Когато боговете се смеят

— Какво пък, хайде да се разходим по маршрута, по който сте се прибирали във вторник — помоли Миша.

— Ами във вторник аз я закарах с колата, нали ви казах.

— Да, спомням си. Значи в девет часа Альона е приключила работа в салона. Нали така?

— Да.

— Вие точно в девет ли пристигнахте пред салона?

— Към девет и десет.

— Тя чакаше ли ви вече?

— Не, аз трябваше да я изчакам. Разбирате ли, беше й трудно да пресметне времето — записват последния клиент за осем часа, но е невъзможно да се прецени колко време тя ще се занимава с него. Понякога се освобождаваше още в девет без четвърт, а се случваше да работи и до девет и половина.

— Тоест вие пристигнахте, спряхте и зачакахте — уточни Доценко.

— Ами да.

— Влязохте ли вътре?

— Защо? Каква работа имам там?

— Ами не знам, например, за да й се обадите, че сте пристигнали.

— Тя и без това ме виждаше, столът й е точно до прозореца. Спрях, а тя ми помаха с ръка и се усмихна. В момента вече доизсушаваше клиента.

— Ясно. Да отидем в салона, ще видим на място.

И пак всичко отначало. От коя посока е дошъл, къде е спрял, накъде е погледнал, кой е излязъл от салона, кой е минал покрай него. Какви коли е имало наблизо, не е ли потеглила някоя след тях, а дали някоя не е потеглила веднага щом Альона е излязла от салона. Доценко обаче не чу нищо определено.

— И закъде тръгнахте оттук?

— Да вечеряме. А после закарах Альона у тях.

— Точно пред входа ли спряхте колата?

— Не, там беше пълно с коли, не можех да стигна до самия вход.

Доценко вдигна глава и тъжно погледна към небето. Минава пет. Той измъчва това момче от дванайсет насам — цялото подгизнало, без почивка, без да хапне или пийне нещо. По облаците не се забелязва никаква надежда дъждът да спре скоро. Имаш чувството, че никога няма да спре. Така ще си ръми, ръми, ръми… Чак до пенсия.

— Алик, остава ни едно последно усилие. Разбирам, уморен сте, мокър сте, гладен сте. Но ви моля да ми отделите още един час. Хайде да влезем някъде, да хапнем по един хамбургер, да пийнем нещо топло и пак ще отидем при блока на Альона.

Алик мълчаливо кимна и запали двигателя. След около двеста метра спря пред „Макдоналдс“. В ресторанта си взеха по един биг мак с пържени картофки и по чаша топло кафе. Прегладнелият Доценко си взе и сладкиш с вишни.

— Хайде да седнем в колата — предложи Алик и като улови учудения поглед на Доценко, обясни: — Тук не се пуши.

Бигмакът се видя на Михаил безвкусен, сладкишът — прекалено сладък, кафето — изстинало, но Миша знаеше, че това няма никакво отношение към качеството на самите продукти. Причината беше в него самия, в неговата умора, в яда му към самия себе си заради напразно пропиления ден и защото беше принуден да изтезава с въпросите си и да разкарва из града момчето, което тази сутрин беше сполетяно от такава мъка. Но разговорът с него не можеше да се отложи — довечера група „Би Би Си“ отново щеше да свири и информацията трябваше да бъде получена преди това. А информация нямаше и нямаше.

Пред блока, където бе живяла Альона Гребньова, имаше много коли и Миша си помисли, че след два-три часа, когато всички собственици на коли се приберат от работа, тук човек не само не би могъл да паркира, но ще е трудно да се мине и пеша. Блокът беше дълъг, с десет входа, Альона живееше в четвъртия вход, а Алик спря пред седмия.

— Ето тук спрях, нататък не можеше да се мине — поясни той.

— Альона слезе от колата и тръгна към входа сама, така ли?

— Не, слязохме двамата. Аз винаги влизах с нея във входа и изчаквах тя да се качи в асансьора.

И отново: каква кола стоеше пред вашата, каква — до вас, каква — отзад, кой идваше насреща, излизал ли е някой от входовете, покрай които минавахте, влизал ли е някой.

— Альона поздрави някого, но той никъде не влизаше и отникъде не излизаше.

— Просто мина покрай вас, така ли? — напрегна се и уточни Доценко.

— Не съм забелязал да минава покрай нас. Струва ми се, че просто стоеше там.

— Някой съсед вероятно?

— Да, нещо такова. Естествено аз попитах кой е и Альона ми каза, че неотдавна се подстригал при нея, а живеел наблизо. Май в съседния блок. Или в съседния вход. Не обърнах внимание.

Миша потрепери от студ, изведнъж почувства, че платненото му яке е съвсем подгизнало. Има свидетел! Най-сетне! От Алик няма никаква полза, той не вижда нищо наоколо, никого не забелязва, с човек като него трябва да се работи само под хипноза. Но щом има човек, който обича да се разхожда късно вечер в този район, той може да се окаже съвсем друг — от хората, които искат всичко да знаят и навсякъде да си пъхнат носа. И ако Фена е дебнел Альона близо до нейния блок, такъв любознателен свидетел определено не го е пропуснал. Неговите показания ще бъдат от голяма помощ за портрета, обрисуван от Женя Рубцова.

— Как изглеждаше този човек?

Алик сви рамене.

— Не го видях, беше тъмно, тук няма улични лампи. И после, той стоеше ей там, близо до дърветата. И изобщо, да ви кажа честно, аз не го погледнах дори. Просто чух Альона да казва: „Добър вечер. Пак ли се разхождаме?“.

— А той какво отговори?

— „Да, излязох да подишам чист въздух“. Аз се обърнах, гледам — някаква фигура до дърветата, но Альона вече беше набрала кода и беше отворила вратата, а аз влязох заедно с нея. И това е всичко.

— А когато излязохте, този човек още ли беше там?

— Не погледнах.

— Ясно. Альона не каза ли нещо друго за него? Как се казва, къде живее, с какво се занимава?

— Михаил Александрович, нали самият вие ми казахте, че ако човек не може да определи времето, той трябва да си спомни какво е правел и как. Хайде помислете сам — колко време може да е минало от момента, когато ние влязохме във входа, до момента, когато тя се качи в асансьора? По-малко от минута. Аз я попитах кой е този човек, тя отговори, че е неин клиент, който живее някъде наблизо. Целунахме се, вратата на асансьора се отвори. Толкоз. Какво друго искате от мен?

Миша си помисли, че не иска нищо повече. Нито конкретно от Алик, нито изобщо. Беше толкова уморен и премръзнал, че дори бе изгубил всичките си желания.

Точно в седемнайсет нула нула Настя Каменская влезе в кабинета на Гордеев и сложи пред него лист с отпечатан на принтер текст. Виктор Алексеевич посегна за очилата си, но преди да ги сложи на носа си, попита:

— Какво е това?

— Подпишете, ако обичате. Това е задание за видеозаснемане в клуб „Селена“.

— Още вчера подписах едно такова. Забрави ли?

— Вчера поисках да се осигури заснемане от три точки, днес искам повече.

— Апетитът расте — усмихна се полковникът и със замах положи подписа си в горния ляв ъгъл на документа. — Други молби?

— Аз вече реших всичко с Коротков.

— Аха, така значи? Обидила си се? На мен си сърдита и си избрала друг началник? По-добър и по-сговорчив? Добре де, давай. Внимавай само неговата доброта да не ти излезе през носа. Решила си значи да не отменяш изявата на групата?

— Да — твърдо отговори Настя. — Така реших. Но ако вие сте против, можем да преразгледаме нещата.

— Хитра си, Стасенка! — разсмя се Гордеев. — Измисли друг начин да научиш мнението ми по въпроса. Няма да стане. И без това никога няма да нахитрееш повече от мен.

— Защо пък?

— Ами защото хитростта е неотменим атрибут на възрастта, а аз винаги ще бъда по-възрастен от теб, и то много по-възрастен. Дръж си документчето.

Още с отварянето на вратата на гарсониерата Настя с учудване чу звука на работещия телевизор. Някой някого гонеше, като непрестанно стреляше с пистолет и придружаваше безуспешните си опити с гръмогласни коментари. Но как така? При Льоша трябва да има ученик, а вместо това той гледа екшън.

— Какво се е случило? — попита тя, надничайки в хола. Ами да, Льошка наистина захласнато гледаше филм, подвил крак под себе си, а втория спуснал на пода, където го бе окупирало спящото кученце. — Нямаш ли час с ученик?