втората е вече престъпление, нали така, госпожо Плетньова?
Павел направи с ръка знак, който означаваше „помълчи малко“. Послушна, Олга изброи наум до пет.
— Не мога да повярвам просто на думите ви — каза тя най-сетне, като се постара гласът й леко да трепери. — Трябва да видя материала, за който плащам.
— Охо, значи сте готова да платите?
— Нали ви казах — трябва да видя материала.
— Умно! — реагира изнудвачът. — Аз ще ви дам материала, а вие на мене какво? Празни обещания, с които не мога дори хляб да си купя.
— Та аз не ви искам оригинала — нетърпеливо каза тя. — Направете копие. Или може би нямате изобщо нищо, а? Може би сте видели как отивам на гости у приятели и сте си направили някакви изводи, които нямат нищо общо с действителността. Искам да видя записа. Едва след това можем да говорим за пари.
— Какво пък, предупредиха ме, че сте делова жена, която не обича сантиментите. Как мога да ви предам касетата?