Страница 55 из 108
— За тая рижавата дебелана ли говориш? — най-сетне уточни тя за всеки случай.
— Аха, за нея.
Околович се усмихваше похотливо, като котарак пред паничка с мляко. Тази негова усмивка погнуси Светлана — някога той гледаше така и нея, но тогава това й харесваше, тя се чувстваше любима и желана. А сега същата тази усмивка, адресирана към друга жена, й се видя отвратителна.
— Че какво хубаво има в нея, ако мога да знам? Телесата й се изсипват отвсякъде, фланелката й е някаква идиотска, циците й целите навън…
— Какво ли разбираш ти — махна с ръка той. — У нея има нещо специално. Има стил. Достойнство.
— Стииил ли? — презрително реагира Светлана. — Нещо специално? Че къде ги видя там? Според теб да опъваш фланела близо сто и петдесети номер по тялото си, стил ли е? Да обличаш яркосиньо с тая рижава коса, специално ли е? Е, прощавай, Володя, но имах по-добро мнение за вкуса ти.
Очите му злобно се присвиха. Той си прибра краката и целият сякаш се стегна.
— Ах, заговорихме за вкус значи? Дай тогава да обсъдим твоя собствен вкус. Да си слагаш черна перука и да се кълчиш с нея под музикален съпровод — това ли е добър вкус? Да пребоядисаш две момчета в ярки блондини — и това ли е добър вкус? Те си бяха нормални момчета, а вие за вашите изпълнения ги превръщате в лигльовци, да не кажа по-лошо.
— Но нали ти обяснявах, Володя, защо ни е нужно това — търпеливо подзе Светлана, която изобщо не беше очаквала безобидната според нея забележка за рижавата спътница на милиционера с миглите да предизвика такъв гняв у Околович. Не искаше да се карат, защото след кавга той винаги изпитваше желание да пие, а в конфликтни ситуации обичайните ласкави напътствия и увещания вече не помагаха. Ако Света не му даде пари за пиене, той може просто да затръшне вратата и да си отиде у дома. А там определено има какво да си налее.
— Да, обясняваше ми, но всичките ти обяснения две пари не чинят, защото са абсолютно шантави! — Той отново започна да повишава тон. — Много добре помня какво ми говореше. Че, нали, искате да демонстрирате, че дори жена вамп може да се заинтересува от плахи млади момченца, че нежните и свенливи хлапаци имат шанс да привлекат вниманието на фатална страстна красавица. Защото важното е не статутът, а зовът на пола. Така ли беше? Правилно ли те цитирам?
— Правилно, Володя, ние искаме нещо точно такова — примирително потвърди Света, която все още не разбираше защо той се ядосва толкова.
— Ама за това хората трябва да бъдат истински големи артисти, а не самодейци като тебе и твоята банда от изрусени момченца. Само истински артист е в състояние да покаже всичко това, без да се срине до пошлост и откровена порнография. А при вас се получава именно порнография, която прилича повече на мръсен войнишки виц. Всичко това няма никакво отношение към изкуството.
— Но хората го харесват — предпазливо възрази тя. — Идват да ни слушат, значи това им харесва. Нашата група има дори запалени фенове, тоест хора, които не просто ни харесват, а направо ни обожават. А за артиста е важно публиката да го обича, нали ти самият си ме учил на това, спомняш ли си?
— За артиста ли?
Околович скочи от диванчето и заснова из хола, което беше сигурен признак за неговата нарастваща непреодолима потребност да пие. Светлана се стегна вътрешно, като си представи какво ще последва. В такова състояние Володя не си мереше приказките и можеше да изрече ужасни неща, за които после се разкайваше и които дълбоко оскърбяваха Светлана.
— „За артиста“ ли каза? — продължи да крещи той. — Ама ти да не би да се имаш за артистка? Коя си ти, бе? Ти си една абсолютна бездарница, за нищо не те бива, можеш само да си въртиш задника и да виеш с хилавото си гласче, докато имитираш полов акт с музикален съпровод. Това е целият ти артистизъм! Това е целият ти вкус! По-точно, неговата липса.
— Защо говориш така, Володя, та нали се старая, печеля пари. Съгласна съм, че това, което правим, не е гениално, но това се търси и така припечелвам за хляба си. Между другото, и за твоя.
Не биваше да казва това, но обидата беше толкова остра, че Светлана не можа да се удържи. Господи, цял ден го влачи буквално на гърба си из целия град — ту на кино, ту на изложба (от която самата Светлана изобщо не се интересуваше), ту на обяд в ресторант, ту просто на безцелно скитане по улиците — и говори, говори, говори до безкрай, повтаряйки едно и също, предъвквайки едни и същи мисли до изнемога. И след всичко това да чуе такива думи! Нима ги е заслужила? Нима не е достойна поне за капка благодарност заради всичко, което прави за него? Разбира се, тя се трепе с всички сили, за да даде на Володя възможност да се стегне и отново да си стъпи на краката, а не той да изпитва благодарност към нея, но нима тя няма право да разчита поне на някакво подобие на човешко отношение?
Светлана не се сдържа и каза думи, които не биваше да произнася, затова разплатата последва незабавно.
— Натякваш ли ми? — бавно попита Околович и се приближи плътно до нея. Светлана отчетливо усети смесената миризма на пот, нездрав стомах и конячени пари, която той излъчваше, но дори не се намръщи. Тя го обичаше целия, с всичките му съмнителни навици и далеч невинаги приятни миризми, характерни за един самотен и доста алкохолизиран мъж. За нея той беше най-хубавият на света.
— Извинявай, Володенка, не исках да кажа нищо такова. — Светлана отстъпи крачка назад, но той продължи да надвисва над нея. — Просто го изтърсих, без да помисля. Хайде, не се сърди, миличък, нали знаеш, че всичко ще направя за тебе, всичко ще дам само и само ти да си добре…
Не можа да довърши — мощна плесница отхвърли лекото й тяло към противоположната стена. Светлана дори не се учуди — вече се беше случвало. Единственото, което си помисли в този момент, беше за утрешните изпълнения на групата. Само да не й остане грозна синина като предишния път.
Без да откъсва очи от Околович, тя предпазливо стана, опирайки гръб на стената, и тръгна към кухнята, където в камерата на хладилника винаги имаше лед. Не само за напитки за купоните, но и за подобни случаи. Светлана изчовърка кубче лед, отиде в банята и наведена над мивката, започна грижливо да разтрива лицето си с него. Топящата се вода капеше в мивката и се смесваше с рукналите по бузите й сълзи. Зашеметена от болката и обидата, тя не чу как на прага на банята застана Володя.
— И ето какво още — каза той, вече напълно спокоен. — За да приключим с обсъждането на артистичната ти дарба, ще ти кажа едно нещо. Ти разпозна някого на снимките, които ти донесоха хората от милицията. Видях го съвсем ясно. И у теб не се намери дори капчица артистизъм, за да го скриеш. Изчерви се, смути се, гласът ти трепереше, ръцете ти се тресяха. Спаси те само обстоятелството, че хората от милицията не бяха достатъчно внимателни. Ти си абсолютна бездарница и от твоя страна би било крайно груба грешка да си мислиш нещо друго. Ставаш само за печелене на пари, с които могат да съществуват истинските артисти. А сега ми дай портмонето и ключовете, трябва да пийна нещо.
Светлана дори не намери сили в себе си да се обърне, слушаше Околович, като го гледаше в огледалото, окачено над мивката. Внезапно разбра, че няма повече сили. Последните думи на Владимир я довършиха. Искал да пие? По дяволите, да пие.
— Няма да ти дам пари — отговори, едва разлепяйки устни и без да се обърне.
— Тогава отключи, отивам си.
Тя запокити в мивката неразтопеното късче лед, излезе от банята, извади ключовете и отключи вратата.
— Върви си!
— У Светка пак има купон — недоволно промърмори Павел Плетньов. — Как не се умори тази жена…
Олга намали звука на телевизора и се ослуша.
— Не, май няма такова нещо, Паша — усъмни се тя, вперила очи в тавана. — Никой не тропа. Когато има много гости, винаги се чува тропането им.
— Но там явно някой крещи — продължи да настоява Павел. — Наистина ли не чуваш?