Страница 50 из 108
Друг колега? Хайде де. Тя не иска никакъв друг колега, иска да вижда само него, Игор. Как, как ще доживее до петък?
— Значи той не присъства на всяко изпълнение на Медведева. Това наистина ще затрудни работата ни, но като цяло не е чак толкова трагично. Все някой ден ще се появи някъде — оптимистично заяви Коротков.
Той беше заел любимото си място до отворения прозорец, с лакти върху перваза, и потропваше с крак по пода в известен само нему ритъм.
— Юрка, не тропай, моля ти се — смръщена от болката, помоли Настя.
— Защо, дразни ли те?
— Главата ме боли и твоето тропане отеква в ушите ми като небесен гръм.
— Добре, извинявай.
Той смени позата си и започна тихичко да потропва с пръсти по перваза. Така мислеше по-добре.
— А може камерите да са били поставени неправилно? — предположи Настя.
Тя разгъна на бюрото пред себе си плана на вътрешното помещение на клуб „Протон“ и внимателно го заразглежда.
— Ето виж, снимали са от тази, тази и тази точка — тя драсна кръстчета с червен молив. — Общо взето е обхванато цялото помещение, но пак остават мъртви зони. Ето тук — тя огради едно място със син молив — и ето тук, до тоалетните. Миша, какво има там?
Доценко се наведе над плана, после извади от папката си няколко снимки, предварително направени в клуба.
— В това ъгълче са ВИП масите — поясни той. — Посетителите на клуба или седят до бара, или стоят прави, но за особено привилегировани гости има и две-три маси.
— И кой седи на тях? На кого в нашия бурен век на нощния живот се предоставят привилегии? — ехидно се поинтересува Коротков.
— Обикновено тук настаняват администратора на групата и лични гости, поканени от изпълнителите. Едва ли нашият герой се е навъртал там.
— Да, едва ли — замислено кимна Настя. — А второто закътано място? И там ли седят важни персони?
— Не — разсмя се Доценко, — на такива мястото им не е до нужника. Там е само входът за тоалетните и има една врата към служебните помещения. Разбира се, когато клубът е пълен, хора се тълпят и там, но от това място не се вижда сцената. Ако смятаме, че престъпникът следи изявите на Медведева, той вероятно не откъсва очи от нея. Не ми се вярва да стои на такова място.
Настя притвори очи. Лекарството, което й бе дал Житената питка, подейства, но въпреки това тя имаше чувството, че главоболието може да се върне всеки момент от най-незначителния рязък звук или от някое непредпазливо движение. Стараеше се да не извръща глава и седеше така, сякаш на темето й се крепеше кристална ваза, пълна догоре с вряла вода, която можеше да се изплиска и да попари лицето й.
— Следователно имаме три варианта — монотонно произнесе тя. — Първият — този изрод не посещава всички изяви на групата. Защо — това е вече друг въпрос. Или не е чак толкова безумен фен и ги слуша от време на време, когато има възможност, или работи на смени и когато „Би Би Си“ свирят по време на негова нощна смяна, не може да ги слуша. Или възможностите му да научава кога и къде ще свири групата са ограничени. Прието?
— Става — кимна Коротков. — Давай нататък. Аз като началник ще наблюдавам умствената ти работа.
— Я стига — неизразително се сопна Настя. — Използваш, че днес съм инвалид, и си позволяваш малко повече. Втори вариант — той наистина е бил в къта до тоалетните и камерата не го е хванала, но все пак е бил в клуба. Какво ни говори това?
— Какво, кажи де? — закачи я Коротков.
— Е, щом ти си началникът, сигурно разбираш, че въпросът не е риторичен, а съвсем адресиран. Щом си ме назначил за старша в групата, и аз трябва да наблюдавам умствената работа на своите подчинени. Въпросът е към Миша.
— Браво бе! — възмути се Юрий. — Как тъй аз съм те назначил? Житената питка те назначи, недей да прехвърляш вината на мен.
— Той ме назначи, а ти не си възразил, значи си солидарен с него. О, ще ти го върна аз, само почакай да ми мине главата, ще видиш ти. Мишенка, казвай какво мислиш по въпроса.
— Ако Фена наистина е фен, по принцип трябва да се намира на място, откъдето се вижда сцената. Но ако е… — Доценко впери очи в тавана и замислено предъвка долната си устна. — Абе знае ли човек, Настя, защо не иска да гледа. Едва ли се крие, какви основания има да мисли, че го търсим в клуба?
— А, недей така — отново се намеси Коротков. — Човекът не е идиот, сигурно разбира, че щом има зад гърба си два трупа, милицията го търси. Не може да не следи групата, това е по-силно от него, а го е страх да се показва много–много, затова се задоволява само със слухови впечатления. И какъв е третият ти вариант?
— Третият е най-простият, но ни вкарва в задънена улица. Момичето Женечка не е видяло добре своя почитател и зле си го спомня. Той е бил в клуба, но тя не го е познала. Това означава, че нямаме негов портрет, както и човек, който може да го познае.
Иззвъняването на телефона блъсна Настя с такава сила, че кръвта в главата й запулсира. Тя побърза да грабне слушалката, докато звънът не се е повторил.
— Ася — чу тя смутения глас на Чистяков, — кученцето се разболя.
— От какво се разболя? — глупаво попита тя.
— Знам ли? Има разстройство и повръща, лежи един такъв нещастен, дори не става. Ася, какво да правя, а?
— Господи — изпадна в паника Настя, — какво да правим ли? Льоша, не знам. Ти нали казваше, че някога си имал куче. Какво правехте, когато боледуваше?
— Ами аз бях малък тогава, не си спомням. Сигурно трябва да се занесе при ветеринар…
— Занеси го тогава!
— Не мога, след петнайсет минути очаквам ученик. И след него още двама. А има ли ветеринари, които правят домашни посещения?
— Сигурно има, трябва да намериш някой телефон. А опипа ли му носа?
— Опипах го. Топъл е. Ася, ужасно ме е страх, ами ако вземе, че умре?
Настя притисна ръка до челото си — отново й се замярка призракът на главоболието, което заплашваше да разкъса черепа й.
— Почакай, Льошик, не изпадай в паника. Ще се опитам да намеря телефон на ветеринар. А ти през това време…
Тогава тя забеляза, че Коротков й прави някакви знаци, придружени и от активни мимики.
— Сега, Льош, един момент. Какво? — попита тя Юрий.
— Левомицетин помага. Да му пъхне четвърт таблетка — ако кученцето се е натровило, това ще му помогне.
— Мислиш ли?
— Сигурен съм.
— Льоша, имаме ли левомицетин?
— Никога не сме имали.
— Попитай съседите, Маргарита Йосифовна има вкъщи цяла аптека.
— И после какво?
— После трябва да пъхнеш четвърт таблетка в устата на Момъка. Хайде, Льошик, търси лекарството, а аз през това време ще потърся ветеринар.
Тя затвори телефона и стисна с ръце слепоочията си, сякаш опитваше да спре нарастващата болка. Лекарството! Житената питка й даде две хапчета, тя изпи само едно. Настя издърпа чекмеджето, грабна белия плик, в който бе сложила заветното хапче, наля вода в чашата.
— Момчета, извинете, да прекъснем за минутка, може ли? Ще се обадя на Чернишов.
След няколко минути тя си бе записала телефонния номер на ветеринар, който правел домашни посещения, и звънна на Алексей. Никой не вдигна — сигурно Чистяков обикаляше съседите да търси левомицетин.
— Между другото, за болестите — обади се Миша Доценко. — Може и нашият Фен да е получил стомашно разстройство? Не работи нощна смяна, има възможности да научава местата и часовете, когато групата свири, от никого не се крие и момичето Женя не е сгрешило. Просто има най-обикновена диария.
— Аха, или пристъп на мигрена като Аска — отново ехидно се изкиска Коротков. — Нашият убиец е нежно цвете от дъхавите прерии.
— Защо пък? Като е убиец, да не би да не е човек? — възмути се Миша. — Не яде, не пие, не ходи до тоалетна, не боледува? Ами че той е човек като нас. И може да се натрови с недоброкачествена храна.
— Хапнал отровни гъбки и умрял — коментира Юрий. — И защо ли до ден–днешен никога не сме вадили такъв късмет, а? Тичаме подир душегубеца, издирваме го, идентифицираме го, събираме улики срещу него, та следователят да има с какво да го прати на съд, претрепваме се, а той, не щеш ли, умира от хранително отравяне за радост на потърпевшия и за наше облекчение. Мечтател си ни ти, Мишаня.