Страница 70 из 108
Настя не беше помислила за това. Тя използваше интернет само за получаване на информация, нямаше пощенска кутия, не получаваше и не пишеше писма, така че имаше твърде смътна представа за електронните адреси.
— А как ще направим това? — попита тя.
— Трябва да го въвлечем в обсъждане, а после да му обещаем да му пратим по електронната поща някаква статия или снимка. Тогава той ще си даде адреса. Може би не своя, но това ще бъде адрес на човек, на чийто компютър Фена ще чете посланието. На някой приятел, роднина или колега. Като имаме адреса, ще намерим този човек чрез интернет доставчика. Разбира се, идеалният случай ще бъде това да е адресът на самия Фен. Стига само да не е хакер.
— Ами ако е хакер — тогава какво?
— Тогава ще е цяло мъчение да го търсим. Ще ни даде някой адрес, но дори няма да се доближи до собственика на компютъра. Хакерът просто разбива програми и влиза във всякакви компютри, включени в интернет. Човекът работи, търси информация например, а през това време хакерът влиза в компютъра му и спокойно си чете неговата поща.
— Добре, ами човекът, който ще получи това послание? Нали той веднага ще разбере, че то не е адресирано до него. Какво ще направи той?
— Е, определено няма да се затича в милицията — засмя се Андрей. — Ще прочете писмото, две минути ще се почуди и ще помисли, че някой му го е пратил по погрешка. Знаеш ли колко идиотски съобщения получават притежателите на пощенски кутии? Вчера специално разпитах мама — тя има широка кореспонденция. Е, на всеки четири-пет писма, които имали отношение към нея, се падало едно или с реклама, или изпратено по погрешка. Тя дори не им обръщала внимание. Но аз го казвам така, като презастраховка. Не ми се вярва Фена да се окаже хакер.
— Защо?
— Типът личност е съвсем друг. Хакерът живее с компютъра, за него най-интересното в живота е да разбие чужда програма, да се убеди, че е по-умен от другите. Разбира се, има и користни хакери, те въртят какви ли не далавери по този начин, но убиецът и далавераджията не се побират у един човек. Така че можем веднага да отхвърлим типа користен хакер.
— Ами некористният?
Това момче й харесваше. То се оказа не само старателно, но и способно да мисли. А най-важното — беше от друго поколение, от поколението на Фена, Женя Рубцова и групата „Би Би Си“, и можеше да долавя тънкости, които вече не усещаше почти четирийсетгодишната Настя Каменская.
— За некористния хакер са важни не парите, а интелектуалният резултат. Не мога да си представя човек, целият спектър на чиито интереси да е съсредоточен около компютъра, да обръща внимание на нечии приказки за някаква певица. Едното не се връзва с другото, разбираш ли? Не може на един истински хакер до такава степен да бъде интересна певица, дори и най-талантливата, че той да отиде и да убие човек, който е казал лоша дума за нея. И после, хакерът не би писал писма. За него листът и пликът са отдавна отживели времето си атавизми. Той щеше да остави съобщения за Медведева на сайта.
— Не съм съгласна — възрази Настя. — Ако не е глупак, той сигурно разбира, че всички ще прочетат съобщението, оставено във форума, и някой може да се сети за какво става дума. А Медведева няма електронен адрес, проверих. Но за някои неща си прав, Андрюша. Ако това е истински любител на работата на компютър, ако всички негови интереси наистина са съсредоточени само там, той не би си губил времето да проследява хората, обидили Медведева. Още повече че нощно време използването на интернет е значително по-евтино. Докато проучвах дискусията, обърнах внимание, че около седемдесет и пет-осемдесет процента от всички съобщения са изпратени през нощта. Така че ние с теб имаме всички основания да се надяваме, че нашият Фен използва компютъра като чист потребител. И не умее да разбива програми. Значи целта ни ще бъде отначало той да се прояви, а после да даде истинския си адрес.
Настя погледна листа, който й даде Чеботаев.
„Изобщо не разбирам как такава дебелогъза тъпачка като Светка може да привлича публика“.
„Смятам, че на човек с нормален интелект тази група не може да харесва. За солистката пък да не говорим“.
„Групата си я бива, само дето Светлана разваля всичко. Само се кълчи и гърчи, а глас — никакъв. Кой е «за» групата «Би Би Си» да си смени солистката? Гласувайте, моля“.
„Групата е мръснишка, песните им са мръснишки и изпълненията им са мръснишки. А най-мръснишки се държи Медведева. В живота със сигурност е проститутка и на сцената показва същото“.
— Страхотно! — възхити се тя. — Широк спектър от начини да изразиш мнение. Сам ли ги измисли?
Андрей размаха мигли и хитро се усмихна.
— Не, мама ми подсказа. Нали съм мамино синче, още ли не си разбрала?
— Я стига — разсмя се Настя, — не се обиждай от приказките на Зарубин. Просто той ти завижда за ръста и за миглите. За миглите дори аз ти завиждам. Между другото, исках да те попитам — откъде у теб този правилен говор?
— Защо пък правилен? Най-обикновен е.
— За мен е обикновен, дори за Доценко и Зарубин е обикновен, но ти си значително по-млад, ти си вече от поколението, което на всяка втора дума добавя „един вид“, „нали така“, „просто“. Освен това те имат прекрасния навик на място и не на място да питат „а?“, при това понякога не в края на фразата, а по средата, и на всичко отгоре следва „нали така“… Когато чуя по телевизията този словесен комплект, веднага ми се иска да отговоря „не е така“. Дори някои известни политици и телевизионни водещи говорят по този начин. А ти — не. Защо?
— Пак мама настояваше. Защото аз говорех точно както ти го описа, а това вбесяваше мама. Нали разбираш, журналистка, старата школа, класически руски език и така нататък. Татко също наливаше масло в огъня, той е телевизионен журналист.
— Чакай, значи баща ти е Леонид Чеботаев, така ли? — изненада се Настя. — Същият онзи Чеботаев?
Андрей отново размаха мигли и леко се изчерви.
— Ами нещо такова. С една дума, захванаха се с мен, разработиха цяла система от глоби за всяка излишна дума, включиха в тази работа и гаджето ми — и тя да следи как говоря. И ето го резултата.
— Весела история. И колко време отиде за оправянето на говора ти?
— Не много, горе-долу за един месец забравих тези думички. Най-важното е, че избраха правилно стимула. Мама веднъж се прибра след някакво интервю, включи диктофона и написа на компютъра стенограмата. Нищо не редактира, не коригира, не махна нито една фраза, просто записа дума по дума това, което й наговорила една известна личност. И ми даде да го прочета. Да знаеш, впечатлението беше зашеметяващо! Не вярвах на очите си, докато четях този текст. А мама веднага ми занарежда на ухото: „Виждаш ли, сине, и ти говориш така. Чуй говора си отстрани. Не е ли отвратително?“.
— И какво, отвратително ли беше? — попита Настя с интерес.
— Изключително. Чак ми се повдигаше. След този експеримент работата тръгна по-леко, аз вече не се ядосвах от глобите, сам исках да се поправя.
Настя се улови, че през цялото време намира тема за разговор с Андрей, вместо да избере реплика и да я пусне в интернет. Какво е това — въпросната нерешителност, за която говореше Житената питка ли? Нежелание да вземе решение и да поеме отговорност? Или просто се е отпуснала, защото е събота? Трябва да се стегне и да върши работа. Е, коя фраза от предложените от Андрей да избере? Или да измисли нещо съвсем друго? Господи, защо наистина толкова се страхува?! Ако фразата се окаже несполучлива, ако тя не предизвика нужната им реакция, могат да напишат друга, после пак и пак, докато Фена не реагира. Засега групата няма да свири никъде, Фена няма да има кого да убива, така че може да не бързат.
— Хайде да пуснем последния вариант — предложи тя на Андрей. — За мръснишкото поведение и за проститутката. Да видим каква ще бъде реакцията.
Настя спря пред входа за метрото, огледа безбройните и най-разнообразни цветя и малко се обърка. Тя добре си спомняше времената, когато да купиш цветя, беше цял проблем. В навечерието на Осми март в цветарските магазини докарваха що-годе прилични карамфили, за които се нареждаха километрични опашки, а през всички останали дни на годината хората трябваше да се задоволяват с някакви вяли нарциси, жалки лалета, прихванати с тънко ластиче, та да не личи, че половината им листенца отдавна се канят да окапят, или пак карамфили, но доста ошмулени. Тогава не съществуваше проблемът с избирането, купуваше се каквото има, а днес трябваше всеки ден да избираш, мъчително да преценяваш какъв вид и размер букет ще е подходящ за съответния случай. А букети имаше за всички вкусове.