Страница 37 из 108
— Евгения, запознай се, това е Игор Валентинович, той работи в Московската криминална милиция.
Какво общо има тук криминалната милиция? Впрочем има ли значение… Игор. Той се казва Игор. Какво прекрасно име. Игор Валентинович.
Тя послушно седна във фотьойла и се приготви да слуша. Но само след две минути разбра, че не може да се съсредоточи върху това, което разказваше Сергей Кузмич на баща й. С всяка клетчица на тялото си тя усещаше Игор, неговото присъствие в стаята, неговото дишане, дори биенето на сърцето му. Женя се страхуваше да го гледа открито, но пак виждаше всяка чертичка на лицето му, дори когато очите й гледаха в съвсем друга посока. Някаква певица Светлана… някаква група „Би Би Си“… Черна перука… дълга коса… Какво говори той? Какво отношение има това към нея?
— Чуваш ли, Евгения?
Строгият глас на баща й я изведе от мътното вцепенение.
— Да, татко, чувам — по навик покорно отвърна тя.
— Твоят почитател се е припознал, взел те е за съвсем друго момиче. И е писал тези писма не на тебе, а на нея. Ще ми се обаче да знам как е могло да се случи това.
Едва сега Женя забеляза, че баща й държи в ръцете си снимка и я разглежда внимателно.
— Съгласете се, Сергей Кузмич, момичето на тази снимка няма нищо общо с моята дъщеря. Известна прилика безспорно има, но не и до такава степен, че той да се припознае и да ги обърка. Вашият разказ не ме убеди.
Женя почувства как страните й пламват. Ето сега всичко ще се разкрие. Скандалът е неизбежен. Пък и не самият скандал е страшен, тя е свикнала на скандали от дълги години. Страшно е, че всичко това ще се случи в присъствието на Игор.
— Днес дъщеря ви изглежда съвсем различно от нашата първа среща — с усмивка възрази Сергей Кузмич. — Когато за пръв път видях Женя, аз останах смаян от приликата й с Медведева. Женя, тогава бяхте с разпусната коса и силно гримирани очи. Нима баща ви никога не ви е виждал в този вид?
Край, това беше. Сега вече нищо няма да я спаси. Тя седеше като истукан, с изправен гръб и трескаво свити рамене, и гледаше към прозореца. Изведнъж всичко й стана безразлично. Вече нищо не може да се поправи. Не съществува никакъв таен приятел, който я обича и е готов да й се притече на помощ. Това е грешка, той е влюбен в съвсем друга жена. А какво съществува? Какво й остана? Баща й, който сега съвсем ще освирепее и ще започне да контролира не просто всяка нейна крачка, но и дишането й. Унищожена надежда, че не е самотна. Стъпкано женско самолюбие. И нищо повече.
— Женя, мога ли да ви помоля да се преоблечете, да разпуснете косата си и да се гримирате така, както го бяхте направили, когато ви посетих за пръв път? — учтиво помоли Сергей Кузмич.
— Защо? — едва чуто попита тя.
Имаше чувството, че никога вече няма да може да стане от този фотьойл. Изпълненият с ярост поглед на баща й буквално я шибна през лицето, опари очите й. Женя дори замижа от болка.
— Евгения, върви и направи това, за което те помоли Сергей Кузмич — нареди той. — За останалото ще си поговорим с теб по-късно.
Женя не си спомняше как бе стигнала до стаята си. Едва когато остана сама, си върна способността да разбира какво се случва. Но не много отчетливо. Извади от гардероба тесните дънки и фланелката, която се изопваше силно по нея. Разпусна косата си. Измъкна от дъното на шкафа грижливо скрития комплект козметика и започна да се гримира. Клепачите, миглите, устните. Сенките сложи така, че тъмносивите й очи да придобият син оттенък. С ружа подчерта овала на лицето. С комбинация от тъмна и светла пудра направи носа малко по-тънък. Е, готово. И нека баща й види това. Може би сега ще разбере, че тя е пораснало красиво момиче, а не десетгодишно грозно пате. Щом не може да предотврати катастрофата, трябва поне да се постарае да извлече от нея някаква полза. И е добре, че Игор ще я види такава. Може би още не всичко е загубено.
Женя придирчиво се огледа в огледалото, бързо се прекръсти и се върна в хола. Влезе и мълчаливо застана насред стаята, втренчена от упор в Игор. Известно време в стаята цареше мълчание.
— Е, какво пък — чу се най-сетне гласът на баща й, — може да се повярва в това. Приликата наистина е поразителна. А сега, Евгения, с теб иска да поговори Игор Валентинович. Трябва да помогнеш на него и колегите му да намерят убиеца.
Убиеца ли? Сега пък какъв убиец? А, да, човекът, който й е писал писмата, смятайки, че тя е певица — той май е убивал разни хора. Убивал е… Толкова силно обича тази певица, че убива само заради една лоша дума, казана по неин адрес. Щастливка! Провървяло й е, че някой я обича толкова силно. А излиза, че Женя, никой не я обича. А тя толкова се надяваше.
— Добре, Игор Валентинович — изрече тя неочаквано спокойно и уверено. — Ако искате, можем да отидем в друга стая и да поговорим.
Съпругата на Игор Лесников Алиса посрещна гостите напрегнато.
— Всичко наред ли е с Игор? — първо попита тя.
— Да, да, не се тревожете — побърза да отговори Коротков.
— Нищо не му се е случило, сега е на задание. Искам да кажа — веднага се поправи той, — че в служебно отношение с него всичко е наред. Инак обаче е в много лошо състояние, всъщност затова и дойдохме при вас.
Алиса се позасмя и с изящен жест оправи прическата си.
— Юра, ти май си забравил, че още преди две години минахме на „ти“. На рождения ден на Игор ти сам пожела да пием брудершафт с тебе. Спомняш ли си?
— Но оттогава насам не сме се виждали, та си помислих, че…
— С една дума — рязко го прекъсна Алиса, — какво има? Игор ли ви е изпратил да ме разубеждавате? Това е безполезно, така че напразно си хабите времето и силите. Всичко вече е решено. Развеждаме се. Заявлението е подадено, след три седмици всичко ще свърши.
— Алиса, ти сигурна ли си, че искаш това? — предпазливо я попита Настя. — Може би си взела решението си под влиянието на някакви обстоятелства, емоции, а сега просто не можеш да направиш крачка назад? Може би ти се е сторило, че Игор е нечестен с теб? Хайде да поговорим за това. Разбираш ли, работата ни е такава…
— Знам всичко за вашата професия — уморено каза Алиса.
— Не забравяй, че съм живяла с Игор десет години. И изобщо не става въпрос за някаква негова нечестност.
— А какъв е проблемът?
— Работата е там, че аз повече не искам да живея с него. Просто не искам и толкоз.
— Но защо? — настойчиво попита Юра. — Какво толкова е направил? Алиса, разбери, това не е празно любопитство. Игор е наш колега. И ние не можем да гледаме тъпо как той страда. Ако можем да му помогнем някак, ние бихме искали да го направим. Поне ти самата разбираш ли, че той страда?
Дали разбира? Естествено. Но нима самата тя не страдаше през всичките последни години, докато живееше до човек, на когото бе нужна само като любовница и майка на детето му? Тя не е длъжна да се отчита пред Юра и Настя, какви са й те? Никакви, просто колеги на мъжа й (на бившия й мъж, между другото). Но сигурно не е прилично да ги изхвърли, нали те искрено се тревожат за Игор, отделили са време от почивния си ден, за да дойдат при нея. Алиса беше стопроцентово сигурна, че са дошли сами, по своя инициатива, а не по молба на Игор. Прекалено добре познаваше мъжа си, за да повярва, че той може да е споделил с някого своите преживявания. Та той дори с нея не споделяше. Всъщност именно това беше най-важното, заради което Алиса не искаше повече да живее с него.
Отначало всичко беше чудесно. Хубавец, умен, той толкова красиво я ухажваше, толкова лудо бе влюбен в нея, че Алиса си мислеше: трудно би намерила по-добър съпруг. Той искрено се зарадва, когато тя забременя, и беше изключително щастлив, когато се роди дъщеря им! Всяка свободна минута Игор прекарваше край детето, обожаваше го. Но с годините Алиса изведнъж разбра, че всъщност не знае нищо за човека, за когото се бе омъжила и от когото бе родила дъщеря. Докато Юлка беше съвсем мъничка, всички разговори се въртяха само около нея: как се е нахранила, колко е спала, защо е плакала. Те с упоение обсъждаха първите й тромави крачки и първите изопачени до неузнаваемост думи, нейните успехи в опознаването на света и на себе си в този свят. Докато Юлка да тръгне на детска градина, Алиса си стоеше вкъщи и когато Игор се прибираше, го заливаше с подробни описания за преживения ден на момиченцето. На три годинки дадоха детето на градина и скоро след това Алиса ясно осъзна, че Игор няма за какво да разговаря с нея. Той се прибираше късно, по това време Юлка вече спеше. В седем вечерта Алиса я вземаше от градината, в девет я слагаше да спи. За отчета за тези два часа беше напълно достатъчно времето, нужно за стоплянето и сервирането на вечерята. Самата вечеря и цялото останало време преминаваше в мълчание. Игор нищо не разказваше за своята работа, но това беше разбираемо — работата в криминалната милиция не е нещо, за което човек може да си бъбри в семейната кухня. Но въпреки това Алиса разбираше, че има неща, които мъжете непременно трябва да споделят с жените, ако смятат тези жени за близки и не са безразлични към тях. Игор обаче не говореше абсолютно нищо, нито дума. И което беше най-обидно — изобщо не се интересуваше от живота на самата Алиса, която работеше в престижна модна агенция. Тя се прибираше вкъщи, изпълнена с желание да разкаже на мъжа си за проблемите, успехите и неуспехите, за интригите на завистниците и за похвалата на самия Слава Зайцев, за овациите, с които са били посрещнати разработените от нея модели на вчерашното ревю, и за разочарованието, че никой не е обърнал внимание на малкото творческо откритие в последната й работа. Започваше да разказва, но виждаше, че Игор не я слуша. Че мисли за нещо свое, мислите му са някъде далече и ежедневието на жена му, нейните интереси и кариерата й изобщо не го засягат.