Страница 48 из 108
— Но аз не знам колко ще трябва да стоя там. Защо трябва да задържаме колата…
— Нищо, ще те изчака. Няма да пътуваш сама.
Женя тихичко въздъхна и започна да сипва кафето от кафемелачката в кафеварката. Значи трябваше да се появи пред Игор в омразния си детски вид. Добре, че вчера му обясни ситуацията, добре, че й предоставиха възможност да му покаже истинското си лице — красиво, а не детинско. Макар и с цената на скандал и развалени отношения с баща й, но за вниманието на Игор тя е готова да плати всякаква цена. Вярно, самият Игор бе казал, че може и да не е на работа сутринта, но тя все пак се надяваше.
Разочарование очакваше Женя на „Петровка“ — Лесников го нямаше, с нея разговаря някаква жена на име Каменская, после дълго я изтезаваха в лабораторията, докато съставяха портрет на престъпника, но съдбата в края на краищата й се усмихна. Първо, тя успя да види Игор, макар и само за минутка, дори успя да размени с него няколко думи. Той изглеждаше някак разстроен и уморен и на Женя й хрумна странната, непозната дотогава за нея мисъл, че е готова да убие всекиго, който го огорчи или обиди. Но се оказа, че най-хубавото й предстои: вечерните изпълнения на групата „Би Би Си“ щели да бъдат заснети и утре сутринта тя трябвало отново да дойде на „Петровка“ и да намери сред присъствалите в клуба онзи младеж. И щяла да прави това заедно с Игор.
Тя се прибираше към работата си окрилена. По-скоро да дойде утре! Утре ще седнат един до друг, глава до глава, в тъмния киносалон и дълго ще гледат екрана и ще разговарят полушепнешком. Ще бъдат съвсем сами и Женя ще направи всичко възможно и невъзможно в тази интимна обстановка да привлече вниманието му. Разбира се, баща й пак няма да я пусне сама, ще я накара да пътува с Гриша, но нали пропуск е издаден само на нея, няма да пуснат Гриша в сградата, а във всяка сграда има тоалетни, които тя може да посети както по пътя към кабинета на Игор, така и на излизане. Жалко, че днес не се сети за това, но и да беше се сетила, пак нямаше да може да използва тази идея: идваше на „Петровка“ за пръв път в живота си и днес я взе от пропуска някакъв чичко, който я придружи до Каменская. Щеше да бъде нелепо пред неговите очи да влезе в тоалетната и да излезе в съвсем друг вид. А утре ще бъде сама, вече знае пътя.
През цялото останало работно време Женя беше в приповдигнато настроение и от радост отхвърли много работа, включително и такава, която трябваше да бъде свършена отдавна, но тя постоянно я бе отлагала. Баща й ту излизаше, ту се връщаше, при него идваха посетители и Женя с мила усмивка поднасяше чай, кафе и други напитки, без нищо да изпусне или разлее. Въодушевлението й достигна апогея си в момента, когато се обадиха от Австрия. Витаейки из облаците, където се намираше, естествено, с Игор, Женя превключи телефона на линията на баща си и машинално продължи да разговаря с невидимия абонат. Едва след три-четири минути осъзна, че човекът от Австрия отдавна вече разговаря с баща й, а тя синхронно превежда и на двамата. От изпитания ужас гърлото на Женя моментално пресъхна, тя започна да се запъва и да забравя думите, които допреди малко бе произнасяла леко и естествено. Ох, как ще й се скара баща й за това безпардонно своеволие! Беше й категорично забранено да се намесва в разговорите на баща си, не само в деловите, но и във всички. За щастие немскоговорещият човек отсреща вече се сбогуваше и накрая каза:
— При вас има приятни промени, господин Рубцов. Най-сетне сте се сдобили с квалифицирана преводачка и вече няма да се измъчваме с нашия съмнителен английски.
Женя преведе и с лудо блъскащо сърце зачака какво ще отговори баща й.
— Благодаря за добрите думи, господин Витчи, особено приятно ми е да чуя това, защото преводачката е дъщеря ми Евгения.
В гласа на баща си тя долови гордост и удовлетворение и облекчено си пое дъх. Май й се размина. Да, обаче не. Още щом отсреща затвориха, баща й излезе от кабинета си с такава физиономия, сякаш Женя бе обрала до шушка фирмата му и седеше в приемната в очакване на уволнение.
— Кой ти позволи да се намесваш в разговорите ми, без да съм дал разрешение за това? Какво си въобразяваш ти, а?
— Извинявай, татко — с треперещ глас промълви Женя, — исках само да помогна. Вече няма да правя това, щом си против.
— Не съм против да помагаш при превода, именно затова плащам за твоя курс. Но съм категорично против да си позволяваш да правиш каквото и да било, без конкретно да съм ти го възложил или разрешил. Добре ли ме разбра?
— Да, татко. Извинявай, моля те, повече няма да се повтори.
Сякаш я запокитиха от небесата, толкова чисти и нежни, на мръсната земя. Настроението й се развали, кой знае защо не й се искаше да мисли дори за Игор. Точно в шест часа Женя започна да се приготвя за тръгване.
— Татко — каза тя, плахо надничайки в кабинета на баща си, — тръгвам за курса.
— Гриша ще те закара — отговори той, без да вдигне глава от книжата.
— Ама защо, татко, сама ще отида — опита се да възрази Женя, но баща й остана непреклонен.
— Ще пътуваш с Гриша. Да не го обсъждаме повече. И след курса ще мина да те взема аз. Вече ти нямам вяра и ти ще трябва да се примириш с това.
И Женя се примири. По време на заниманията по немски улавяше учудените погледи, които й хвърляха курсистите отляво и отдясно. Ха, каква коренна промяна за нула време! Такава стилна мацка беше, такава впечатляваща, с блясък в очите и порив във всяко движение, а днес вместо нея над тетрадките се е привела примерна ученичка с бели детски чорапки, плитка и нежнорозови устни без никакво червило. Интересна работа!
По пътя към къщи баща й оживено разговаряше с шофьора Гриша, без да обръща никакво внимание на Женя и без да я удостои с нито една дума. Все така мълчаливо изяде приготвената от Женя вечеря и седна пред телевизора, без да каже обичайното си „благодаря“, което не бе забравял да каже дори в разгара на най-жестоки конфликти. Момичето разбра, че работата е съвсем лоша. Трябва да предприеме нещо, та баща й да омекне и отново да започне да разговаря с нея.
— Татко, ти ми каза да препрочета Радишчев. Исках да започна днес, но не мога да намеря книгата. Ти спомняш ли си къде е?
— Сигурно е в библиотечката в твоята стая — отговори той с равен тон, без да обърне глава.
— При мен я няма, два пъти търсих. Може би е в твоята библиотека?
— Възможно е.
— Имаш ли нещо против да отида в стаята ти и да я потърся?
Устните на баща й едва забележимо трепнаха в сдържана усмивка, но той продължаваше да гледа към екрана на телевизора, където тъкмо започваха новините. Никога по-рано Женя не бе искала разрешение да вземе книга от стаята на баща си, това просто не беше необходимо — нали бяха едно семейство, в общ дом. Но след днешното мъмрене Женя бе решила да покаже на баща си, че е усвоила урока. По-добре да се презастрахова, отколкото отново да слуша неговите нотации.
— Може да отидеш — разреши той.
Женя бързо намери томчето на Радишчев и се върна в хола.
— Татко, а на кой атлас е най-добре да проследя маршрута на пътешествието му от Петербург до Москва?
— Вземи няколко различни и сама виж къде мащабът е подходящ, така че да се виждат всички местности, през които е минавал. Най-добре в Атласа на офицера, той е най-подробният. Но ако искаш да направиш всичко, както трябва, бих те посъветвал да отидеш в библиотеката и да потърсиш стари карти, отпреди революцията.
— Но какво значение има? — не разбра Женя.
— Много голямо. По времето на Радишчев не е имало и не може да е имало селища с имена Пътят на Илич или Червеният октомври. В онези времена тези места са се наричали другояче.
— Да, наистина, не бях се сетила за това. Непременно ще намеря стари карти — обеща тя.
Е, слава богу, баща й отново й говореше. Женя знаеше от опит, че той никога не издържа на налаганите й екстремални ограничения твърде дълго. Разбира се, неговата възпитателна система се опираше на определени принципи и той безпрекословно спазваше тези принципи. В частност към тези принципи спадаха правилата за външния вид, харченето на пари, прекарването на отпуските и някои други. Децата не бива да се глезят, не бива да им се купуват неща, за които те още не са спечелили пари сами и без които могат да минат, и така нататък. Но понякога във вид на наказание баща й налагаше и допълнителни ограничения: забраняваше на Женя да излиза сама, да ходи у приятелката си, да гледа телевизия или например да чете художествена литература, която не влиза в задължителната училищна програма. (Това в случаите, когато в бележника твърде често започваха да се мяркат четворки. Баща й настояваше дъщеря му да получава само отлични оценки и ако това не ставаше, тя трябваше да учи с утроена сила и да чете изключително учебниците си, никакви романи.) Женя не се разстройваше особено много в такива случаи, защото от ранно детство бе усвоила една проста закономерност: достатъчно беше да спазва такава забрана три-четири дни — и баща й преставаше да й обръща внимание. А три-четири дни можеха да се изтърпят.