Страница 59 из 108
— Виктор Алексеевич, а вие често ли сте били принуден да вземате такива решения? — попита тя, след като вдигна глава.
Гордеев стана от фотьойла, направи крачка към прозореца и го отвори с рязко движение. В кабинета нахлуха звуците на минаващите по „Петровка“ автомобили и монотонното шумолене на дъжда.
— Направи лисичарник тука, не може да се диша от твоите цигари — промърмори той. — Дали ми се е налагало да вземам такива решения ли? Налагало ми се е. Е, и какво?
— И често ли се е оказвало, че решението ви е било неправилно?
— И това се е случвало.
— И загивали ли са хора?
— Случвало се е. Стасенка, съществуват определени закони и те са писани за всички. Може да не ти харесват, но ти не можеш да не ги спазваш. Човек не може да изживее живота си, без да взема никакви решения. Камо ли да работи, без да взема решения. Ако този човек работи в криминалната милиция, неговите решения често са свързани с успешното залавяне на престъпник или невъзможността той да бъде заловен. Ако работи в отдела по убийствата, тези решения са свързани с вероятност за залавяне на убиец, чуваш ли — на убиец, а не на джебчия, а убиец, който се разхожда на свобода, е и потенциална опасност за други хора, за техния живот. Не може да работиш във втори отдел на Московското управление на вътрешните работи и да не се страхуваш, че решението ти може да струва нечий живот — просто няма начин. Трябва добре, да запомниш това. А ти се опитваш да избегнеш отговорността и да я прехвърлиш на мен.
— Аз не…
Гордеев я спря с жест на ръката и продължи:
— Да, опитваш се. Аз дълго те пазих от такива ситуации, ти мислеше, анализираше, всички се съветваха с теб, но решенията вземаше не ти, а аз. Или човекът, когото бях назначил за старши по случая. Днес е твой ред, малката. Нали си подполковник, а аз вече съм старичък и всеки ден може да се случи онова, което и двамата с тебе не желаем, но което е абсолютно неизбежно. Аз ще си отида, а ти ще продължиш да работиш. И на никой друг началник няма да можеш да обясниш как си се издигнала до такъв висок чин в криминалната милиция, без изобщо да умееш да вземаш решения. Не мога да те зарежа тук сама, без да съм те научил на най-важното — да поемаш отговорност. Смятай, че това е хирургическа операция: боли, страшно е, но се налага. Искаш ли да знаеш какво решение бих взел днес на твое място?
— Искам. Кажете ми — помоли Настя.
— Не. Знам как бих постъпил аз, но няма да ти кажа. Мисли сама!
— Но, Виктор Алексеевич, не е честно! — запротестира тя. — Аз наистина имам малко опит, може да сгреша и да взема неправилно решение, а ако вие знаете какво трябва да правя, за да не рискувам човешки живот, сте длъжен да ми кажете. Вие ме обучавате, тренирате ме, както инструктор обучава работно куче, а нали заради вашата страст към педагогиката може да загине човек! Не бива така!
— Може — студено отсече Гордеев. — И трябва. Инак ти на нищо няма да се научиш. Претегли всичко още веднъж, премисли, прецени. И вземи решението си. Ти разполагаш с цялата информация по случая, ти, за разлика от мен, познаваш в подробности всеки факт, затова ти трябва да решиш.
— Ами опитът? Ами усетът, който се изработва с годините? Вие имате всичко това, а аз…
— Не се подценявай, работиш тук повече от десет години. Ти ли нямаш усет? Хайде де! За десет години дори дебил го придобива. А за да се почувстваш по-спокойна, ще ти кажа едно: аз съм напълно съгласен с твоите разсъждения. И с извода ти съм съгласен. Нова жертва може да падне утре, може и след седмица, след месец, след година. А може и да не падне изобщо, но за целта трябва да заловим убиеца тази вечер. А е невъзможно да го заловим днес, ако не позволим групата да свири. Но ако й позволим, има вероятност ние да изтървем убиеца, а той своята жертва — не. Е, сега върви и мисли. И не тичай при мен с въпросите си, ще дойдеш с готово решение.
Настя се потътри към кабинета си с наведена глава. Много строго се отнесе Житената питка с нея! А тя толкова се надяваше на неговата помощ и съвет.
Погледна часовника. Тази сутрин, след като получи новината за новата жертва на Фена, тя разговаря с Папоров. Администраторът на група „Би Би Си“ изпадна в ужас и веднага заяви, че ще се обади в клуба и ще отмени участието им довечера. Настя го помоли да не бърза и да почака до пет часа. Не по-късно от пет, обеща тя, ще се свържат с него и ще му кажат нужно ли е да отменя концерта. Ако до пет не се обади никой, Папоров може да действа по свое усмотрение. Сега е пет без двайсет. За вземане на решението тя има двайсет минути. Двайсет минути, през които трябва да бъде решена нечия съдба.
Алик заведе Миша Доценко в малко уютно ресторантче близо до станция „Воден стадион“ на метрото. До блока, в който бе живяла Альона Гребньова, имаше около двайсет и пет минути път пеша с бавно ходене. Ръмеше неспирният ситен дъжд и Миша си сложи качулката на якето, а Алик нямаше нито качулка, нито чадър.
— Кой излезе пръв? — попита Доценко. — Альона ли? Пуснахте ли я да мине напред?
— Не, аз излязох сам. Альона се отби в тоалетната, а аз казах, че ще я изчакам навън.
— Добре, значи излязохте. Пред входа ли се спряхте, или веднага слязохте по стълбището?
— Ами… — Алик се замисли, докато си спомни. — Слязох и извадих пакета с цигарите. Да, точно така, слязох и запалих цигара.
— Дълго ли стояхте така?
— Е, не съм засичал времето…
— Когато Альона излезе, хвърлихте ли фаса?
— Не — учудено отговори Алик, — защо? Продължих да пуша.
— А къде го хвърлихте?
— Слушайте, нещо не разбирам — търсите убиеца или моите фасове? — ядоса се момчето. — Защо ме мотаете?
Доценко с успокояващ жест докосна рамото на Алик.
— Не се ядосвайте, хората наистина рядко обръщат внимание на времето, но в замяна на това добре си спомнят какво и как са правили. Ако възстановим точно техните действия, можем да определим и времето. Е, къде хвърлихте фаса?
— Ей там. — Алик посочи кош за боклук до автобусната спирка. — Хвърлих го в коша на спирката.
— За колко време изпушвате една цигара?
— Не знам, не съм обръщал внимание.
— А аз забелязах още в кабинета, когато разговаряхме. Четири минути. Вие дърпате често от цигарата и вдишвате дима много дълбоко. Значи излиза, че сте чакали Альона три до три и половина минути. Ако обичате, застанете на мястото, където сте стояли, и запалете една цигара.
Алик послушно извади цигарите, щракна със запалката.
— И какво да правя по-нататък?
— Нищо. Стойте, пушете, не ми обръщайте внимание.
Доценко отстъпи няколко крачки и започна да наблюдава Алик. Да, съмнителен свидетел — не се оглежда наоколо, веднага потъна в мислите си. Изглежда, дори не усеща, че вали. Има хора, които подсъзнателно се стремят да черпят информация отвън, всичко разглеждат, интересуват се от всичко. А има такива, и Алик за съжаление е от тях, които все гледат да се вглъбят в себе си, ако околната действителност не изисква вниманието им. След като изчака нужното време, Миша отиде при него:
— Сега да тръгнем, накъдето сте тръгнали с Альона.
Те бавно закрачиха по улицата, при спирката Алик хвърли фаса.
— Между другото, имаше ли хора на спирката? — попита Михаил.
— Не си спомням… Май имаше един мъж. Да, точно така, имаше, аз понечих да хвърля фаса на земята, но забелязах мъжа и реших да се държа прилично. Не мога да понасям да ми правят забележки на улицата.
И така крачка след крачка. Ето един павилион — той работеше ли, когато минахте покрай него? А имаше ли купувачи? Ето кръстовището — чакаше ли някой да светне зелено? Ето един паркинг — на него ли бяхте оставили колата си? Когато сте минали покрай него, сигурно сте погледнали дали тя си е на мястото? Много коли ли имаше на паркинга? Някой да е потеглял в този момент? Или обратното — да е паркирал? Капка по капка Доценко изцеждаше от Алик спомените му за хора, които в онзи момент са били в непосредствена близост с него и Альона. Но никой не приличаше на Фена. Никакви безцелно мотаещи се наоколо високи блондини или просто светлокоси мъже.