Страница 61 из 108
Чистяков скочи от дивана, като внимателно измъкна стъпалото си от топлите рошави прегръдки на Момъка, отиде при нея и я целуна по бузата.
— Асенка, веднага си личи, че не си имала частни учители.
— Вярно, не съм имала. Защо?
— Ами защото дечицата имат навика разпалено да се захващат с учене, но бързо да изстиват, щом им стане малко по-трудно. След четвъртото-петото занятие започват да ги болят зъбките, главичките, коремчетата и всичко останало, което им дава морално право да се обадят и да се престорят на болни. Днес например имам двама такива. Затова пък съм приготвил страхотна вечеря и сега с чиста съвест гледам шпионски филм. Преобличай се, мий си ръцете и да вървим да се отдадем на кротък семеен живот.
— Как се държи нашето животинче?
— Много добре. Движи се напълно самостоятелно, е, вярно, не толкова пъргаво, колкото преди. Не проявява интерес към храната, но пък се налива с вода като помпа.
— Стопанинът му така и не се е обаждал, нали? — безнадеждно попита Настя, макар прекрасно да разбираше, че ако той се беше обадил, първата работа на Льошка щеше да е да й съобщи за това.
— Още не.
Настя погледна часовника. Беше вече девет. Коротков щеше да мине да я вземе в десет и половина, от единайсет пак трябваше да стоят на пост пред клуба, където щеше да пее Медведева. Какво пък, час и половина са напълно достатъчни, за да вечерят и тя да се приготви.
Бързо си събу маратонките, дънките, съблече трикотажната риза и се шмугна в банята. Изми си ръцете със сапун, наплиска лицето си и се втренчи в отражението си в огледалото. Вече е на трийсет и девет… Около очите — бръчки, все по-дълбоки, цветът на лицето би могъл да е много по-добър… И защо тя все още се мисли за младо момиче? Жена на възраст, дори е прехвърлила Балзаховата. След една година ще навърши четирийсет и ще подкара петата десетка. Бррр! Настя потрепери като от студ. Петата десетка! Житената питка е прав, отдавна й е време да порасне, а не да се крие зад образа на слабичкото девойче с конска опашка на тила. Тя облече една дълга фланелка, която спокойно можеше да мине за рокля „мини“, и влезе в кухнята.
— Льош, я погледни имам ли бели косми?
Чистяков остави ножа, с който внимателно режеше хляб, и любопитно погледна жена си.
— Откъде този странен интерес?
— Хайде, погледни, моля ти се, искам да знам.
Тя свали шнолата и тръсна глава, дългата руса коса се разпиля по гърба й. Алексей приближи, запали лампата над масата и започна внимателно да изучава гъстите кичури.
— Ами има — неохотно каза накрая.
— Много ли?
— Не много, но има. Ама ти не се тревожи, не се виждат.
— Льошик, не ме интересува виждат ли се, или не, просто искам да знам имам ли бели коси, или нямам.
— Сега знаеш. Успокои ли се? И изобщо, Ася, аз не разбирам…
— Льош, стара ли съм?
Алексей застана на колене пред нея, взе ръцете на Настя в своите и разтревожено попита:
— Случило ли се е нещо? Тези въпроси никога не бяха те интересували. Защо изведнъж днес?
— Не ми отговори — тъжно се усмихна Настя. — Това означава, че отговорът като цяло е положителен. Хайде да вечеряме.
— Не, няма да вечеряме, докато ти не ми обясниш какво става.
— Нищо не става, Льошенка. Просто Житената питка днес ме скастри и простичко ми обясни, че начинът ми на живот не отговаря на възрастта и на служебното ми положение. Че не може да бъдеш почти четирийсетгодишен подполковник от милицията и да се криеш от живота с всичките му проблеми и неприятности. Че трябва да престана да бъда дете и да се науча да вземам решения и да поемам отговорността за тях. Льош, а ти как мислиш, прав ли е?
Алексей пусна ръцете й, стана и отскочи към котлона, където нещо започваше да загаря.
— Заради твоя началник рискуваме да останем без вечеря — промърмори ядосано той. — Не знам какво става във вашата служба, може би Виктор Алексеевич има основания да говори така, но що се отнася до семейния живот, не съм съгласен с него. Вземи само кучето! Реши сама и го домъкна вкъщи, без нито за миг да се колебаеш и да търсиш съвет от когото и да било.
— Льоша, не се измъквай с шегички, питам те сериозно. За мен е наистина важно да разбера прав ли е Житената питка, или не.
Чистяков ловко подреди чиниите и приборите.
— Сипи си салата. Да ти поръся ли картофите с копър?
— Льоша, зададох ти въпрос — каза Настя високо и настойчиво.
— И аз на теб. Да поръся ли с копър, или няма нужда?
— Има нужда. Отговори ми, моля ти се. Няма да те оставя на мира.
Алексей седна на масата срещу жена си и подпря с ръце брадичката си.
— Ама какво искаш да ти кажа, Асенка?
— Кажи ми истината. Сега не ми трябват утешения, а твоята преценка.
— Ами тогава… Смятам, че твоят началник е прав. Но това…
— Тоест ти смяташ — прекъсна го Настя, — че се държа като малко дете, което се крие зад мамината пола? Че съм несамостоятелна и безотговорна?
Чистяков се намръщи и направи неопределен жест с ръка, сякаш се опитваше да отпъди муха, която не вижда.
— Не съм казал това. Ти си напълно самостоятелно и достатъчно отговорно момиче, когато се отнася за собствените ти задължения. Но нали Гордеев, доколкото разбирам, изобщо не е имал предвид това.
— Да — кимна Настя, — имаше предвид, че трябва да се науча да вземам решения и да поемам отговорност за чуждия живот, който може да пострада, ако решението ми е неправилно или ако аз не съумея да организирам изпълнението му, както трябва. Той каза, че ми е време да престана да се правя на млада и неопитна жена, на която не възлагат нищо сложно и от която съответно не може да се търси никаква отговорност. Льоша, на мен никога не ми е хрумвало, че съзнателно се старая да изглеждам младичка, за да избягвам отговорността. Разбираш ли? Практически всяка жена иска да изглежда млада, това е нормално, защото тя иска да остане привлекателна за мъжете. А аз след разговора с Житената питка се опитах да се погледна отстрани и изведнъж видях стара жена с бръчки и бели коси, която се гизди с дънки и младежки блузки. Дори прическата ми е като на ученичка. А нали за мен женската ми привлекателност е на последно място, ако изобщо ме интересува. Следователно какво?
— Следователно и ти имаш причини, поради които не искаш да пораснеш, но са някакви други.
— Точно така. Други са. Онези, за които говореше Житената питка. Вероятно… — неуверено добави тя. — Вероятно са точно те. Но не съм сигурна. Затова питам теб. Льоша, много ли е лошо, дето избягвам да вземам отговорни решения? Това сериозен порок ли е, или може да се живее с него?
— Аз те обичам с всичките ти пороци — разсмя се Чистяков. — И после, това не е единственият и далеч не най-големият ти недостатък. Ако трябва да бъда сериозен, Асенка, в нашия семеен живот с тебе този недостатък изобщо не пречи — когато трябва да се вземе някакво решение, аз спокойно мога да го сторя сам. В службата, разбира се, картината е съвсем друга. Там не можеш да се скатаваш зад моя широк гръб. Само не разбирам как си се справяла досега? Нали не си за първа година в милицията! Зад чий гръб си се крила толкова успешно?
— На Житената питка. На Юрка. Те ме щадяха, караха ме да правя само каквото умея. Понеже умея да работя с информацията, работех с нея, генерирах идеи — и никаква отговорност, всички решения вземаха по-старшите ми колеги.
— А сега какво става? Къде се дянаха старшите ти колеги?
— Никъде. Решили са да ме възпитават, да ме закаляват, да ме подготвят за трудностите, които неизбежно ще настъпят, когато остана без тяхната защита. Житената питка дори каза, че това е като хирургическа операция: боли, страшно е, но се налага.
— Това е правилно — кимна Алексей. — Между другото храната изстина. И аз нямам никакво намерение да я топля отново. Щом ме въвлече в тоя сърцераздирателен разговор, сега яж студена вечеря. След всяко престъпление идва наказанието, имай го предвид.
— И ти ли ще ме възпитаваш? — кисело се усмихна Настя. — Всичките се нахвърлихте вкупом на горкото дете.