Страница 58 из 108
Последната надежда на Доценко беше Алик. Ако Каменская беше права, Фена няколко дни не е можел да убие момичето, защото някой постоянно я е изпращал до вкъщи. Този „някой“ най-вероятно е бил гаджето й Алик. И ако Фена цяла седмица се е опитвал да свари Альона сама в късен час, може би Алик е забелязал това. Наистина, той току-що бе разглеждал снимките на подозрителните посетители на клуба и никого не бе си спомнил, но нали Миша го бе питал за клуба, а не за улицата или за обществения транспорт. Михаил знаеше от опит колко важно е при едно разследване въпросът да се постави правилно, така че човекът да насочи спомените си във вярното направление.
— Кажете, Альона често ли се прибираше сама късно вечер?
— Случвало се е. Не много често. Тя беше предпазлива, страхуваше се. Но понякога все пак й се налагаше да се прибира сама.
— Може ли да си спомните по-точно?
Всъщност Миша изобщо не се интересуваше поради какви причини Альона Гребньова понякога се е движила из нощна Москва без придружител, но той искаше мозъкът на Алик да се пренасочи от обстановката на шумния клуб към спомени за вечерните разходки с приятелката му.
— Альонка имаше клиентки, които й изпращаха кола и тя после се прибираше със същата тази кола.
— Всички клиентки ли постъпваха така, или имаше изключения? — уточни Доценко.
— Не, не всички, разбира се. Три или четири, ако не греша, но тях Альонка обслужваше най-често. У останалите ходеше сама. И се прибираше след това сама, ако аз не можех да я посрещна.
— С метрото ли пътуваше?
— Различно. Ако приключеше преди един часа, с метрото, ако се освободеше по-късно, хващаше такси — обществено или частно. Наистина, не обичаше да пътува с частни, страхуваше се от тях. На такива се качваше само когато не можеше да хване обществено.
— Спомнете си, Алик, в кои вечери през последната седмица, след като бяхте в клуб „Алегро“, вие изпратихте Альона?
— В кои вечери ли? — Алик сбърчи чело. — Сега ще ви кажа… Ами, първо след клуба, това беше в четвъртък, нали така? После в петък Альонка работи от девет сутринта до девет вечерта в салона, после аз я взех от там и я закарах у нас. В събота отидохме на екскурзия извън града и към пет часа на мобилния й се обади клиентка, Альона се разбра с нея за вечерта, за единайсет и половина. Закарах я при клиентката, а после се е прибрала с кола. В неделя пак работи в салона цял ден, после ходихме на ресторант, после я изпратих.
— Пеша или с кола?
— Ресторантът беше близо до тях, изпратих я пеша. Тя искаше да се разходи, оплакваше се, че я боли глава, в техния салон е малко задушно.
Алик беше строго последователен в спомените си и Доценко не му пречеше да навлиза в подробности — така беше дори по-добре. Нека си насочи мозъка към вечерните изпращания, а после току-виж нужният спомен изскочил сам. Михаил търпеливо очакваше края на разказа и в резултат изясни, че през последната седмица Алик е изпращал Альона само два пъти — в неделя и във вторник. В сряда Альона не е работила в салона, не е била на смяна. Самият Алик в сряда пътувал до Подмосковието, където го изпратил началникът му по някаква задача, а когато се върнал, се обадил на Альона, за да обсъдят какво ще правят, и се оказало, че тя има две поръчки за работа — в девет и в единайсет вечерта. Срещата не се получавала и двамата единодушно решили, че не си струва да скърпват някакъв си половин час, а най-добре да се видят на другия ден, в четвъртък, както обикновено, след затварянето на салона. А в сряда вечерта Альона била убита.
— А сега, Алик, постарай се да си спомниш дали в неделя и вторник не сте виждали на улицата някакъв мъж, един и същ? Млад, приблизително на вашата възраст, висок, светлокос.
Младежът се замисли, после отрицателно поклати глава.
— Май не сме. Аз поне не си спомням такъв. Но, честно казано, не съм обръщал внимание. Вероятно смятате, че престъпникът я е следил? — тревожно попита той.
— Така смятам. Дебнел е момент, когато Альона ще бъде сама и наоколо няма да има хора. Със сигурност е бил близо до ресторанта, където сте вечеряли в неделя, и е наблюдавал как си тръгвате. Определено е вървял след вас с надеждата да се разделите, преди да стигнете до нейния вход. Вие да свърнете към метрото, а тя да продължи сама. Същото е станало и във вторник. Той е бил някъде наблизо. Затова е много важно да си спомните всички хора, които са попадали пред очите ви, когато сте изпращали Альона.
Алик много се стараеше, но не можа да си спомни никого. Той изобщо не твърдеше, че по улиците е било безлюдно, не, имало хора, но той не се заглеждал в тях. Какво пък, жалко наистина, но Доценко имаше в резерв още един похват, който понякога даваше добри резултати.
— Хайде сега да отидем при този ресторант и заедно да извървим пътя, по който сте минали с Альона в неделя. А после — маршрута ви за прибиране към дома й във вторник — предложи той.
— Но защо? — тъжно попита Алик. — Точно сега не съм в подходящо за разходки състояние…
Доценко отдаде дължимото на неговото самообладание. Тази сутрин Алик бе научил, че любимото му момиче е било убито, след което седеше пред него вече цели три часа и старателно отговаряше на въпросите му, без изобщо да демонстрира душевното си състояние. Михаил нито за миг не се бе съмнявал, че на момчето му е тежко, но то го показа едва сега.
— Моля ви, Алик — твърдо каза Доценко. — Налага се да го направим. Това е последното, което може да помогне.
— Е, добре тогава — въздъхна младежът.
— Колко е хубаво, че жегата най-сетне свърши.
Гордеев отново погледна към прозореца и поклати глава, сякаш изведнъж се усъмни в думите си. Разбира се, времето не беше приятно, от сутринта бе започнал да ръми ситен студен дъжд, въздухът беше неприятно влажен, а небето, плътно покрито със сиви облаци, напомняше безнадеждно спусната след края на спектакъл завеса.
— Интересно е устроен човекът обаче, нали? Когато беше горещо, всички мечтаехме да се захлади, а когато се захлади, пак не ни харесва.
— Защо пък — възрази с усмивка Настя, — на мен дори много ми харесва.
— Ха, вярно ли? А кой завчера ми умираше от промените в налягането? Аз ли? На кого дадох лекарство?
— Е, то беше завчера, Виктор Алексеевич, а днес съм като роена китка, бодра и весела.
— И главата ли ти мина?
— Сякаш изобщо нямам глава — увери го Настя. — Нищо не чувствам. Та какво да правим според вас, Виктор Алексеевич? Все още можем да отменим днешната сценична изява на „Би Би Си“. Да я отменим ли, или не?
— Ами аз откъде да знам! — избухна полковникът. — Защо търсиш съвет от мен? Сама мисли! Назначил съм те за старша, така че мисли.
Настя наведе глава и започна съсредоточено да чертае на листа пред себе си стрелки и кръгчета. Да я отменим ли, или да не я отменяме? Ако предположим, че в понеделник Фена наистина не е бил в клуб „Протон“, а пък вече е убил човека, който не му е харесал при предишната изява на Медведева, можем да отменим днешната и да бъдем сигурни, че в близко време нова жертва няма да падне. Ако отменим изявата, ще спасим потенциалните жертви, но след това ще се опитваме да търсим Фена практически слепешката. Ако пък направим още едно скрито видеозаснемане тази вечер, има шанс, и то голям, да успеем да го открием. Или с лично наблюдение, или утре с помощта на Женя Рубцова. Има обаче опасност, и то голяма, Фена да дойде за днешното изпълнение на Светлана, но отново да го изпуснем. А Женя утре сутринта да не може да го разпознае. А след няколко дни да получим още един труп. И този труп ще лежи на съвестта на човека, който вземе решение да не отменя изявата на групата „Би Би Си“ в нощния клуб „Селена“.
Настя отвори папката и извади листа с плана на вътрешното помещение на клуб „Селена“. Помещението имаше сложно разпределение, тук явно не можеше да се мине със заснемане само от три точки. За да попаднат пред камерите всички посетители без изключение, тези камери трябваше да бъдат най-малко седем. Много… И като се имаше предвид, че това беше последният шанс Фена да бъде намерен по стария изпитан метод на личното наблюдение, трябваше да бъдат изпратени и повече оперативни работници. Шансът наистина беше последен, защото или Фена щеше да бъде открит след днешната изява, или тези изяви трябваше да бъдат прекратени до залавянето на престъпника. Не можеха да рискуват повече с живота на хората. Виж, само днес… Да рискуват ли, или не? Страшно е… Отговорността е огромна. Някъде по улиците ходи момиче или момче, решава проблемите си, гради планове за бъдещето, страда от несподелена любов или обратното, лети от щастие, седи и чака на опашка за зъболекаря, купува си цигари, готви се за изпити, кани се довечера да се позабавлява в клуб „Селена“ и дори не подозира, че някъде наблизо го дебне луд убиец, а в една красива жълта сграда на улица „Петровка“ седи глупавата и непохватна подполковник Каменская и решава неговата или нейната съдба — ще ги срещне ли днес убиецът, или не. Възможността за тази среща не е предопределена окончателно, нали не е задължително днес в клуба да се намери човек, който на висок глас ще говори гадости за Светлана Медведева, а дори да се намери такъв, не е задължително Фена да го чуе. Но от решението на въпросната Каменская зависи главното: дали ще има такова място, където тази среща може да се състои. Ако има, вероятността за среща и съответно смърт е около четирийсет процента, но пък вероятността престъпникът да бъде заловен е около осемдесет. Ако няма такова място, човекът ще остане жив. А престъпникът най-вероятно — свободен. И след това непременно ще убие някого другиго. Е, кое е по-доброто? Какво да избере? Трябва да събере смелост и да поеме отговорността за решението.