Страница 51 из 108
— Не съм мечтател, а оптимист. Просто, ако той наистина не е отишъл в клуба само поради заболяване, ние имаме всички шансове да го заловим в най-близко време. Ще оздравее, ще отиде в поредния клуб, Женя Рубцова ще го разпознае, после всичко е въпрос на техника. Виж, ако не е отишъл по друга причина, въпросът с неговото залавяне се проточва за неопределено време. Прав ли съм, Анастасия Павловна?
— Прав си, Михаил Александрович. — Настя вдигна телефонния апарат и съсредоточено затърси нещо по него. — Слушай, коя врътка тук трябва да се завърти, за да звъни по-тихо? Още едно такова иззвъняване и със сигурност няма да издържа.
Доценко бързо регулира силата на звука и остави апарата на мястото му. Направи го точно навреме, защото буквално след три секунди телефонът нададе някакъв звук, този път обаче подобен на изпукване.
— Ася, не мога! — с треперещ глас каза в слушалката Чистяков.
— Какво не можеш?
— Той не иска да глътне таблетката. Горчива е и я плюе.
— Плюе ли я? — озадачи се Настя и погледна Коротков, който в отговор започна да показва с жестове какво трябва да се направи. Юрий широко отвори уста, после с едната ръка рязко повдигна долната си челюст, и то така, че зъбите му изтракаха, а другата постави отгоре.
— Таблетката трябва да се постави върху корена на езика — силно просъска той — и после устата да се затвори, докато той не я глътне.
Настя добросъвестно и доколкото можа, преразказа демонстрирания й начин за напъхване на горчиво лекарство в устата на кученце.
— А къде е този корен на езика? — попита Алексей.
— Ами там някъде, по-навътре — неопределено отговори тя, понеже трудно си представяше за какво става дума.
— Добре, ще опитам. Ти намери ли някакъв ветеринар?
Настя му продиктува номера и го помоли по-често да я информира как се справя.
— Смятам, че съвещанието бе проведено ползотворно и интересно — направи равносметката Коротков. — Резултати от работата по случая — нула, за сметка на това предположенията с лопата да ги ринеш. Какво планирате за най-близко време?
— Утре ще показваме на изпълнителите и тяхното обкръжение композиционния портрет, съставен според описанието на Рубцова. А вдругиден, в четвъртък, ще снимаме поредната изява на групата. В петък сутринта Женя Рубцова ще гледа записите, по-нататък — според ситуацията. Задоволява ли те този план? — попита Настя.
— Като оперативен работник — напълно, няма да се пресилите. Като началник — естествено не. Мероприятията са малко, трябва да се работи интензивно, та земята да гори под краката ви. Защо не задействаш някакви източници на информация?
— Юра, това е много несигурна среда. Деветдесет и девет процента от публиката на тези клубове са младежи и тийнейджъри, съответно и източниците могат да бъдат само на такава възраст. Нямам им доверие, главите им са много объркани, могат и да те излъжат, и да предупредят престъпника.
— Я стига! — сопна се Коротков. — Открай време сме имали източници от младежки среди — и нищо.
— Да, бе — промърмори тя, — и какво толкова сте разкрили с помощта на тези източници? Просто сте ги водили на списък, колкото да кажете, че сте обхванали с оперативното си внимание и младежките среди. А ползата от тях е била почти никаква. С една дума, Коротков, щом аз съм старша по този случай, аз и ще решавам кога да задействаме агентура. Ще спориш ли с мен?
— Ха, ще тръгне някой да спори с теб, как не — избоботи Юрий. — Нали после ще ми го изкараш през носа. И изобщо ти днес си инвалид, ще те щадя. Искаш ли да направя нещо хубаво за теб?
— Искам — сериозно отговори Настя. — Направи така, че да включат в нашата група Серьожка Зарубин.
— Зле ме познаваш, Настася. — Коротков се усмихна, стана от стола, протегна се така, че костите му изпукаха, и тръгна към вратата. — Това го свърших още тази сутрин. Представяш ли си колко фантазия, или по-просто казано, лъжи бях принуден да използвам, за да обоснова защо искаме Серьога, при което да не го издам на началството, че се е опитвал да спечели парички с частно разследване?
Той вече беше хванал дръжката на вратата, но отново се спря.
— Никога не бях предполагал, че изкуството да бъдеш началник е изкуството да лъжеш. Докато съм жив, има да се уча.
— Но нали си лъгал за добро — възрази Доценко. — В полза на работата, а не за личен интерес.
— Лъжата обаче си е лъжа — позасмя се Коротков. — Пак добре, че навъртях много години като оперативен работник, така че съм кален и трениран в лъжите. Как ли обаче се чувства нормалният човек, който става началник? Не му завиждам, ей богу.
Доценко дълго гледа затворилата се след Коротков врата, после премести поглед към Настя и изразително вдигна вежди.
— Какви промени стават с хората, а! Беше добър оперативен работник, а като стана началник, в главата му плъзнаха мисли за високото и нравственото. Настя, и аз ще бягам, нали може? С Иришка днес пак ще гледаме апартамент.
— Бягай. Поздрави на Иришка.
Когато остана сама, Настя взе да пресмята дали може да се обади вкъщи. Льошка й беше казал, че след петнайсет минути започва поредният му урок, но това беше преди четирийсет минути. Значи ученикът ще остане при него още най-малко час и половина. Някак е неудобно да прекъсва заниманията им с въпрос за кученцето и ветеринаря, но от друга страна, ако ветеринарят е казал веднага какви лекарства трябва да се купят, тя би могла да опита да стигне навреме до аптеката. Да се обади ли, или да не се обажда? Чистяков е разумен и здравомислещ човек — ако е получил от ветеринаря някакви указания, вече щеше да се обади сам. Значи не е имало никакви указания. От трета страна, ако ветеринарят се е съгласил да отиде у тях, тя трябва, колкото може по-бързо да се прибере, защото Льошка трябва да се занимава с учениците си, а не с кучешкия доктор. Може би все пак трябва да му звънне? Нали ще е само за секундичка…
Тя решително набра номера.
— Какво става с ветеринаря? — кратко попита тя и веднага чу в слушалката някакви странни звуци — пъхтене и скимтене.
— Няма го вкъщи — също тъй кратко отговори Чистяков.
— Как е Момъка?
— Все така.
Звуците станаха по-отчетливи, скимтенето премина в тънък провлечен вой.
— Слушай, какво става там при тебе? — не издържа Настя, макар да не бе имала намерение да задава излишни въпроси.
— Опитваме се да му напъхаме хапчето.
— Вие? Заедно с ученика, така ли?
— Така.
— Двама души не можете да се справите с едно малко кученце? — не повярва тя.
— Ела ти сама да опиташ — отговори Чистяков с глас, който не предвещаваше нито радостно посрещане, нито тиха вечер в топъл семеен кръг.
На Настя й провървя — влезе вкъщи точно в десетминутната пауза, когато предишният ученик бе свършил урока, а следващият още не бе дошъл.
— Е, какво? — разтревожено попита тя още от прага. — Как е Момъка?
— Лежи. Не е по-добре, но май не се и влошава.
— Изяде ли хапчето?
— Къде ще се дява, когато насреща съм аз — разсмя се Алексей. — Какво обаче ми струваше това!
Той запретна ръкава и демонстративно показа на Настя твърде изразителни ивички на ръката си.
— Майчице! — ахна тя. — Но как стана това?
— Интересно ли ти е? Защото ми казаха, че след три часа трябва отново да му дам хапче, така че имаш шанс да задоволиш любопитството си. С удоволствие ще ти предоставя почетното право лично да почерпиш Момъка с малкото горчиво хапченце.
Той погледна часовника и сграбчи Настя за ръката.
— Значи, Асенка, имаш на разположение четири минути. Бързо вадиш от хладилника печено пиле и салата, слагаш ги в чиния и изчезваш в хола. Докато аз работя с прелестната Натали, звъниш на ветеринаря. Ясна ли ти е задачата?
— А тя наистина ли е прелестна, тази твоя Натали? — ревниво попита Настя.
— И още как. И рядко умничка, готви се да кандидатства физика. Когато работя с нея, душата ми си отдъхва. След това обаче ще дойде един хапльо, дето и на врага си не бих го пожелал.