Страница 35 из 108
— С Мишаня няма да стане, той застъпва на денонощно в събота вечер. Утре ще ти се обадя и ще ти кажа кой от нас ще дойде.
— Бива — радостно се съгласи Сергей.
Е, така работата олеква. Все пак няма да се мъчи сам.
След като разговаря със Зарубин, Настя се свърза с Коротков. Беше вече почти единайсет вечерта, но Юра още беше в службата. „Какво нещо е навикът обаче — мярна се в главата й. — Тъщата вече я няма, вкъщи е много по-спокойно, а Юрка продължава да работи до изнемога. Сигурно и през почивните дни ще е в кабинета си“.
— Тъй като си наш общ началник… — поде по навик тя и Коротков веднага отвърна със съответната обичайна реплика:
— Ще те убия и няма да се разкайвам.
— О, ще се разкайваш… Като няма с кого да пиеш кафе, начаса ще се разкаеш.
Тези фрази те си разменяха почти всеки ден още от момента, когато назначиха Юрий за заместник-началник на отдела. Коротков страшно се ядосваше, когато някой от колегите, с които дълги години беше равен, подчертаеше днешното му началническо положение. Всички се отнесоха с разбиране към това и сега само новаците в службата го наричаха Юрий Викторович. От техните уста това не звучеше като подигравка и не дразнеше Юра. Настя обаче продължаваше да се майтапи и като на стар приятел той й го позволяваше.
— Юрас, по случая с групата „Би Би Си“ трябва да разпитаме момичето свидетел. Онова момиче, дето прилича на певицата. Има възможност да направим това в неделя.
— Е, какъв е проблемът?
— В неделя Доценко е на денонощно дежурство.
— А ти?
— Е де, Юра — захленчи Настя.
— Добре, разбрах. Тогава се срещнете с нея в понеделник.
— В понеделник ще е късно, Юрик, в понеделник групата ще свири в поредния клуб и дотогава трябва да имаме портрета на този младеж. Ако поговорим с нея преди това, в неделя, ако й помогнем да си припомни подробно всичко, в понеделник сутринта вече ще мога да я извикам на „Петровка“ и да я заведа в лабораторията. Тогава всичко ще е точно. А ако започнем с разговорите в понеделник, ще се мотаем чак до другия ден.
— Не разбрах какво искаш от мен? Да снема Доценко от дежурство и да го сменя с някого?
— Искам като началник да се разпоредиш кой да отиде със Серьожа Зарубин в неделя при Женя Рубцова.
Коротков помисли малко.
— С каква информация по случая трябва да разполагаме, за да разговаряме с нея? — попита накрая.
— Ами с никаква. Трябва просто да се поработи с нея по въпроса за описанието на младежа, когото е видяла преди два месеца. Обикновен словесен портрет.
— Тогава ще отиде Лесников.
— Лесников ли? — учуди се Настя. — Защо Лесников? Нали чу с ушите си — Житената питка каза, че на Лесников нищо не бива да се възлага, сега той е съвсем извън релсите.
— Не преувеличавай, Настася — позасмя се Юрий. — Житената питка каза, че на Лесников не бива да се възлага нищо сложно, и го изпраща само на най-прости задания. Е, и аз го изпращам на просто задание. Щом наистина става дума за описание на външни белези, човек не би могъл да провали каквото и да било, дори да иска. Значи Игорьок отива със Зарубин у Рубцови, а ние с тебе, скъпа приятелко, ще отидем да изпълним задачата, която ни постави висшестоящият началник.
— Коя задача? — уплашено попита Настя.
— Да се срещнем със съпругата на Лесников. И изобщо не се опитвай да се измъкнеш, няма само Игор да работи в неделя, я.
— Добре — обречено въздъхна тя. — Както кажеш, шефе.
Настя затвори телефона и чу как в антрето Чистяков се сбогува с поредния ученик. Слава богу, за днес май приключи. Понеже разбираше, че мъжът й всеки момент ще влезе в стаята, тя с поглед на пълководец огледа плацдарма. Диванът беше в ред, подът май също… По дяволите, точно така, докато тя бе разговаряла, кученцето с прякор Момъка бе успяло да грабне няколко страници от ръкописа на Льошка, оставен на бюрото до принтера. Момъка още не умееше да скача на бюрото направо от пода, малък беше, но ако до него имаше оставен стол, той с лекота го използваше като междинен етап при пътешествието си към мечтаните хартийки. Както се разбра, Момъка много харесваше бялата хартия, а кучешкото му въображение разпалваше най-вече принтерът, от който при печатане въпросните белички хартийки излизаха със странни звуци. Случеше ли се да оставят компютъра да печата и да излязат от стаята, Момъка незабавно подскачаше към принтера и започваше да изтръгва със зъби листовете от него.
Настя се втурна към кученцето с надеждата да спаси ръкописа. На пода се търкаляха поне десет страници и само на три от тях нямаше следи, оставени от зъбите на рошавия разбойник.
— Ах, ти, отвратително малко бандитче — злобно засъска Настя, докато пълзеше на колене до бюрото и събираше листовете. — Ами че това е докладът на Льошка. Никакво уважение към чуждия труд! Сега и двамата ще си изпатим, хем заслужено. Господи, кога най-сетне ще те приберат!
Тя се метна към компютъра. От антрето още се чуваха гласове и Настя си помисли, че може би ще успее бързичко да намери файла с доклада и да разпечата наново тези клети страници. Нищо страшно не се беше случило, на компютъра това му беше хубавото, че за разлика от пишещата машина не беше нужно повредените страници да се препечатват наново, а само да натиснеш копчето — и принтерът ще направи всичко сам. Льоша е човек разумен и няма да се сърди заради такава дреболия, но… Той и без това много се ядоса, когато Настя донесе вкъщи кученцето, така че никак не й се искаше Момъка да й дава допълнителни поводи да се убеждава в правотата на мъжа си и в собствената си неразумност.
Тя трескаво защрака с мишката и заснова с курсора по екрана на компютъра. Ето го файла с доклада. Започна бързо да преглежда текста, търсейки нужния фрагмент, като непрекъснато поглеждаше ту към вратата, ту към изгризаните листове. На екрана на компютъра нямаше нищо подобно на разпечатания текст. Тя се върна към началото на доклада и зачете по-бавно. Резултатът беше същият. Настя грабна купчинката листове от бюрото и я обърна, за да прочете първата страница. Потвърждаваха се най-лошите й предположения, които бяха шавали някъде далече в подсъзнанието й, но които тя усилено бе пропъждала. На бюрото се намираше не докладът на Чистяков, а глава от докторската дисертация на някой си А. С. Разумовски, която Льоша трябваше да прочете и да направи своите забележки.
— С какво се занимаваш? — разнесе се зад гърба й веселият глас на мъжа й.
Тя се сепна, бързо остави сдъвканите листове на бюрото и веднага съобрази, че е безсмислено да крие истината.
— Унищожавам улики — призна тя. — Нашият мизерник е извършил престъпление и аз се опитвам да го спася от справедливо наказание.
Настя се мъчеше поне малко да оправи положението, като го обърне на шега, макар че общо взето повод за шеги нямаше. Но на нея толкова й се искаше Льоша да не се ядосва…
Физиономията на Чистяков моментално стана сериозна. Той с две крачки прелетя разстоянието от вратата до бюрото и впери очи в листовете.
— Какво е изял този път? — попита с леден тон Алексей.
— Дисертацията на Разумовски — с нещастен глас каза Настя. — Но не цялата, а само седем странички. Льош, можем да ги сканираме, а унищожените късчета да възстановим на ръка. Ще го направя за половин час.
— Къде са страниците? Дай да видя — поиска той.
Настя мълчаливо му подаде живото свидетелство за кучешкото влечение към знанията. Алексей ги прегледа и ги остави настрана.
— Първо, ние нямаме скенер — каза той подозрително спокойно — и второ, на четири от седемте страници тоя глупак е издъвкал формули. Как смяташ да ги възстановиш, бих искал да знам? Тези формули са резултат от интелектуалния труд на господин Разумовски, господ здраве да му дава. Единствено самият автор ги знае и може да ги възстанови.
— Ами ти? — плахо попита тя. — Нали си чел тези страници. Може би ще си спомниш какви формули е имало там?