Страница 53 из 108
— Ако всичко е така, както казваш, аз бих могла да те закарам.
Това, което винаги бе възхищавало Андрей у Ина, бе нейният деликатен стил на изразяване. „Ако всичко е така…“ С други думи, ако той наистина трябва да излезе по работа, а не на среща с друга жена. Ина винаги му бе изглеждала красавица и той дълго време не можеше да повярва, че тя е влюбена в него, а пък когато момичето завърши медицина и стана преуспяваща лекарка педиатър, която богати бизнесмени търсеха да лекува децата им вкъщи, Андрей току си задаваше въпроса: а защо й е потрябвал? Той, обикновеният милиционер с работа на псе и заплата на малко кученце, който не е постигнал нищо в този живот и с нищо не се е прославил. Понякога той задаваше този въпрос не само на себе си, но и на Ина, и в отговор чуваше едно и също:
— Ти нищо не разбираш от жени.
Перспективата да пътува до дома на Медведева не с метрото, а с новичкия бял сааб, му се видя съблазнителна. Вярно, не е удобно толкова нахално да експлоатира предаността на Инка, но нали тя сама му го предложи.
— Не те лъжа, наистина трябва да отида там по работа. И ако ти ме закараш, моята признателност ще бъде безгранична — заяви той. — Но първо вечерята, инак ще умра от глад.
— Поне до кухнята можеш ли да стигнеш, или да ти сервирам тук? — попита тя съвсем сериозно.
— Ще допълзя — героично обеща Андрей.
Докато Ина приготвяше вечерята, той я наблюдаваше и периодично набираше телефонния номер на Медведева. Колко е красива обаче тая Инка! Късо подстриганата кестенява с меден отблясък коса обгръщаше главата й като плътна каска, зелените очи изглеждаха още по-зелени под тъмнорижавите вежди и мигли и цялата тя беше такава една пухкава, апетитна, заоблена — като прясна кифличка. И тази нейна синя фланелка му харесваше особено много — тя толкова красиво открояваше медния отблясък на косата и разкриваше дълбоко гърдите, от чийто вид Андрей буквално си губеше ума. Не, Инка много си я бива, ако той се ожени някога, ще е само за нея. Ако тя го дочака, разбира се.
— Ало! — неочаквано и за самия него се чу глас в телефонната слушалка. Андрей се опомни и се сети, че най-сетне е намерил Светлана.
— Светлана, добър вечер, обажда се Андрей Чеботаев от милицията. Идвах при вас в петък, спомняте ли си?
— Спомням си. Какво искате? Вече мина единайсет, аз си лягам.
— Извинете, но ви нямаше цял ден, звънях ви непрекъснато. Непременно трябва да ви видя. Ще отнеме само няколко минути.
— А не може ли утре?
Гласът на Медведева беше уморен и раздразнен и Андрей изведнъж се заколеба. Може би наистина не бива да настоява? Но нали беше обещал утре сутринта да докладва резултатите на „Петровка“…
— Много ви моля, Светлана, става дума само за няколко минути. Нали едва сега влизате вкъщи, трябва да вземете душ, да изпушите една цигара. — В гласа му се появиха шеговити нотки. — Това време ми е достатъчно, за да стигна до вас. Може ли?
— Е, добре — вяло каза тя.
Андрей затвори телефона и скочи.
— Инка, напред! Храната в плик и бегом към колата, докато тая млада въртиопашка не е легнала да спи.
Ина моментално сложи в пластмасова кутия двете току-що изпечени пържоли и солиден комат мек черен хляб и се втурна към вратата. Докато едва я догонваше, Андрей за кой ли път вече се зачуди с каква невероятна скорост може да се придвижва тази млада жена с цялата си пълнота. Впрочем казват, че тук работата не е в теглото, а в енергията. А пък специално енергия Ина имаше за десетима.
Ох, колко не навреме се натрапи тоя оперативен работник! Светлана бе прекарала целия ден с Околович, който след несполучливите преговори с продуцента в неделя аха-аха да се впусне в поредния запой с лайтмотива, че хората изобщо не разбират истинското изкуство, а дебелите кесии гледат да забогатяват още повече, вместо да стават меценати. Светлана изпълняваше ролята на търпелива майка наставница, уговаряше, утешаваше, измисляше различни поводи да отложи поредната чашка „за после“ и се опитваше някак да притъпи нетърпимото желание на Владимир да се напие до забрава. Привечер се почувства изцедена и смазана, но не рискува да остави Околович сам. Не й се искаше да нощува при него — спалното бельо на леглото му се оказа отвратително мръсно, тя не намери нито един чист комплект в гардероба и му предложи да отидат в нейния апартамент. Този вариант й беше удобен и защото в своя дом тя можеше да бъде сигурна: през нощта Володя няма да стане тихичко и да си налее алкохол. Света не държеше вкъщи нищо по-силно от кафе, а бира и други напитки купуваше само за постоянно събиращите се шумни компании и грижливо следеше гостите да изпиват всичко до капка, а каквото не допият — да го вземат със себе си. Именно това дразнеше много Околович, който постоянно държеше в своя апартамент всевъзможни бутилки и шишенца, скрити на най-неочаквани места, и именно това му позволяваше да поема въжделените глътки тайно от своята влюбена надзирателка.
През целия ден Околович бе успял да си извоюва правото на двеста грама коняк, което явно му беше малко и само бе разпалило жаждата му. Все повече му се пиеше, но в това отношение той изцяло и докрай зависеше от Светлана, по-точно от нейното портмоне, защото самият той нямаше и копейка. Не можеше и да се фръцне и да се прибере вкъщи, защото Света не само му плащаше питиетата, но го и хранеше и ако се скараше с нея, не знаеше какво ще яде утре. И после, премислено с ръка на сърцето, присъствието на момичето го успокояваше. Тя, макар и да не пиеше, изпълняваше функцията, която обикновено изпълняват другарите по чашка — внимателно и съчувствено изслушват неговите жалби и стенания и одобрително кимат в отговор на разказите му за неговите грандиозни планове за завоюване отначало на московската, после на руската, а накрая и на световната сцена. Той, Околович, е гениален актьор, неразбран и недооценен, но ще дойде време да му ръкопляскат в Париж, Ню Йорк и Сидни. Именно затова той не се възпротиви особено, когато Света предложи да пренощуват при нея.
Още с влизането телефонът иззвъня. Тя никак не искаше някой да види в дома й Околович. Сега ще дойде оня хлапак с миглите, помисли си тя, ще види Володя, ще зяпне от смайване: ама как така, толкова прочут артист! И ще започне да разпитва: че къде се снимате сега, че в кой театър играете, че защо толкова дълго не сме ви виждали, а не може ли един гратисен билет за ваш спектакъл… Володя ще се разстрои, ще бъде принуден да се оправдава, пак ще започне да се самосъжалява, а какво става след това — Света знаеше прекрасно. Усилията й от цял един ден ще отидат на вятъра, Володя ще настоява да му даде пари за пиене и ще иска да отиде до близкия павилион, който денонощно търгува с какво ли не, включително с алкохол. Но не се възпротиви на напора на младия детектив, защото разбираше: щом толкова му се налага, той пак ще й цъфне — ако не сега, утре рано сутринта. Ще застане пред входа и ще я причаква, така че дори примитивният начин да се скрие, като не вдига телефона, няма да помогне. А утре тя смяташе да прекара поне половината ден с Володя. Светлана свято вярваше, че колкото по-дълго се удържа човек от запой, толкова по-малка е опасността и вероятността да се хвърли в него. Всеки специалист нарколог би й се присмял, но тази вяра й беше необходима, защото поддържаше у Светлана силата и надеждата, че тя все пак ще успее да спаси любимия си.
— Кой е пък сега? — недоволно попита Околович.
Той вече се бе разсъблякъл и само по гащета се бе излегнал на диванчето с новите си, буквално днес купени чорапи. Купени, естествено, от Светлана.
— Един от милицията, само за минутка, не се тревожи.
— От милицията ли? — смаяно пропя Околович, като си припомни театралното си минало и умело изписа на лицето си крайна степен на недоумение. — Каква работа имаш ти с милицията?
— Разбираш ли, не успях да ти разкажа… Търсят някакъв престъпник, който според тях посещава моите сценични изяви. И сега тормозят всички ни с въпроси дали не сме го виждали, дали не го познаваме. С една дума, лично към мен това няма никакво отношение.