Когато боговете се смеят

— Хубава тема за обсъждане — одобри Заточни. — Има за какво да си поговорим. Какво пък, ще споделя с вас собствения си опит, а после ще помислим какво да правим с вашите теории.

Те приседнаха на повалено дърво, близо до площадката, където Максим, след като пробяга определените километри, правеше гимнастика на висилката. През последните години раменете на момчето бяха станали по-широки и то вече почти с цяла глава бе надраснало баща си. Тази година Максим бе навършил двайсет, но продължаваше, както когато беше на шестнайсет, да нарича Настя „лельо Настя“ и съвсем по детски търсеше защитата й, когато му се струваше, че баща му е прекалено взискателен към спортуването му.

Времето отлетя незабелязано и Настя дори се учуди, когато генералът погледна часовника си и стана.

— Време е. Много приятно си поприказвахме с вас за кучетата, но сега ми кажете честно: наистина ли всичко е наред около вас? Или имате проблеми, за чието решаване ви е нужна моята помощ?

— Честно ли?

Настя се замисли. Когато идваше рано сутринта към парка, тя знаеше, че ще срещне Иван Алексеевич, не можеше и да бъде другояче, стига само той да не беше в отпуск или в командировка, но и през ум не й бе минало да обсъжда с него каквото и да било, свързано с работата. Но щом той така настойчиво пита, може би…

— Ако трябва да съм честна, сега нямам проблеми. Но Гордеев напоследък все по-често говори за пенсиониране и ме плаши с нов началник. Иван Алексеевич, ще ме вземете ли обратно, когато се случи това? Не искам да ме смятате за нахална, разбирам, че това не изглежда красиво — аз веднъж дойдох при вас, работих една година, станах подполковник и после се върнах при Гордеев. От моя страна е свинщина да моля да ме вземете обратно. Но ако стане така, че… Ще ме вземете ли?

— Не драматизирайте ситуацията преждевременно, Настенка. Може новият ви началник да се окаже свестен човек. И да не ви се иска да напускате.

— Но защо да работя просто със „свестен“ човек, когато мога да работя с прекрасен? — възрази тя.

— Ами професията? Вие обичате и умеете да вършите работата си в този отдел. А това, с което ще ви се налага да се занимавате при мен, не ви е по сърце, макар че, трябва да призная, се справяхте прекрасно. Така че кое е по-добре — любима работа при нелюбим началник, или скучна, но…

— При любим началник — завърши вместо него Настя. — Да, прав сте, човек, като печели нещо, губи друго. Не може винаги да печели. А ни се иска.

Заточни и Максим я изпратиха до входа на метрото.

— Обичате ли Джек Лондон? — внезапно попита генералът.

— Ами… как да кажа… — Настя неопределено сви рамене. — Струва ми се, че той е повече четиво за момчета.

Иван Алексеевич поклати глава:

— Ооо, тук обаче категорично не сте права. Някой в детството ви е внушил, че Джек Лондон е писал предимно за романтиката при покоряването на Аляска, за истинските мъже в суровия Север и така нататък. Аз сериозно ви съветвам да го препрочетете сега. Особено разказа „Когато боговете се смеят“.

— За какво се разказва в него? — поинтересува се Настя.

— Ами в него на нас, глупавите, ни се обяснява, че в живота е невъзможно да се разминеш без загуби. Светът е устроен така, че няма абсолютна печалба, това е закон, а на онези, които се опитват да заобиколят този закон, боговете може жестоко да се присмеят.

— Добре, непременно ще го препрочета — обеща тя и се затича надолу по стъпалата към перона.

Тази неделна сутрин, след закуската, Олга взе лист хартия и започна да рисува за Павел схема на фасадата на сградата, където днес трябваше да се състои поредната й среща с нейния любовник.

— Щом този тип твърди, че има касета, значи ни е снимал през прозореца — разсъждаваше тя. — Когато влизаме там, Роман веднага отваря широко всички прозорци и балконски врати — не може да понася задуха и застоялия въздух. Вдига и пердетата.

Павел недоверчиво погледна жена си и укорително поклати глава.

— Ама вие какво, лягате си, без да спуснете пердетата? Е, и вас си ви бива обаче! Извинявай, разбира се, че се бъркам в чужди работи, но това е някак… — Той помълча, търсейки нужната дума. — Прекалено смело.

— Но от кого да се страхуваме, Пашенка? От теб аз не се крия, Роман е свободен, а ако някой от отсрещната сграда ни вижда, много важно. Да гледат, ако си нямат друга работа. Та значи така… — Тя се наведе над рисунката. — В блока има четири входа, нашият апартамент е ето тук, във втория вход, на четиринайсетия етаж. Виж, слагам кръстчета на нашите прозорци. Запомни ли?

— Запомних. А срещу блока какви сгради има?

— Две шестнайсететажни кули. Смяташ ли, че изнудвачът ни е снимал оттам?

— Не знам, но е напълно възможно. Защото от улицата вашето любовно гнезденце няма как да се снима. Най-вероятно той е бил някъде в отсрещна сграда, на някой от горните етажи. Може би на тавана.

Към обяд времето се развали, небето, толкова ясно и усмихнато сутринта, се навъси и всеки момент беше готово да се разплаче. В три часа Олга се облече и изхвръкна навън, като предупреди, че с Роман първо ще отидат в някакъв магазин за някакви необикновени хавлиени кърпи за плаж, после ще обядват в ресторант, а към седем часа ще отидат в апартамента, за да се отдадат на любовни наслади.

Останал сам, Павел почете, легнал на дивана, и дори подремна малко. Когато се събуди, небето вече беше покрито от край до край със заканителни наглед облаци, които не обещаваха нищо приятно на хората, решили да прекарат вечерта вън от къщи. Усетил обичайната за променящо се време болка в травмираното си коляно, Павел неохотно се измъкна изпод пухкавото одеяло и започна да се облича. До седем часа има още време, ще успее да хапне някъде — кой знае колко ще трябва да виси в чуждия вход и да дебне изнудвача, който може и изобщо да не дойде. Целият вчерашен разговор с него бе изграден така, че да го провокира за нов запис на интимните похождения на Льолка: сиреч, ти винаги си мамила мъжа си, измами го и този път, покая се, обеща да се разделиш с любовника си, само и само да не платиш. Обаче веднага пак хукна към чуждото легло. Те много разчитаха изнудвачът да захапе въдицата, но по телефона неговата реакция не се оказа, каквато бяха очаквали, и никак не беше ясно дали той отново ще се опита да снима Олга и Роман, или не. Някога Павел бе учил криминална психология, в частност знаеше, че изнудвачите никога не се отказват от плановете си лесно и бързо. Какво пък, ако науката не греши, той трябва да дойде днес. Ако не днес — следващия път. Нещо повече, ако не е от обкръжението на самата Олга или на нейния интимен приятел, той изобщо не може да знае предварително кога двамата смятат да отидат в апартамента, тоест би трябвало да ги дебне там постоянно. Така че за няколко дни спокойно ще могат да го проследят. Естествено, при условие че сметките им излязат правилни и той дойде, за да направи нов запис. Ами ако не дойде?

Павел си взе непромокаемия шлифер с качулката, пъхна в джоба си ключовете от колата и излезе.

Набързо хапна шишчетата от свински врат в ресторантчето близо до тях, после реши, че има достатъчно време, за да изпие едно кафе. И в момента, когато сервитьорът постави пред него чашата и чинийката с парче торта, небето най-сетне се разцепи. Павел дори се страхуваше да помисли, че след десет минути трябва да излезе навън. В края на краищата, нищо страшно няма да се случи, ако отиде на мястото не в седем, а в седем и половина или дори в осем. Не е много вероятно хората да се хвърлят в леглото още от прага, и то след толкова години приятелство! Собственият опит на Павел му подсказваше, че не се прави така. Докато влязат, докато се съблекат, докато вземат душ… А изнудвачът, разбира се, ако дойде и той, няма да си тръгне, преди да заснеме най-важното, което според пресмятанията на Павел не би трябвало да се състои преди седем и половина, че и осем. Той реши да постои още в ресторанта с надеждата пороят поне малко да отмине.