Страница 36 из 108
— Тъкмо се канех да ги прочета днес, след последния урок. Защото утре в десет сутринта имам среща с Разумовски, на която ще трябва да споделя съображенията си. И какво предлагаш да правя сега? Как този негодник се е озовал на бюрото с листовете?
— Льошенка, миличък, аз съм виновна, седях зад бюрото, а после отидох да се обадя по телефона и забравих да преместя стола. Льош, хайде, измисли как да оправим тази бъркотия, ще направя всичко, каквото кажеш. Искаш ли ей сега да седна на компютъра и да набера отново тези страници?
— Ами формулите?
— Да, формулите… Ами хайде да се обадим на Разумовски и честно да му признаем всичко, а? Та той е жив човек, сигурно разбира какво е да имаш кученце вкъщи. То е все едно малко дете, може да задигне и повреди всичко, всякакъв документ. Даже пари. А, Льош?
Алексей отчаяно махна с ръка и приседна в крайчеца на дивана.
— Не ми харесва това „ние“. Ние да се обадим, ние да си признаем… Аз ще трябва да разговарям и да си признавам сам. А кученцето, което ни трови живота, донесе вкъщи ти. — Той си погледна часовника. — Вече е късно за обаждане, минава единайсет, неприлично е. Значи ще трябва да звънна утре сутринта. Да му обясня тази безумна ситуация, да го помоля да ми изпрати още един екземпляр от ръкописа, а срещата да отложим за друго време. Проблеми и за него, и за мен. Само тая рошава гад си живее тук без проблеми.
Настя приседна на пода до мъжа си, прегърна коленете му.
— Хайде, Льош, прости ми. Аз съм виновна за всичко. Само не се сърди на Момъка, а? Той няма никаква вина, толкова е мъничък още. А си има проблеми. Изгубил е стопанина си. Сигурно много тъгува за него и посвоему страда, и не разбира защо трябва да живее у чужди хора, за които е бреме. Опитай се да му съчувстваш.
Алексей внезапно се усмихна, наведе се към Настя и я целуна по носа.
— Добре. Наистина не е катастрофа. Нали не можем да изгоним Момъка от къщи, ще трябва да го търпим. Гладна ли си?
— Като вълк.
— А защо си мълчиш и не молиш да ти сервирам?
— Ами ти работеше с ученика си в кухнята.
— Ученикът вече си тръгна.
— А после ти ми се караше.
— Вече не се карам. Да вървим, ще те нахраня, после ще си измием зъбите и — в леглото.
След половин час, на излизане от банята Настя надникна в кухнята. Чистяков седеше на диванчето, притискаше кученцето до себе си, почесваше го между ушите и му шепнеше нещо. От тази гледка очите й плувнаха в сълзи. Настя стисна устни и като се стараеше да не изхлипа, на пръсти се прокрадна до стаята и се мушна в леглото.
Женя приключи с миенето на чиниите след закуската и въпросително погледна баща си, който така и не бе станал от масата, макар че се беше нахранил.
— Татко, днес искам да отида на кино да гледам „Титаник“. Може ли?
— Не може — кратко отговори баща й.
— Но защо? Хайде да отидем заедно — предложи Женя. — Казват, че филмът бил много хубав. Получил е няколко „Оскара“.
— Ти какво, забрави ли? — сърдито попита той. — Днес ще дойде човек от милицията и ще ни каже цялата истина за твоя странен познат, който ти пише не по-малко странни писма.
— Ами да дойде. Той ще дойде при тебе, не при мене.
На Женя изобщо не й беше интересно какво ще каже на баща й човекът от милицията, Сергей Кузмич. Тя никак не се чувстваше виновна, наистина не знаеше кой е младежът, който й пише писмата. Така че не я заплашваха никакви разобличения.
— Евгения, Сергей Кузмич специално помоли ти да си бъдеш вкъщи.
— Защо?
Едно неприятно предчувствие пошавна у нея, макар тя искрено да недоумяваше за какво е потрябвала на този милиционер. Не, не беше направила нищо лошо, единственото, в което можеха да я упрекнат, бе, че оставена без бащин надзор, тя е нарушавала нарежданията му, отнасящи се за външния й вид. Беше разпускала косата си, беше се гримирала, беше сваляла чорапките и строгите сака. Но целият този цирк с преобличанията е интересен само за нейния надзирател, баща й, нито един здравомислещ човек не би му обърнал внимание. А и как Сергей Кузмич би могъл да научи това? Никак. Е, защо тогава е нужно тя, Женя, да си бъде вкъщи, когато той дойде?
— Ами когато дойде, ще научиш защо — отговори баща й. — Имаш с какво да се занимаваш. Вземи учебника и се подготви за утрешния курс по немски.
— Вече се подготвих — и упражненията си написах, и текста научих.
— Напиши ги пак. Повторението никога не е вредно, материалът се усвоява по-добре. Ти трябва да се стремиш не просто да си напишеш домашното, а да се сдобиеш с истински знания и навици. До безкрайност ли трябва да повтарям тези неща?
Женя отиде в стаята си, грабна учебника и с все сила го запокити на дивана. „Не мога повече! — помисли си отчаяно. — Докога ще продължава това? Поиска ли някой да се ожени за мен, ще се омъжа, па макар той да е първият срещнат, само и само да се махна от тази къща, само и само да не живея повече с него. Впрочем той няма и да ми позволи да се омъжа за първия срещнат. Ами че аз не мога и да се запозная с някого — той следи всяка моя крачка. Господи, откъде да взема сили, за да изтърпя това?“
Тя добросъвестно направи пет упражнения по граматика и състави втори вариант на разказа на тема „История на построяването на Кьолнската катедрала“. Всъщност трябваше да състави само един вариант, но тя го беше направила вчера. Какво пък, ще се сдобива с навици, щом трябва — и без това не я пуснаха на кино, а просто да седи в стаята си и да чете, е опасно, защото баща й има „приятния“ навик периодично да влиза и да проверява какво прави тя. Така че, щом й е наредил да учи по немски, по-добре ще е да изпълнява. Във всичко това има само един плюс: след като завърши курса, тя наистина свободно ще владее езика. Тогава баща й, както й е обещал, ще започне да я взема като преводач при преговорите, а когато идват чуждестранни партньори, с тях трябва и да се ходи по ресторанти, и да им се осигурява културна програма. Това ще е все някакво разнообразие в нейния скучен сив живот. А може и да започне да я взема при командировките си — той има много бизнес партньори в Германия, Швейцария и Австрия, където се говори немски.
Пристъпът на злоба към баща й отмина доста бързо и след малко Женя с такова удоволствие залягаше над учебника и речниците, че дори не чу как на вратата се позвъни. Сепна се едва когато баща й влезе и каза:
— Евгения, имаме гости.
Женя скочи и хвърли уплашен поглед в огледалото, окачено на стената. Косата сплетена, лицето чисто, без грим, развлечено долнище от анцуг, стара, избеляла от пране тениска. Боже мой, каква идиотка! Как не помисли за това? Та нали Сергей Кузмич я видя в съвсем друг вид, с друга прическа, гримирана. И какво ще види сега? Кошмар! Ще я види, ще зяпне от почуда, а после ще започне да се изненадва на глас колко различна му изглежда този път. Баща й непременно ще се заяде, ще поиска обяснения, ще й се разкрещи в присъствието на милиционера… Да потънеш в земята от срам. Сякаш е на пет годинки. Кога най-сетне той ще разбере, че тя е вече голям човек и не може да се държи така с нея? Какво, какво да прави?
— Евгения!
В гласа на баща си Женя долови кипващо раздразнение.
— Докога ще те чакаме?
Тя излезе от стаята си и влезе в хола. Баща й, Сергей Кузмич и… Казват, че понякога човек губи почвата под краката си. Казват също, че сърцето му спира. Но всичките тези катаклизми се сториха на Женя Рубцова същинска дреболия в сравнение с шока, който тя изпита. Освен баща й и Сергей Кузмич в стаята имаше още един човек. Нейната оживяла мечта. Онзи Прекрасен принц, когото бе сънувала още от времето, когато четеше детски приказки. Тя никога не бе предполагала, че на света съществуват толкова красиви мъже. А сега стоеше пред него с нелепия си анцуг, отровно зелен, с идиотски сини кантове, със старата избеляла тениска и детската плитка. Сега този Принц никога няма да я приеме на сериозно. Съдбата й е дала единствен шанс, а тя го изпуска така бездарно. Впрочем тя не е виновна за това — дори да бе поискала да изглежда добре, пак не би могла да го направи, след като баща й си беше вкъщи. Той, само той е виновен за всичко, той съсипа живота й!