Страница 44 из 108
— Че за какво? На какво да съчувстваш в такъв случай? Всичко е честно, всичко е нормално. Не разбирам обаче накъде биеш.
— Сега ще разбереш. Я си спомни, любезни ми началнико, случвало ли се е поне веднъж да дойдеш при мен и да кажеш: „Ася, аз съм подлец, аз съм гад — ожених се, обещавайки на съпругата си райски живот и страстна любов чак до гроба, и не удържах на думата си, аз я мамя, а тя ми вярва. Нямам мъжеството да й призная, че вече не я обичам, че някога съм сгрешил и сега съм разбрал грешката си. Аз съм страхливец и съответно измамник. И на Людмила изневерявам, защото периодично изпълнявам съпружеския си дълг и в семейното ложе с Лялка. Аз съм лош човек и постъпвам зле“.
Коротков замислено мълчеше, обвит в дима от цигарата си.
— Хайде, кажи де, Юрасик, случвало ли се е такова нещо, или не?
— Добре де, не се е случвало — отговори той някак неуверено. — И какво от това? Защо да ти говоря такива неща? Какво, да не би сам да не ги разбирам?
— А, именно, слънце мое. Ти ми говореше съвсем други неща. Че Лялка не разбира твоята милиционерска душа, че характерът й е станал лош, че е станала съвсем непоносима, че започва да ти крещи и по най-дребния повод и не иска да се съобразява със спецификата на работата ти. Ти създаваше друга реалност, такава, която да ти е удобна, защото реалността, съществуваща в действителност, ти е била неприятна и ти, съзнателно или подсъзнателно, си се стремял да я заменяш с друга, по-приемлива. Прекалено сложно ли обяснявам?
— Не съм тъп — каза ядосано Коротков. — Я премини към Фена, не е нужно повече да поучаваш началството си.
— О, най-сетне си спомни, че си началник! — разсмя се Настя. — А колкото до Фена, на първо място трябва да си спомним, че той най-вероятно е психично болен. Или е здрав, но има невероятно своеобразно мислене и съждения. На прага на двайсет и първия век той пише и подхвърля писма до обекта на неземната си страст и тайно раздава правосъдие на хора, които не споделят високото му мнение за Медведева. Това според теб нормално ли е?
— Абе ясно е, че е откачен, нали вече го разбрахме. И сега да не искаш да ми кажеш, че откачените не се стремят към общуване, че нямат приятели? Ами че аз ще ти приведа хиляда примера как откачени типове се стараят да натрапят своята изопачена реалност на всички наред и как пишат писма до вестниците, и как разправят глупостите си на първия срещнат по улицата. И на тях им се иска да споделят своите съображения. Не, не си убедителна.
— И историческите примери ли не те убеждават? Спомни си колко пъти сме си имали работа с маниаци убийци и нито един от тях, между другото, не е изпитвал потребност да разказва на някого за своите подвизи. Нито един не е имал приятели, нито един от тях не е споделял впечатленията и преживяванията си след поредното убийство. Те дори не си водят дневници, защото не изпитват нужда да създават втора, удобна за тях реалност. Тяхната реалност е една, с едно измерение и абсолютно правилна. Според тях самите, разбира се. Те убиват, защото ТАКА ТРЯБВА, и нямат и не могат да изпитват никакви угризения на съвестта и съмнения в собствената си правота. Колкото до онези луди, за които ти току-що говореше, те не търсят съчувствие и общуване, а се опитват да ни натрапят своята реалност, защото вярват в нея и смятат, че всички останали трябва да вярват в нея. Те искат да спасят обществото от катастрофа, от някакви там излъчвания или престъпни опити. Друг е въпросът, че това е въображаема реалност, но тя е единствената за тях и те не изпитват нужда да създават друга, за да изглеждат по-добре в собствените си очи или в очите на околните. Сигурни са, че са прави, и не се нуждаят от ничие одобрение. И маниаците убийци не се нуждаят от хорското одобрение — те сами са си съдници, сами вземат решения и сами ги изпълняват. И с никого не споделят.
— Да — кимна Юра, — за историческите примери ти очевидно си права. Ето, слушам те и се опитвам да си припомня всички наши случаи със серийни убийци. За тях после винаги казват: „затворен, потаен, не се сближаваше с никого“. Добре, ще смятаме, че съм ти повярвал. О, пак се обаждат.
— Втори, тук Седми. Номер три си проправя път към сцената.
— Така и с никого ли не се срещна?
— Не, сам е.
— Работи, Седми! Когато си тръгне, ще го поемеш.
— Разбрах, Втори.
Настя почувства как от дългото седене в колата гърбът й изтръпва. Дощя й се да слезе и да се поразтъпче.
— Юр, защо не се поразходим? Сили не ми останаха, тая седалка е много неудобна.
— Добре — на драго сърце се съгласи Коротков. — И аз отдавна се схванах в седнало положение.
— Ами да беше казал — учуди се Настя. — Защо си се измъчвал досега?
— От уважение към теб. Ти си ни малко глезена госпожица, по-удобно ти е да седиш в кола, отколкото да стоиш права.
— По-удобно ми е, когато колата е хубава. А в твоята консервена кутия…
— Де-де, ако обичаш, без обиди.
Юра слезе от колата с радиостанцията в ръце и сладко се протегна, после няколко пъти бързо приклекна, за да раздвижи коленете си. Настя бавно обиколи вехтата жигула, оглеждайки околността и преценявайки коя ли цел да избере за кратката разходка. На около двеста метра забеляза осветена витрина на павилион и предложи:
— Да идем да си купим водичка. И нещо за гризкане. Нали може да те хвана под ръка? Знаещ колко ме бива да се препъвам на равно място. Особено в тъмното.
Коротков галантно й предложи ръката си и точно след две крачки Настя закачи нещо с върха на маратонката си и си навехна крака.
— Еее, страшна си, приятелко! — поклати глава Юра. — Наистина го правиш на равно място. Ако не те държах, щеше да забиеш нос в асфалта. Ама вярно ли нищо не виждаш, бе?
— Зрението ми се поврежда от работата на компютъра — оплака се тя. — Напоследък просто катастрофално бързо. Сигурно ще се наложи да нося очила или лещи.
— Сигурно, да! — имитира я Коротков. — Отдавна трябваше да си отишла на очен лекар, вместо да броиш бабунките по пътя си.
Настя равнодушно сви рамене.
— Мързи ме. Нямам време, а това, което имам, ми е жал да го пилея по лекари. Но най-вече е от мързел, вярно. Докато не ми пречи на работата, ще търпя.
Те крачеха бавно към павилиона и Настя изведнъж забеляза колко е приятно да се разхождаш в лятна нощ по пуста улица. Наоколо е тихо, в небето греят ярки звезди и тя може за никъде да не бърза… А само на една пресечка от нея, в нощния клуб „Протон“ се намира жесток убиец, който в момента може би е намерил поредната си жертва. Тя машинално погледна часовника си. Един без петнайсет, групата „Би Би Си“ е започнала изпълнението си. Значи Фена е вече там. Само дано момчетата не го изпуснат, само дано го забележат! Ами ако тя е сбъркала в сметките си и Фена изобщо не е единак, какъвто тя си го представи? Ами ако е някое весело, общително момче, което ходи по клубове, обградено от тълпа приятели и приятелки, ами ако е един от онези, които оперативните работници вече забелязаха и после ги оставиха извън полезрението си, защото ТЯ реши така? Ако тя, Настя Каменская, е взела неправилно решение и убиецът днес им се изплъзне, а утре или вдругиден се появи нов труп?
Настя отново и отново се връщаше към своите разсъждения, опитвайки се да намери слабо място в тях. Не, никак не се получаваше — човекът да има приятели и весело да си прекарва времето с тях, а същевременно да е тайно влюбен и да пише писма на любимата си, без да се опитва да се доближи до нея, да се запознае. „Знай, че не си самотна“ — е писал той. Защо? Защо той всъщност е сметнал, че певицата Света Медведева непременно трябва да е самотна? Няма причина да сметне така — просто е проектирал себе си, пренесъл е върху Светлана своя личен проблем. Виж, тъкмо той наистина е много самотен. Не е възможно да ходи по клубове с компания, никак, ама никак не се получава. Тоест би могло да се получи, ако допуснем, че има цяла група такива Фенове, че те и по клубове ходят заедно, и убиват младежи, които не са им харесали — но това е вече от областта на фантастиката. Какво, да не би заедно да пишат и идиотските си писма?