Страница 69 из 108
— Светлана знае това със сигурност.
С една дума, финансите са в плачевно състояние. След два-три месеца запасите на Светлана ще се изчерпят и какво ще стане тогава с Володя? Тя вече няма да може да го издържа, да му купува дрехи, да го вози с такси, да плаща неговите обеди и вечери в ресторанти с нужните хора. Прагматичната Светлана смяташе, че щом човек не може да не пие, той трябва поне да пие качествени напитки и да яде качествена храна — така на организма се нанася по-малко вреда. Но нали и за това са нужни пари. А ако няма пари, Володя ще ходи с мръсни ризи и непрани скъсани чорапи, ще пие евтина фалшива водка и ще яде гадни консерви. Ако няма пари, ще трябва да се вози не с такси, а с метрото и с автобус, а в състоянието, в което той може да се озове, е от лесно по-лесно да го приберат в отрезвителното. Володя ще започне да буйства, да крещи, да се бие с милиционерите… и като нищо може да стигне и до затвора. Мръсният, неподстриган, брадясал, вечно пиян Владимир Околович ще започне да прекарва времето си в компанията на също такива изпаднали личности и ще се срине по наклонената плоскост до бездната за броени седмици. Ще падне толкова дълбоко, че Светлана вече с никакви сили няма да може да го измъкне.
Това не бива да се допуска. Парите са нужни спешно. И то много пари. Само дано тоя тип не измами надеждите й…
На Светлана и през ум не й минаваше да се сърди на Околович за грозната сцена, която той й направи преди няколко дни. Не й беше за пръв път и беше съвършено очевидно — не и за последен. Друг е въпросът, че обикновено той още на следващия ден се обаждаше и я молеше за прошка, а сега мина толкова време — и нищо. Това плашеше Светлана, тя беше готова да си обяснява всяка промяна в поведението на любимия с някакво неблагоприятно развитие у него — като свидетелство за неговата емоционална и умствена деградация, от която тя с всички сили се мъчеше да го спаси.
Момичето решително отметна одеялото, скочи от леглото и зашляпа босо към другата стая, където се намираше телефонът. Дано само Володя да си е вкъщи…
Разбира се, той си беше вкъщи. Къде да бъде в десет сутринта? Ако Светлана не го събуди, така и ще спи до обяд, че и до по-късно.
— Володенка, имам много добри новини — радостно заговори тя. — Много скоро ще намеря пари за твоя проект и ти ще можеш да го осъществиш сам, от никого няма да зависиш. Доволен ли си?
— Кога? — взискателно попита Околович.
— Много скоро. Само потърпи мъничко, засега с никого за нищо не се договаряй и на никого нищо не казвай, да не урочасаме работата. Всичко ще бъде наред, обещавам ти. Как се чувстваш?
— Както винаги — уморено отговори Владимир.
— Трябва ли ти нещо? Имаш ли храна вкъщи?
— Абе добре съм… Горе-долу, ще се оправя.
Той продължаваше да се прави на нещастен, изоставен от всички гений, но и това не беше нещо ново и изобщо не обиждаше Светлана. В края на краищата, нали тя съществува затова — да го подкрепя, да го храни, облича, утешава, да му помага. Такова е нейното предназначение и е грехота да се обижда и да иска нещо от Околович. Стига й щастието, че съдбата й позволи да бъде до него. Тя дори не обърна внимание, че този път на него и през ум не му мина да се извини за скандала и за плесницата. Какво значение има в края на краищата дали й се е извинил, или не е, важното е, че го има. Че е с нея.
— Искаш ли да дойда? — попита го с надежда. — Ще ти донеса нещо вкусничко, ще излезем да се разходим…
— Е, добре — милостиво разреши Околович. — Ела. А, свършила ми се е пастата за зъби.
— Разбира се, разбира се, ще ти купя. Целувам те, мили, до скоро.
Ето, всичко е наред, тя скоро ще го види. Колко умно постъпи, че не го изчака да се обади сам и да й се извини. Човек трябва да поема нещата в свои ръце и тогава всичко ще бъде наред. Никога не бива да се отчайваш, да спираш насред път, да се оглеждаш, трябва да вървиш само напред.
Само дано този човек да не я подведе и да не я измами…
Зарубин изпълни обещанието си и в събота сутринта докара на Настя компютър. Настя веднага намери сайта на групата „Би Би Си“, влезе във форума и започна внимателно да изучава съобщенията. Те бяха много, но след беглия прочит тя успя да класифицира участниците, като ги раздели на четири условни групи, които нарече „почитатели“, „критици“, „отговарящи“ и „хулигани“. „Почитателите“ изразяваха възхищението си и изпращаха най-добри пожелания на Светлана Медведева, Борис Худяков и Биримбек Бейсенов, „критиците“ спореха с тях, в това отношение всичко беше ясно. В категорията „отговарящи“ Настя включи тези, които по същество не влизаха в дискусии, а само подхвърляха ехидни реплики в отговор на нечии изказвания. За „хулиганите“ пък бе характерно, че те най-често нямаха представа за обсъжданите теми, но пък имаха твърдо мнение: всички наоколо са идиоти и трябва да са наясно с това. Подписите под репликите също бяха многообразни — имаше и пълни имена, и само лични, и инициали, и псевдоними, и дори само поредица от букви, както латински, така и на кирилица…
Денят се случи студен, но слънчев и ярката светлина от прозореца падаше толкова неудобно, че Настя едва различаваше буквите на екрана на компютъра. Тя се опита да премести монитора, но не получи желания резултат: или все така нищо не виждаше, или й беше неудобно да седи. Като си помъчи очите около половин час, тя излезе от кабинета, разходи се из етажа, като надничаше във всички врати наред, и от един кабинет изпроси принтер. След двайсет минути пред нея лежаха страниците, на които беше разпечатана дискусията от последните две седмици. Четенето им се оказа забавно и така я увлече, че за известно време Настя дори забрави защо всъщност прави всичко това.
„Възхищавам ви се! Обожавам ви! Излизайте на сцена, колкото може по-често!!!“ (Този явно беше „почитател“.)
„Няма нужда да е толкова често, оставете и други да излизат на сцената“. (Този явно беше „отговарящ“, но може би и „критик“.)
„Абе, какво разбираш ти, бе? Като не ти харесва, не идвай“. (Отново „почитател“.)
„Всички си гледайте работата, не ща да ви чета!“ (А това беше типичен „хулиган“.)
„Бек, любими! Сънувам те всяка нощ. Обичам те до гроб“. (Отново „почитател“, най-вероятно от женски пол, впрочем знае ли човек…)
„Някой да знае кога отново ще излязат на сцена? Отговаряйте!!!“ (Отново „почитател“.)
„Погледни сайта «Афиш» — там има всичко. Хората дават информация специално за вас, глупаци, ама вие не — все питате“. (Този може да е всякакъв.)
„Охо, вече заваляха обиди. Напред, момчета, само така, инак ти доскучава да четеш — само любовни признания“. (Вероятно „хулиган“, макар че може да е и „отговарящ“.)
„Браво!!! Ура!!! Привет на всички!!!“ (Още един „хулиган“.)
И така на всичките три страници. Настя четеше репликите, като отбелязваше с молив онези, които изглеждаха оскърбителни, и подчертаваше с дебела линия подписите под отговорите им. За две седмици явно оскърбителните изказвания бяха само две, едното — че групата била лайна за тийнейджъри, другото — по адрес на Борис Худяков, който според дискутиращия бил абсолютно бездарен като автор на песните и още по-бездарен като изпълнител. В защита на Худяков и на групата като цяло се бяха втурнали не твърде много хора, само трима: някои си „Ник от Тамбов“, „Мая“ и „Шурик“. Настя помисли малко и разпечата дискусията за още няколко седмици. Не намери никакви критични нападки по адрес на Светлана Медведева, но пък състави списък на постоянните посетители на форума. Интересно, дали в тази дискусия участва и Фена, или не? Може би участва, а може би само чете чуждите съобщения. А може и изобщо да не влиза на този сайт, а да посещава само „Афиш“.
Следобед дойде Андрей Чеботаев.
— Е, какво, Андрюша, ще започваме ли с божията помощ? Измисли ли текст?
— Ето — подаде той на Настя лист хартия, — няколко варианта. В зависимост от пола, възрастта и интелекта. Виж какво си помислих. Когато човек участва в дискусия, след текста на съобщението сайтът му предлага да си каже името и електронния адрес. Той може да напише всякакво име, просто да си го измисли, същото се отнася и за адреса, може дори да не посочва адрес. Ако искаме да хванем Фена, трябва непременно да го накараме да си даде верния адрес.