Страница 79 из 108
— Как да разбираме това, уважаеми господа? — развика се той, щом се посъвзе от първия шок. — Още с появяването на младежа с миглите нашата Настя Павловна изгуби косата си! Гледам аз, гледам — не даваш косъм да падне от главата му, кудкудякаш над него като кокошка, мене, старата си любов, значи ме захвърли, намери си нов любимец! Заради мене ти, Настя Павловна, нито веднъж дори дънките не си свали…
— Серьожа — ужасена го прекъсна Настя, — какви ги приказваш? Мери си думите.
— Имам предвид, че заради мен нито веднъж не сложи пола или поне по-прилични панталони, дори не се гримира, а сега — направо кардинална промяна с цел постигане на неземна красота. И това заради едни мигли! Не съм предполагал, Настя Павловна, не съм предполагал, че толкова си падаш по красивичкото.
— Не обръщай внимание, Андрюша — каза Настя, задавяйки се от смях, — Зарубин подхвана репертоара си. Между другото, стара моя любов, вместо да изпадаш тук в истерии, вземи, че докладвай намерихте ли свидетел, или не.
— Стига де, Павловна — възмутено размаха ръце Сергей, — та ние едва днес сутринта получихме списъците от домоуправлението. Съботата и неделята посветихме на обиколки по апартаменти, но резултати няма, всички са по вилите си, никой не отваря. Ето, сега ще седнем с Мишаня, ще съставим планче, та всичко да е, както трябва.
— Всичко е ясно, вървете, работете — заканително нареди Коротков.
— Аз заминавам — съобщи баща й. Той излезе от кабинета си с дипломатическо куфарче в ръката.
Женя по навик посегна към химикалката и тефтера, за да си запише указанията му.
— Какво да казвам, когато те търсят?
— Ще се върна след три-четири дни.
Женя цялата пламна. Баща й заминава! И както винаги, я предупреждава за това в последния момент. Три дни свобода, а може би и четири… Вярна е приказката, че животът е поредица от черно и бяло и след несполуките задължително идват успехите.
— Добре, татко. — Тя се постара да говори спокойно и с нищо да не издаде обзелото я радостно вълнение. — Гриша с тебе ли идва?
— Защо те интересува? — мнително попита баща й.
„Защото ти ми забрани да пътувам из града сама — мислено отговори Женя. — И аз, като добра дъщеря, нямам право да забравям това. А ти, ако беше добър баща, отдавна щеше да го забравиш“.
— Искам да знам дали мога да разчитам на него, защото днес имам немски, както и в сряда.
— Гриша ще те закара. Опичай си ума, дръж се добре. — Погледът на баща й се смекчи, той се наведе и целуна момичето. — Надявам се, когато се прибера, да не ме очакват неприятни изненади.
— Разбира се, татко.
Женя скочи и поривисто прегърна баща си. Да, той постоянно й вгорчава живота, тормози я, но понякога пътува и я оставя да задиша с пълни гърди — тя ще му бъде благодарна дори само за това.
— Обичам те, малката — каза той и я погали по главата. Пази се.
— И аз те обичам — смотолеви Женя, свряла лице във врата му. — И ти се пази.
Баща й излезе. След две минути Женя надникна през прозореца и видя потеглилата кола. Край. Дори в стаята сякаш стана по-светло. А Гриша какво, Гриша само се преструва на предан слуга на господаря, но отлъчи ли се той, шофьорът — телохранител, веднага се превръща в обикновен човек, който има съпруга, деца и безброй грижи. Женя никога дори не бе опитвала да се „разбере“ с Гриша — беше сигурна, че той ще я издаде на баща й, но пък се бе научила твърде ловко да го лъже. Шофьорът, както и неговият шеф, живееше в приятна заблуда относно зрелостта на Женя и не очакваше от нея никакви особени хитрости, затова лесно се хващаше дори на най-примитивна лъжа.
Когато към четири часа влезе при нея в приемната, Гриша видя нещастната и съвсем болна дъщеря на шефа. Женя седеше с ръце, обхванали главата й. Пред нея на бюрото бе струпана купчина всевъзможни лекарства.
— Изпрати ли татко? — попита тя със страдалчески глас.
— Да, всичко е наред, отбихме се у вас за багажа и — на летището. — Гриша си погледна часовника. — След петнайсетина минути трябва да излети. Ами ти какво, болна ли си?
— Да, нещо не ми е добре — жално простена Женя. — Направо не знам какво да правя, и този немски днес…
— Не ставай глупава — решително отговори шофьорът. — Сега ще те закарам вкъщи, лягай и за нищо не се тревожи. Немският ще мине и без тебе. Или искаш първо да отидем до поликлиниката?
— Няма нужда — вяло отказа Женя. — Какво ще ми кажат в поликлиниката? И без това знам какви лекарства да вземам. И после, не ми трябват болнични. Ще полежа, а утре ще дойда на работа.
Когато се озова вкъщи, тя радостно подскочи. Ура, свобода! Разбира се, на Женя и през ум не й минаваше да прескочи курса по немски. Беше едва четири и половина, тя имаше много време, за да се издокара и спокойно да пътува до курса. Дори щеше да успее да се отбие в едно барче до метрото и да пийне кафе с паста. Женя не обичаше кафе, вкусът му й се виждаше прекалено горчив, а баща й не й забраняваше да яде пасти, но да влезе в бара, да седне на високото столче, красиво да преметне крак връз крак, да поръча и да изпие кафето си, като усеща погледите на мъжете наоколо и им се усмихва — това беше страхотно. Това беше въпросният живот на възрастните, от който толкова грижливо я пазеше нейният тираничен баща.
Вече се беше облякла, гримирала и тъкмо щеше да излиза, когато зазвъня телефонът.
— Добър ден, Женя. Лесников се обажда. Забравихте ли ме вече?
Сърцето й подскочи и замря, после затупка някъде в гърлото й.
— Никога няма да ви забравя, нали ви предупредих! — Тя искаше да изрече това весело и почти шеговито, но се получи многозначително и някак трагично. Женя дори се намръщи, като чу гласа си.
— Благодаря ви за това. Женечка, отново ми е нужна вашата помощ. Дали може да се видим с вас утре сутринта?
Боже мой, какви думи, каква музика! Не „нужна НИ е помощта ви“, а „МИ“, тоест на него, на Игор. Не сухият въпрос: „Бихте ли могли утре да дойдете на «Петровка»?“, а напълно личната фраза: „Може ли да се видим?“. Вчера Женя беше готова на всичко, само и само да чуе тези думи и ето, че съдбата се смили над нея, като първо махна жестокия й баща тъмничар, а сега й подари среща с Игор.
— Разбира се, Игор Валентинович. При вас на „Петровка“ ли да дойда?
Стори й се, че Игор нещо се поколеба.
— Бих искал да се видим в по-неофициална обстановка. Възможно ли е?
— Да — радостно отговори Женя.
Идваше й да закрещи от възторг. Всичко се подреждаше, както искаше тя.
Миша Доценко и Сергей Зарубин, обградени с дълги списъци, седяха в уютния апартамент на Стасов и безсрамно се възползваха от гостоприемството на годеницата на Миша — Ирочка. През последните три месеца на стола на фризьорката Альона Гребньова бяха сядали стотина мъже, при това около трийсет от тях имаха доста разпространени фамилни имена, които почти със сигурност можеха да се срещнат в списъците на обитателите на всеки жилищен блок. За съжаление в журнала за предварително записване, взет от салона за красота, нямаше малки имена.
— Кузнецов — безнадеждно прочете Доценко.
— Кузнецов — послушно повтори след него Сергей и зашумоля със списъците. — Така, в блок номер три — две семейства, в блок три „А“ — едно, в блок пет — едно, в блок седем, вход първи — две семейства, във втори вход — цели пет.
— А по възраст?
— Сега ще видим.
И Зарубин започна да отмята семействата, където според списъците живееха мъже на подходяща възраст, тоест не по-млади от седемнайсет и не по-възрастни от шейсет години. Броят на семействата, където можеше да се намери търсеният свидетел, намаля до шест, пак добре.
— Величайло — монотонно продължи Михаил.
— Величайло… Няма такива.
— Слава богу. Попович.
— Попович… И такива няма.
— Какъв късмет. Виноградски.
— Няма.
— Ура! Иванов.