Когато боговете се смеят

Ето защо Женя никак не се уплаши и дори не се разстрои много, когато баща й заяви, че сега тя няма да пътува сама из града, а ще я придружава или лично той, или шофьорът Гриша. Това вече се беше случвало и обикновено след ден-два баща й разхлабваше контрола. Така де, нали не може един сериозен човек, бизнесмен, постоянно да води за ръчичка деветнайсетгодишната си дъщеря или винаги да праща кола с нея. Ден, два, максимум три — и такова поведение започва да пречи на деловия живот. Баща й искрено вярваше, че възпитателната мярка е оказала въздействието си и дъщеря му е извлякла поука от преподадения урок, а самата Женя мълчаливо изтърпяваше временните неудобства, като в никакъв случай не смяташе стриктно да спазва забраните на баща си и мислеше само как по-умно и по-предпазливо да се държи, та следващия път да не я хванат.

— Татко, Гриша ще ти трябва ли утре сутринта?

— Защо?

— Помолиха ме пак да отида на „Петровка“ в десет часа. Тази вечер групата „Би Би Си“ щяла да има изпълнение в един клуб, там щели да направят видеозапис и ме помолиха да отида утре сутринта да го видя — може да разпозная онзи младеж. Гриша ще може ли да ме закара?

— Разбира се. Ще те изчака и ще те доведе обратно на работа.

— Благодаря, татенце.

Точно така, ще се правя на послушна, реши Женя. И без това тая история няма да трае дълго.

Във вторник сутринта, когато Гриша я караше към „Петровка“, на Женя й се искаше да изскочи и да тича пред колата. В чантата си носеше всички необходими гримове и вече предвкусваше как заедно с Игор ще седят в тъмната прожекционна зала и как тя от време на време ще тръска глава така, че дългата й гъста коса да докосва бузата му… Но всичко отново не стана така, както си го бе мечтала.

Още по стълбището, когато тя се качваше към нужния етаж, я догони някакъв плешив чичко.

— Извинете, вие ли сте Женя Рубцова?

— Да — учудено отговори тя.

— Ще ви придружа, да не би да се загубите.

— Какво говорите, много добре си спомням пътя, нали идвах тук вчера — опита да се съпротивлява Женя.

— Не, не, Анастасия Павловна специално ме изпрати да ви посрещна. Понеже правят ремонт на етажа, трябваше да се качите по друго стълбище. От тази страна няма да можете да минете. Елате с мен.

Женя объркано се огледа. Наистина ли беше сбъркала и бе тръгнала по друго стълбище? Тя беше сигурна, че се движи по същия път като вчера. Не, все пак беше сбъркала — от прозореца на стълбищната площадка имаше съвсем друг изглед.

Не успя да се преобрази и се яви в кабинета на Каменская точно като вчера — строга, сериозна десетокласничка. Втори удар за Женя беше обстановката в стаята, където трябваше да гледат видеозаписите. Защо си бе въобразила, че това непременно ще стане в тъмен киносалон? Защо си мислеше, че ще може да остане насаме с Игор? Стаята беше най-обикновена, с прозорци, няколко бюра и три големи телевизора. Освен нея и Игор тук присъстваха още двама души. Тя толкова се разстрои, че дори известно време не можа да се съсредоточи и внимателно да гледа екрана, където се мяркаха някакви хора. Най-неприятното беше, че Игор забеляза това и загрижено я попита:

— Какво ви е, Женя? Защо се вълнувате толкова?

— Знаете ли, някак ми е неприятно… — смотолеви тя. — Малко ме е страх. Нали този човек е убиец…

— Е, та той е там, на екрана — усмихна се Игор. — Няма да ви достигне, няма от какво да се страхувате.

— И все пак е неприятно. Затова съм нервна. Като си помисля, че сега ще видя лицето му, ми става някак чоглаво.

— Женечка, много ви моля да внимавате.

Игор докосна рамото й, леко го погали и от този жест на нея й притъмня пред очите.

— Ето тук — внезапно каза тя, втренчила очи в екрана. — Повторете, моля.

Игор кимна и върна лентата.

— Да забавим ли?

— Да.

Известно време тя се взира в лицата на екрана, после каза:

— Не съм сигурна. Той стои някак странично, не го виждам добре.

— Сега ще ви покажем друг ракурс — бързо каза един от другите двама милиционери, които бяха в стаята. Женя си спомни, че той се казва Дима, а другият май беше Фьодор.

Той включи втория телевизор и започна да търси на лентата нужното място.

— Какво време показва там? — попита той Игор.

— Нула, четирийсет и две, единайсет.

— Така — мърмореше Дима и натискаше копчета на пулта, — нула и трийсет, нула и трийсет и четири, нула и трийсет и девет, нула и четирийсет и две. Две, пет… Единайсет. Моля, имате нула часа, четирийсет и две минути и единайсет секунди. Погледнете насам, Женя, може би оттук се вижда по-добре.

На екрана на втория телевизор се появиха същите хора, само че заснети от друго място. Сега младежът, когото Женя бе видяла в профил, стоеше с лице към нея.

— Е, какво?

— Не — поклати глава тя. — Не е той. Просто малко прилича на него.

— Сигурна ли сте, че не е той? — отново попита Игор.

— Сигурна съм. Нека продължим нататък.

Тя на няколко пъти помоли да дадат стопкадър, разглеждаше лицата, които й показваха в различни ракурси, но всеки път стигаше до извода, че човекът не е онзи, който възторжено я бе гледал на улицата и я бе следил до дома й.

— Много съжалявам — тихо каза тя, когато Игор я поведе обратно към кабинета на Каменская.

— Няма нищо — пресилено весело отговори той, — късметът рядко ни се усмихва от първия път. Не съм се и надявал, че ще го открием днес. Предстои ни още много работа, а вие, Женя, ще трябва всеки път след изяви на групата да идвате тук при нас и да гледате записи, като днес.

— Съгласна съм — припряно каза Женя и веднага се сепна. — Тоест искам да кажа, че нямам нищо против. С удоволствие ще ви помагам.

— А баща ви няма ли да ви се кара? — позасмя се Игор.

— Какво говорите, татко напротив, казва, че мое свято задължение е да ви помагам и че трябва да правя всичко, което вие кажете. Кога да дойда отново?

— Отново ли?

Игор смръщи чело, докато си припомняше нещо, после извади от горния джоб на тънкото си яке малък бележник и го прелисти.

— Следващото изпълнение на „Би Би Си“ е в четвъртък. Значи в петък сутринта заповядайте, ще ви чакам.

Той ще я чака! Сам й каза, че ще я чака! Тези думи бяха най-прекрасната музика, която бе чувала. Но петък… Колко е далече!

— А преди петък ще ви трябвам ли? — с надежда попита Женя.

— Едва ли. Само ако се случи нещо извънредно. Да, и ето какво още, Женечка. Може случайно да видите този младеж — например близо до дома ви. Да речем, че иска да пусне в пощенската ви кутия още едно писмо. Е, ако го видите, дръжте се съвсем нормално. Не се опитвайте да го заговорите, не приближавайте до него, не гледайте към него. Изобщо по никакъв начин не показвайте, че сте го познали. Единственото, което трябва да направите, е да преместите чантата си от едното рамо на другото. Запомнихте ли? Само да преместите чантата. И по възможност да се обадите тук. Около вашия блок сега денонощно ще дежурят наши служители — в случай че убиецът се появи там. Те ще видят какво правите с чантата си и ще разберат, че сте разпознали човека.

— А на кого да се обадя, на вас ли?

— Или на мен, или на Анастасия Павловна. Ще ви запиша всички телефони, на които можете да намерите някого от нас по всяко време на деня и нощта. Разбрахме ли се?

— Ами ако го видя на друго място, не близо до къщи?

— Тогава не правете нищо, само се обадете по телефона. Но незабавно. Нали имате мобилен телефон?

— Откъде? — позасмя се Женя. — Аз нямам изобщо нищо. Вие какво, не разбрахте ли какъв е баща ми? Той дори дрехите ми купува от пазара за сто рубли, какъв ти телефон.

Стигнаха до кабинета на Каменская. Игор вече щеше да отвори вратата, когато Женя го спря:

— Игор Валентинович, а къде е вашият кабинет?

Той посочи отсрещната врата:

— Ето тук. Точно срещу Анастасия Павловна.

— Значи в петък ще дойда направо при вас, бива ли?

— Добре. Ако ме няма, влезте при Каменская, тя ще намери или мен, или някой друг колега, който ще се заеме с вас.