Когато боговете се смеят

Тя се почуди малко как да подбере нужните думи.

— Володенка, ти защо не си легнеш, а? С тебе прекарахме тежък ден, уморен си. Върви си легни, злато мое, аз набързо ще си поприказвам с него и ще дойда в леглото. Защо да се тормозиш? Той може и да се забави.

— Да, май така е най-добре.

Той бавно стана, но вместо да тръгне към спалнята, започна да снове из хола.

— Слушай, нямаш ли нещо за пиене? За по-здрав сън.

— Нали знаеш, че нямам — меко отговори Светлана. — Днес толкова се уморихме, че ще заспиш и без пиене. Хайде да те настаня в леглото.

— Не — внезапно се заинати той, — няма да си легна, докато гостенинът ти не си тръгне.

— Но защо?

— Ей така — отсече Владимир. — Откъде да знам, че не ме лъжеш? Може да е някой любовник, с когото ми изневеряваш зад гърба ми. Смяташ, че съм неудачник, мислиш, че всичко с мен е свършено, и си намерила с кого да ме смениш. Той сигурно е млад и богат, нали? Сигурно всичко му е наред, няма си нито образование, нито ум, нито проблеми — една такава сита охранена свиня с дебел врат, омотан със златна верига, дебела, колкото ръката му. Нали? Отгатнах ли? Такъв ли е? Искаш да ме отпратиш в спалнята, а ти с него да въртиш любов тук? Няма да стане!

Околович се палеше все повече, повиши тон, очите му се наляха с кръв, устните му се затресоха. Светлана се уплаши, че именно сега може да дойде този милиционер и да свари такава неприятна сцена. Невменяем от ревност и злоба прочут актьор само по гащи изригва някакви безсмислени и груби думи. Само не и това!

— Володенка, миличък, моля те, успокой се — умолително заговори тя. — Не те лъжа. Но щом не ми вярваш, остани, ще чуеш за какво ще си говорим. После сам ще се срамуваш от думите си. Само се облечи, моля те, не ходи гол.

— Нищо подобно! — закрещя Околович. — Ще остана в този вид, както съм, та този твой муцунест хаймана да знае кой е стопанинът в тази къща. Защото ти като нищо си способна да ме представиш за съсед, който случайно се е отбил за кибрит или сол.

Той отново седна на дивана, преметна крак връз крак и скръсти ръце на гърдите си. Видът му беше твърде войнствен.

— Както искаш.

Светлана безнадеждно махна с ръка и отиде в кухнята. Ами нека. Той сам си го реши. Нима не разбира, че е известен актьор, звезда и трябва да внимава какво ще си мислят за него хората. Сега тя ще си свари чай, ще изпие бавно една чаша, ще изпуши една цигара, както я посъветва тоя милиционер с миглите. Може и да не пристигне скоро, а Володя през това време ще дойде на себе си. Може дори да заспи там, на диванчето. Тогава тя ще го завие с одеялото, ще пъхне под главата му възглавница, ще угаси лампата и ще затвори вратата към хола, а с милиционера може да поговори и в кухнята, нищо няма да му стане, тук в края на краищата не е Версай, тя е домакинята тук, където иска, там си посреща гостите. Може дори да каже, че й гостува роднина, уморен е от пътя и спи, а тя не иска да го безпокои, затова моли да говорят по-тихо.

Тя пушеше в кухнята и се ослушваше за звуци, долитащи откъм хола, надявайки се да чуе познатото звучно хъркане. Но не чу нищо обнадеждаващо.

Милиционерът пристигна дори по-рано, отколкото го беше очаквала. Светлана отвори вратата и учудено видя до него някаква рижава дебелана с идиотска яркосиня фланелка с дълбоко деколте, от което едва не изпадаше големият й бюст.

— Здравейте — промърмори Светлана. — Мислех, че ще дойдете сам.

— Извинете — усмихна се милиционерът, — това е наша сътрудничка, която любезно се съгласи да ме докара с кола, за да не ме чакате прекалено дълго.

Светлана недоверчиво погледна рижавата. Сътрудничка? В такъв вид? С такава фланелка? Тук има нещо съмнително. Сигурно е домъкнал гаджето си за компания, та да не му е скучно.

— Влезте — каза тя, дори без да се опитва да бъде любезна. — Само не вдигайте шум, един роднина ми е на гости, уморен е от пътя и вече спи.

Тя изобщо не беше сигурна, че Володя спи, но в края на краищата дори той да излезеше от хола, не беше страшно. Събудил се е, чул е гласове и е излязъл да види какво става. А може и да се размине.

Когато влязоха в кухнята, милиционерът веднага извади от папката си няколко снимки.

— Погледнете, Светлана, дали не познавате някого от тези хора?

Света с любопитство започна да разглежда снимките. Едната беше някак изкуствена, като снимана рисунка, но на другите тя видя напълно живи светлокоси младежи, приблизително един и същ тип.

— Кои са тези хора? — попита тя.

— Хора, които ходят на изяви на вашата група. Погледнете ги внимателно, може да си спомните някого.

Вратата на кухнята рязко се отвори, на прага застана Володя. Както Светлана се бе опасявала, дори не бе помислил да се облече.

— Какво става тук? — запита той със страховит тон. — Кои са тези хора?

— Извинете, че ви събудихме — виновно се усмихна милиционерът и размаха невероятно дългите си мигли.

— Кой ви каза, че спя? Аз никога не си лягам сам, без Света — надменно заяви Околович.

Светлана улови присмехулния поглед на милиционера, бузите й пламнаха. Ха, вижте го вие този роднина, дето не си ляга без нея. Володя определено бе решил да изиграе ролята на съпруг или поне на човек, който има права над нея. Боже мой, какъв идиот! Не вижда ли, че гостенинът не е дошъл сам, с него има и жена, значи и дума не може да става за любовна среща. Впрочем Светлана познаваше тази особеност на своя любим: след като веднъж решеше, че нещо е еди-как си, не отстъпваше от своето мнение дори когато всички обстоятелства сякаш крещяха, че не е прав. Той се беше настроил на сцена с кавга с нейния мним любовник, бе влязъл в ролята и щеше да излезе от нея едва след падането на завесата. Господи, какъв позор! Сега те ще го познаят…

— Володенка, това са хора от милицията — с треперещ глас поясни Светлана, — ето виж, донесли са ми снимки на подозрителни лица, да ги видя. Сега ще ги разгледам и гостите ще си отидат. Не се вълнувай.

Околович хвърли поглед на снимките, пръснати по кухненската маса, после огледа помещението и се втренчи в рижавата дебелана.

— И вие ли сте от милицията? — поинтересува се той вече със съвсем друг тон.

— Да — кратко отговори дебеланата.

— Следовател ли сте?

— Не, лекар.

— А, съдебен медииик — проточи Володя. — Ясно.

Той отново се обърна към Светлана и нетърпеливо попита:

— Е, какво, разпозна ли някого?

Света чувстваше, че нещо дави гърлото й от притеснение. Ето, сега, сега те ще го познаят — полугол, беснеещ, дърдорещ пълни глупости, невъзпитан. Ето, сега ще се започне!

— Не — едва чуто смотолеви тя, — не познавам никого от тях. Тоест не си спомням, може и да съм виждала някого от тях в залата, но не съм обърнала внимание.

— Значи не сте? — огорчено повтори въпроса си милиционерът с миглите.

— Не — повтори тя вече по-твърдо, мечтаейки те по-бързо да се махнат от къщата й.

— Какво пък, много жалко. Извинете за безпокойството. Ако се усъмним и в други лица, ще трябва пак да се видим с вас.

— Да, разбира се, разбира се — бързо заговори Светлана, докато ги изпращаше към вратата. Сега беше готова да се съгласи с какво ли не само и само да не се разиграе сцената, от която тя толкова се страхуваше.

Затвори и заключи вратата отвътре и веднага скри ключа на място, което знаеше само тя, за да не може Володя, възползвайки се от дълбокия й сън, да прерови портмонето й и да изтича за водка.

— Е, какво, убеди ли се? — рязко попита тя, вече върнала се в стаята, където Околович отново бе заел позицията си на диванчето. — Защо трябваше да правиш този спектакъл само по гащи?

Володя я погледна насмешливо и бавно смени позата си. Сега краката му бяха широко разкрачени и протегнати напред.

— Обаче тая си я бивашеее — пропя проточено той. — Вкусничка е.

— Коя? — не разбра Светлана.

— Ами тая мацка, съдебната медичка.

— Какво?!

От смайване Светлана за няколко мига изгуби дар слово.