Страница 73 из 108
Когато се върна в кухнята, Настя свари картина, която я хвърли в пълно изумление. Момъка стоеше със задни лапи на диванчето, а с предните се бе подпрял на облегалката му и с всички сили протягаше глава към перваза, на който бяха натрупани вестниците.
— Ти какво, културата ли те влече? — насмешливо подхвърли Настя, докато проверяваше процеса на приготвянето на кашата.
Кученцето изскимтя и направи опит да подскочи и да улови края на един вестник със зъби. Опитът не успя, тогава то свали предните си лапи на дивана, обърна се към Настя и нададе кратък жален вой. И едва тогава тя схвана смисъла на всичко това. Бързо грабна вестника и го разстла на пода. Момъка моментално скочи долу и зае съвсем недвусмислена поза точно в центъра на вестника.
— Ей, че си бил умен — озадачено промърмори тя, събра на топка кучешката тоалетна и я напъха в найлонов плик. — Само за две седмици си запомнил, че тези работи се вършат върху вестник.
Гордо със себе си, кученцето отново чучна при паниците и на муцуната му отчетливо беше изписано: „Аз проявявам уважение към теб, та и ти, ако обичаш… С една дума, давай лапачката!“.
Настя прехвърли кашата от тенджерката в паничката и я постави на перваза пред отворения прозорец.
— Ще трябва да почакаш да изстине, приятелче.
Тя си наля кафе, извади от хладилника кашкавал, направи си сандвич, но не успя да го захапе, защото срещна погледа на Момъка. В него се четеше ням укор и цялата мирова скръб на бездомните кучета: ето, вие си ядете тука, богати и щастливи, а аз, малък и изоставен, никому ненужен, трябва да ви гледам и да преглъщам. Настя не издържа, остави сандвича на дървената дъска, на която бе рязала кашкавала и хляба.
— Добре, тъй да бъде, и аз ще почакам. Но нали може да пийна кафе?
Според израза на кучешката муцуна не биваше да пие и кафе, щяло да бъде предателство.
— Слушай — ядосано каза Настя, — ти нагло злоупотребяваш с психическата ми зависимост от тебе. Съгласна съм да не ям сандвич, докато не изстине твоята каша, но кафето си трябва да изпия, докато е топло. Кафето не е храна, а напитка, разбра ли, малък садист такъв!
Малкият садист, изглежда, много добре бе разбрал всичко, във всеки случай на Настя се стори, че в блестящите му кръгли очички се мярна злорадство.
— А защо не вземем да се разберем? — подмилкващо попита тя. — Докторът каза, че и кашкавалът е диетична храна. Вярно, аз нарязах за сандвича си последното парче, но мога да го разделя с тебе.
Тя свали от филията едно от трите жалки парченца кашкавал и го подаде на Момъка. Той моментално се озова в краката й и заскимтя, като се облизваше лакомо.
— Е, прекрасно — удовлетворено въздъхна Настя и с наслада загълта топлото кафе.
След като нахрани кученцето с овесената каша и му наля прясна вода, тя тихичко влезе в стаята, облече се, написа на Льоша бележка и излезе.
Боже мой, съвсем беше забравила, че на света съществуват птици и че те пеят! За Настя Каменская утрото се асоциираше с необходимостта да се събуди (а не й се искаше), да стане (което още по-малко й се искаше) и да тръгне нанякъде (а това не й се искаше изобщо). Към обяд нейният организъм придобиваше способността да функционира нормално, но сутрин винаги се чувстваше зле, беше му трудно и мъчително. Утрините никога не носеха радост на Настя и дори самата тази дума в съзнанието й бе обагрена в сиво-кафяви цветове. Обаче ето, оказа се, че сутринта била нещо страхотно! Особено когато изгрява слънчицето, птиците пеят и наоколо шумолят листа. До Измайловския парк са само две спирки с метрото, а тя толкова престъпно изпуска възможността да се наслаждава на тихите утринни часове! „Можех да си умра, без да съм разбрала колко е прекрасно да се разхождаш в парка в ранна лятна сутрин — по навик си помисли Настя. — Вече четири години периодично идвам тук в неделя, за да се видя с Иван, но там е работата, че идвам, за да се срещна с него, а самият факт, че трябва да стана рано и да тръгна нанякъде, винаги ме е хвърлял в такъв ужас, че не съм забелязвала нищо наоколо. Пък то — каква красота!“
Тя бавно се разхождаше по алеите и пътечките, вдишваше с пълни гърди свежия, леко влажен въздух, който непривично разхлаждаше непокритата й с коса шия. Настя току вдигаше ръка, прокарваше длан по главата си и се учудваше на новото за нея усещане: косата свършваше някак много бързо и пръстите й сякаш пропадаха в пропаст. Цял живот, откак се помнеше, тя бе имала дълга коса, която връзваше на тила на „опашка“ и която подрязваше средно веднъж годишно с няколко сантиметра. Усещането на късата коса й беше непознато и затова я вълнуваше и същевременно плашеше.
Точно в седем Настя отиде при входа, където обикновено се срещаше със Заточни, и почти се сблъска с бягащия син на генерала — Максим.
— Здрасти, лельо Настя — басово я поздрави момчето, без да спре, и продължи нататък.
— Ей, а къде е баща ти? — извика Настя подир него.
Максим се обърна и махна с ръка в движение:
— Идва.
Генералът се появи след около две минути, лек, стегнат, с ярък анцуг. Щом видя Настя, една усмивка смекчи сухото му, скулесто лице и превърна жълтите тигрови очи в две малки слънчица, чиято топлина беше в състояние да разтопи леда и напрежението в душата на всеки събеседник.
— Радвам се, че ви виждам. — Той силно стисна ръката й. — По какъв случай? Пак проблеми в работата и ви трябва съвета на бившия началник?
— Никакви проблеми! — лекомислено отговори Настя.
— Е, чак пък никакви? — присви очи генералът. — Да работиш в криминалната милиция и да нямаш проблеми — за това се иска умение. Споделете как го правите. Ще взема вашия опит на въоръжение.
Настя се посмути:
— Тоест исках да кажа, че проблеми естествено има, но…
— Но не се нуждаете от моите съвети, така ли? — отново я подкачи Иван Алексеевич.
Пфу, каква гадост! Каквото и да кажеш, все се получава наопаки. Хайде, измъквай се сега.
— Иван Алексеевич, аз винаги се нуждая от вашите съвети, проблеми имам, колкото щете, като всички хора. Но ето, тази сутрин се събудих, погледнах през прозореца и си помислих, че трябва да се отърся от вродения си мързел и да изляза да подишам чист въздух в компанията на умен и красив мъж. Да му демонстрирам новата си прическа и ако имам късмет, дори да чуя комплимент. С една дума, да започна неделния ден с подходящи положителни емоции. И нито дума за работата.
Заточни хитро се усмихна, огледа късо подстриганата й глава, после одобрително кимна и вдигна палец.
— Прекрасна прическа, много ви отива. Добре, разбрахме се, нито дума за работата. А за какво ще си говорим?
— За животни. Имали ли сте някога кучета, Иван Алексеевич?
— Имал съм — леко учудено отвърна генералът. — Решили сте да си вземете куче ли? Или вече сте си взели?
Те бавно се разхождаха из парка и Настя подробно и последователно разказваше на Заточни своята епопея с кученцето. Генералът слушаше внимателно, понякога съчувствено кимаше, понякога високо и от сърце се смееше.
— Знаете ли какво исках да обсъдя с вас?… — Настя се запъна, докато подбираше нужните думи и се страхуваше, да не би да изглежда в очите на генерала пълна глупачка, чиято глава е натъпкана със смесица от мистика и зле разбрани научни теории. — С една дума, наблюдавам кученцето и се опитвам да разбера дали то наистина разбира почти всичко от това, което си говорим, или е само илюзия. Дали ние, стопаните, не тълкуваме превратно поведението на животните, като им приписваме мотиви и подбуди, които в действителност не съществуват. Просто ни се иска нашият любимец да е умен и да ни разбира и сме готови да тълкуваме всяко размахване на опашката в полза на собствените си представи. Или все пак кучетата ни разбират, естествено, не на нивото на смисъла, а улавят образите, които автоматично се оформят в нашия мозък, когато произнасяме определени думи. Нали има едни теории за информационните полета… Е, с една дума, нещо от този род.