Страница 39 из 108
Глава 9.
Тя чувстваше, че от напрежението започва да я боли глава. Колко е трудно — едновременно да разговаряш с човека, като се стараеш да изглеждаш разумна и интелигентна, при това да правиш всичко възможно разговорът да се проточи, колкото може повече, и същевременно да се опитваш да видиш с неговите очи себе си и своята стая. Не му ли се вижда жалка тази спартанска обстановка? Достатъчно добре ли изглежда самата Женя, изправена ли седи на стола, красиво ли държи главата си? Интересно, дали Игор е забелязал изпепеляващия поглед на баща й, когато разбра, че тя дръзко нарушава установените от него правила на поведение и нормативите за външния й вид? Ами ако го е забелязал, как го е изтълкувал? Те вече обсъдиха всичко за тайнствения почитател и със съвместни усилия формулираха неговото описание. И точния цвят на косата, и ръста, и формата на носа и устните, и походката. Женя дори успя да обясни как той си извръща главата. Оказа се, че да си припомняш и описваш външността на човек, е доста досадна и продължителна работа, особено ако не разбираш разликата между светлокестенявия и тъмнорусия цвят на косата. Но рано или късно всичко свършва. А на Женя толкова не й се искаше Игор да си тръгне! Какво ли да измисли, за какво ли да го заговори, та да го задържи?
— Бих искала да ви се извиня — най-сетне се реши тя.
— За какво?
Игор седеше на стола до нейното бюро и си записваше в бележник всичко, което момичето разказваше за младежа, който й беше писал писмата, а Женя се бе настанила на крайчеца на дивана, като се стараеше да седи изправена, да не се прегърбва, така че фланелката добре да очертава бюста й. Искаше й се да преметне крак връз крак — тогава бедрата й щяха да изглеждат по-стройни, но пък щеше да й стане съвсем неудобно да седи и да поддържа нужната осанка.
— За сцената, която направи баща ми.
— Да си призная, аз нищо не съм забелязал — леко се усмихна Игор. — Според мен нямаше никаква сцена, баща ви дори не повиши тон.
— Това не е критерий. Той изобщо рядко повишава тон — колкото е по-ядосан, толкова по-спокойно говори. Разбирате ли, Игор Валентинович, татко ме възпитава много строго. Той не иска да пораствам и да ставам зрял човек, иска завинаги да остана малко момиченце, тогава той ще може да запази илюзията за собствената си младост. Нали големите деца не могат да имат млади родители. Съгласен ли сте?
— Безспорно. Само че тази мисъл хрумва на хора… — позасмя се Игор — меко казано, по-зрели. Не искам да ви обидя, Женечка, но вие все пак сте твърде млада, за да стигнете самостоятелно до тази мисъл. Или някой ви го е подсказал?
— Преди доста време гледах един филм, френски, казва се „Последната целувка“, с Ани Жирардо. Там се разказваше тъкмо за това. Спомняте ли си го?
— Не — поклати глава той, — не съм гледал този филм. Значи баща ви, ви кара да се обличате като ученичка и да носите плитка?
— Именно.
— А как реагира, когато не го слушате?
— Различно. Понякога просто се кара, случва се да ме наказва. Но аз се старая той да не научава. Така че не ме хваща често. И сега нямаше да научи нищо, ако Сергей Кузмич не беше ме издал.
— Тоест вие го лъжете? — уточни Игор.
— Старая се да не травмирам татко — поправи го Женя. — Щом толкова му се иска да оставам малка, готова съм да му угаждам, защото той е мой баща и аз искам да му доставям радост. Но в действителност съм голяма и искам всички останали хора да разбират това.
— Сигурно ви е много трудно — съчувствено каза той. — Постоянно да се преструвате, да не живеете така, както живеят всички млади момичета на вашата възраст. Той може да не ви позволи и да се омъжите, а?
— Няма да ми позволи — с усмивка потвърди Женя. — Ето защо, ако някой реши да ме ухажва, може да бъде спокоен — няма да настоявам за брак. Татко ще бъде категорично против. Та нали хората не се женят за малки момиченца, с тях може да се поддържа само приятелство.
Това според нея беше малко в повече праволинейно, но в края на краищата Игор пръв заговори за омъжване. А информацията щеше да е тъкмо на място — Женя вече беше забелязала, че Игор не носи халка. Беше забелязала също, че той крадешком разглежда стаята й, изучава книгите на рафта, и се бе зарадвала, че баща й от малка я приучи да поддържа ред и безупречна чистота в жилището. Беше се стигало дотам, че във влажно време или зиме бе карал Женя да мие подметките на обувките си на чешмата, та на пода в антрето да не остават следи и кални капки. Да не говорим, че из целия апартамент би било трудно да се намери дори една прашинка или предмет не на мястото си. Какво пък, да се надяваме, че това ще направи на Игор добро впечатление. Да можеше освен това да изтрие от паметта му глупашкия детински вид, в който се появи пред него при запознаването им! Може би трябваше да се оплаче от баща си, да му разкаже за майка си, за Раечка, за идиотската теория за лошата наследственост, която баща й си бе измислил и затова й забраняваше всичко, което нормалните родители разрешават на децата си, та Игор да изпита съчувствие към нея? Не, тя постъпва правилно — оплакват се само малките деца, а големите момичета трябва да проявяват разбиране и мъдрост. Колкото по-разумно се държи, толкова по-бързо Игор ще разбере, че тя отдавна не е дете.
— Благодаря ви, Женя. — Игор стана и пристъпи към вратата. — Разказахте ми всичко много подробно. Но вашата помощ ще ни е нужна още. Ще можете ли утре сутринта да дойдете на „Петровка“?
— При вас ли? — неволно изтърси Женя, която от радост изгуби контрол над себе си.
— Не съвсем. Ще ви заведат в лабораторията и там по вашите думи ще бъде съставен композиционен портрет на този човек. От утре нататък на всички изяви на група „Би Би Си“ ще присъстват наши служители, които ще се опитат да намерят престъпника. За целта всеки от тях трябва да носи със себе си нещо като фоторобот.
— А вие ще бъдете ли там? — настойчиво попита тя.
Игор сви рамене.
— Не знам. Това не зависи от мен. Но вие не се страхувайте, Женечка, и без мен там никой няма да ви стори нищо лошо.
„Женечка… Никой няма да ви стори нищо лошо…“ Какви ги говори той? Нима това е важното? Държи се с нея като с малко дете, което се страхува от чуждия чичко. Нима всичко беше напразно, нима Игор също като баща й продължава да я смята за дете? Тя толкова се стара, положи такива усилия, дори защити баща си, вместо да каже цялата истина за кошмара, в който е принудена да живее… и излиза, че е било напразно? Не, не бива да допусне всичко да свърши така безславно и глупаво, трябва спешно да оправи нещата. И отново да се постарае да изглежда разумна и сериозна.
— Вие не ме разбрахте, Игор Валентинович — строго произнесе Женя. — Нали ви разказах за баща си, а вие нищо не сте разбрали. Ако кажа, че утре трябва да отида в милицията именно при вас, татко спокойно ще ме пусне, защото сега и двамата ви познаваме. Но ако трябва да отида при съвършено непознати хора, той ще започне да настоява непременно да ме придружи, защото именно той ще се страхува там да не ми сторят нещо лошо.
— И какво лошо има в това? Елате двамата — предложи Игор. — Аз ще предупредя, че ще бъдете двама, за да ви издадат пропуски.
— Утре татко има отговорни делови срещи, ще трябва да ги отмени. Това първо.
— А второ?
— Второ, на мен ще ми бъде много трудно да общувам с вашите служители в присъствието на татко. Те ще ме гледат и ще се чудят защо се държа като дете, защо съм дошла с баща си, сякаш съм на десет години, и защо този баща контролира всяка моя дума. И ако вашите колеги започнат да ми задават въпроси, не мога да бъда откровена с тях.
Игор помисли малко, после кимна.
— Какво пък, сериозни аргументи. Добре, хайде да кажем на баща ви, че ще дойдете лично при мен.
Тоест как така „хайде да кажем“? Не, без такива увъртания. Никакви „хайде да кажем“ — тя трябва да направи така, че утре наистина отново да види Игор. Но как да го направи? Женя трескаво се опитваше да измисли нещо, но нищо не й хрумваше. Добре, нека да е така, важното е да уреди баща й да не се помъкне с нея на „Петровка“, а там тя ще измисли нещо. Пред нея са половин ден и цяла нощ, може да намери някакво решение.