Страница 40 из 108
Светлана вече беше на прага, излизайки навън, когато звънът на телефона я върна в стаята. Беше междуградско звънене и тя веднага разбра, че я търсят родителите й. Освен тях никой не я търсеше по телефона от други градове. За миг Светлана се замисли, борейки се с желанието да не вдигне. В края на краищата, посред бял ден е, кой е казал, че тя непременно трябва да си е вкъщи? Но здравият разум надделя. Ако не вдигне сега, родителите й ще звънят до среднощ, така че пак ще се наложи да говори с тях, следователно по-добре да понесе това веднага. Не че Света Медведева не обичаше майка си и баща си — напротив, тя изпитваше нежност към тях, просто не й се слушаха нотации, а тя беше повече от сигурна, че ще се започне точно с това. Така и стана.
— Защо си вкъщи? — веднага строго запита майка й. — Днес е почивен ден, такова чудесно време, а ти си седиш вкъщи, вместо да дишаш чист въздух. По телевизията казаха, че там при вас е топло и слънчево.
Майка й така и не можеше да разбере, че при артистите понятията „почивен ден“ и „неделя“ почти никога не съвпадат. И после, какво значи „чудесно време“? Само според техните новосибирски телевизионни синоптични предавания времето в Москва е чудесно, а всъщност е такава жега, че не може да се диша, вместо въздух в белите ти дробове влиза нажежен каменен прах. Но през четирите години, прекарани далече от родния дом, Света бе придобила достатъчен опит в общуването с родителите си и се бе научила така да гради разговора, че да дава минимум поводи за нравоучения и вайкания.
— Хвана ме на прага, майче — весело изчурулика тя. — Тъкмо щях да излизам. Отивам извън града.
— Защо не още от сутринта? Какъв е смисълът да тръгваш по обяд, след два часа ще трябва да се връщаш.
— Майче, снощи работих, прибрах се чак в четири сутринта. Е, в седем ли да стана? И после, има време до довечера, ще успея да се надишам на чист въздух.
— Тази твоя работа! — горестно въздъхна майка й. — Не е на добро. Ще си съсипеш здравето с нея. Смяташ ли да кандидатстваш, или и тази година мързелува и не се подготви, както трябва?
На Светлана и през ум не й бе минавало да кандидатства, но за успокоение на родителите си всяка година ги лъжеше, че е подала документи, явява се на изпити, а после не успява да се класира. Беше трудно да се спори с това, макар баща й да мърмореше, че тя трябва не да пее песнички в нощни клубове, а да ходи на частни уроци и да се готви за изпитите, щом не може самостоятелно да изкара добри оценки. На това Света резонно отговаряше, че на частните учители трябва да се плаща, и то доста, а работата в нощните клубове й дава възможност да печели, колкото да живее. Само хора с добра специалност могат да печелят толкова, че парите да им стигат и да живеят, и за частни учители, а такава специалност може да се получи само в институти, където засега Света не може да влезе. Дори нейният всезнаещ баща не можеше да възрази срещу този порочен кръг.
— А как си с личния живот? — поинтересува се майка й, когато приключиха с обсъждането на перспективите за получаване на висше образование. — Има ли някакви промени?
— Засега никакви. Ти какви промени очакваш? Някой презморски милионер да ме поиска за жена ли? — пошегува се Светлана.
— Очаквам най-сетне да зарежеш тоя твой жалък алкохолик и да започнеш да си търсиш късмета като всички нормални жени.
— Мамо, моля ти се… — унило промърмори Света.
— Няма какво да ме молиш! Аз те моля — да не обвързваш повече живота си с него. Той живее на твой гръб, с твоите пари и си гледа кефа, а какво ще стане в бъдеще? Не можеш нито да се омъжиш, нито да родиш дете, нито да живееш като хората в прилично семейство. Така има да кукуваш, докато той окончателно се скапе от пиене и умре от цироза. На колко години ще бъдеш тогава? На петдесет? Не ти ли е жал да си погубваш живота заради тази отрепка?
— Мамо, той не е отрепка. Просто в момента не му върви. Но рано или късно всичко ще се оправи, ще видиш.
Този разговор не възникваше често, обикновено майка й беше достатъчно тактична дълго да не си припомня в телефонни разговори за човека, заради когото всъщност Светлана бе заминала за Москва веднага след като завърши гимназия. Но понякога, ако беше в лошо настроение, майка й загубваше обичайния си такт и избъбряше на дъщеря си всичко, което мислеше за личния й живот.
Владимир Околович покори въображението на Светлана още когато тя беше съвсем малка. Момиченцето го видя във филм, в който той изпълняваше главната роля. Нужно ли е да казваме, че когато театърът, в който работеше Околович, пристигна на гастроли в Новосибирск, Света тичаше на всички спектакли, в които играеше Владимир, и винаги отиваше до сцената, за да му поднесе букет цветя. Дори през ум не й минаваше да се замисли над това странно явление: във филма, сниман преди десет години, той играеше главната роля, а в спектаклите му отреждаха само незначителни епизодични роли. Но какво значение имаше това? Важното беше, че тя можеше да вижда своя кумир, да му подарява цветя, да се доближава до него и да докосва ръката му, подавайки букета.
Околович, естествено, не можеше да не забележи ослепително красивото момиче, още повече, че с неговите мънички третостепенни роли отдавна вече никой не му подаряваше цветя. Да, навремето, след триумфа на филма, в който той изигра своята първа и единствена в киното главна роля, имаше и цветя, и почитателки, и всичко, което съпътства славата на един млад красив актьор. Но оттогава мина много време, а вродените дефекти на характера му, съчетани със слабата воля и прекомерната любов към алкохола, постепенно сведоха актьорската му съдба до жалки незначителни епизоди на сцената на театъра, от който не го гонеха само от съжаление. А в киното изобщо престанаха да го канят. И само незнайно откъде взелата се красива малка блондинка с цветята, невероятната фигурка и изумителната кожа му напомни за някогашната му слава. Щеше да бъде наистина странно, ако Околович не се бе възползвал от случая. Така че веднъж след спектакъла, докато връчваше на кумира си поредния букет, Света почувства, че той слага някакво листче в ръката й.
Останалите до края на гастролите дни бяха сигурно най-щастливите в живота на Света Медведева. Когато Владимир си замина за Москва, се започнаха непрестанни телефонни обаждания — вярно, звънеше винаги тя, самият Околович кой знае защо не се напъваше да води с нея дълги романтични разговори за неземната любов и скорошната им среща. А срещата наближаваше — Света беше сигурна в това, защото оставаха само няколко месеца до завършването на гимназията, когато тя, свободна, самостоятелна и обичана от най-прекрасния мъж на света, ще пристигне в Москва и ще остане до него завинаги. Родителите й укорително клатеха глави, плащаха огромните телефонни сметки за любовното бъбрене на момиченцето си, но смятаха, че няма начин да повлияят на дъщеря си. Вярно, Светочка имаше недостатъци, но упорството й в стремежа към някаква цел явно не беше сред тях. Родителите гледаха на въпросната черта като на несъмнено достойнство, което сигурно щеше да помогне на дъщеря им да уреди сполучливо живота си. Виж, дето обратна страна на това достойнство беше фантастичният инат на Светлана — е, с това трябваше да се примиряват, неслучайно хората казват, че всички наши недостатъци са продължение на достойнствата ни.
Седемнайсетгодишната Светлана цъфна в Москва при Околович и с голямо изумление установи, че първо, не са я очаквали с особено нетърпение и второ, изобщо не са я очаквали, защото Владимир имаше съпруга. Вярно, някак неистинска, бивша ли, бъдеща ли, във всеки случай в паспорта му нямаше никакви сведения за нея — просто имаше една жена, която смяташе, че има определени права върху него. Появяването на Светлана предизвика скандал в благородното семейство, в резултат на този скандал неистинската жена затръшна вратата след себе си, като заяви, че кракът й няма да стъпи в дома на Околович, докато тая малка безпардонна кучка не се омете оттук, а самата Светлана си направи извода: ако иска да бъде до любимия си, трябва не просто да не е бреме за него, а да му бъде полезна. Да направи така, че той да не може да се оправя без нея. Тя искаше да бъде с него, да има възможност да го вижда, да разговаря с него, да споделя леглото му. Останалото нямаше значение — за постигането на целта всички средства бяха подходящи.