Страница 32 из 108
— Защитаваш го, така ли? — мрачно се позасмя полковникът. — Хубаво е да си старша, нали?
— Защитавам го — кимна Настя, — и не толкова Чеботаев, колкото самата себе си. Щом съм старша, трябваше да инструктирам Андрей и заедно с него да очертая схемата на разговора с Медведева. И трябваше да предвидя вариант, при който Медведева няма да е сама вкъщи, за да решим предварително дали той непременно да разговаря с нея насаме, или както се получи. И двамата сбъркахме, и аз, и Андрей, но само защото не бяхме очаквали такава открито цинична позиция от страна на Медведева. Че, нали, нека тоя откачен да продължава черното си дело, колкото повече хора убие — толкова по-добре за популярността на групата. Но което е най-неприятно — на същата позиция може да застанат и клубовете. Ще им кажем, че в часовете, когато на сцена е „Би Би Си“, в помещението на клуба ще бъде монтирана видеоапаратура, а те няма да ни разрешат, защото, видите ли, това, първо, е нарушение на договора с групата, която забранява несанкционирани записи на изпълненията й, и второ, защото е нарушаване на правото на гражданите на личен живот. Гражданите, дори и в крехка възраст, имат право да не желаят да ги снимат, когато се забавляват в нощни клубове в полутрезво или надрусано състояние. Всъщност интересът на клуба е същият като на самата група: хлапетата ще се втурнат към него от любопитство: каква ли е тая певица, заради която убиват хора. И после — ами ако въпросният убиец е някъде наблизо? Колко интересно, ах!
Гордеев си наля още вода, изпи няколко големи глътки, избърса с кърпа влажното си теме и придърпа вентилатора толкова близо до себе си, че Настя дори се уплаши — няма ли бързо движещите се перки да пометат ухото на любимия й началник.
— Даа — проточи полковникът, — в интересно време живеем. А, Стасенка? При съветската власт би ли се опитал някой да откаже нещо на милицията? На никого и през ум не би му минало. Дори никак да не им се искаше, хората правеха каквото ги помолим, защото уважаваха и ценяха нашата работа. Не ти ли липсват онези времена, а?
— Ами не — усмихна се Настя, — не ми липсват. В онези времена имаше други трудности. Спомняте ли си колко лъжлива информация съчинявахме? Петдесет процента от силите и времето ни отиваха да скалъпваме „правилни“ документчета, и то не защото те бяха нужни на нас, а защото ни ги искаха отгоре.
— Е, мисля, че и сега фабрикуваме доста такива документи.
— Няма да споря, но все пак по-малко от тогава, следователно ни остават повече сили и време за разкриване на престъпления. А това е един важен плюс, съгласете се. С една дума, Виктор Алексеевич, аз сега тръгвам да се видя с Папоров, администратора на група „Би Би Си“. Ще го успокоявам, че групата може да продължи с изявите си, но сега ще трябва да се правят видеозаписи. Имате ли някакви специални указания?
— Сама ще се справиш, не си дете — махна с ръка Гордеев. — Нещо не ми харесваш, момиче. Да не се разболяваш?
— Не — учуди се Настя, — здрава съм като слон. Защо ви се е сторило така?
— Имаш сенки под очите и изобщо си някак вяла. Случило ли се е нещо?
Тя се разсмя.
— Ще ви кажа, само ми обещайте, че няма да ми се подигравате. Вкъщи имаме кученце, то не ме оставя да спя нощем.
От изненада Виктор Алексеевич се надигна от стола си, но притиснат от жегата, веднага се тръшна обратно на него.
— Имате… какво? Добре ли чух?
— Добре сте чули. Кученце. Едно такова мъничко, рошаво, съвсем безпомощно. Момченце. Прибрах го от улицата, беше се загубило. С Льошка разлепихме обяви, чакаме да се обади стопанинът му. Само че нещо не се обажда. А кученцето е вкъщи.
Гордеев дълго мълча, втренчен в Настя с такова недоумение, сякаш тя изведнъж кой знае как се бе превърнала от слабичка блондинка в дебела рижава лелка.
— Е, това се казва изненада! — най-сетне избъбри той.
— Защо?
— Ами защото това буквално не си ти. Да не би някой да те е подменил?
Настя прекрасно разбираше какво има предвид началникът й. Тя обичаше животните, но от разстояние. Тази любов явно не й беше достатъчна, за да преодолее природния си мързел и да поеме отговорността за домашен любимец и грижите, свързани с него. Излизаше обаче, че човек може да си вземе куче далеч не защото е станал готов за тази отговорност и тези грижи, а само защото не е искал да умре, преди да научи какво нещо е да имаш куче край себе си. Напоследък Настя Каменская не разбираше себе си толкова ясно, колкото преди, от областта на ясните формулировки това разбиране бе преминало в смътни и невинаги поддаващи се на обяснение усещания, затова тя реши нищо да не тълкува пред началника си и да се задоволи с един кратък отговор:
— Не, никой не ме е подменял. Това стана случайно. Може ли да тръгвам?
— Тръгвай.
Тя вече затваряше вратата след себе си, когато Гордеев извика:
— Настася, нали с Коротков не сте забравили за молбата ми?
Настя се обърна и подаде глава през отвора на вратата.
— За коя молба?
— Да се видите с жената на Лесников.
— Не сме забравили, Виктор Алексеевич. Просто все не можем да намерим време, така че и двамата с Юра да сме свободни.
Като измина няколко метра по дългия коридор, Настя спря пред вратата на кабинета на Юра Коротков и погледна часовника си. До срещата с Папоров имаше още един час, пътят щеше да й отнеме около четирийсет минути, така че можеше да размени няколко думи с Юрка.
Коротков беше зает, в кабинета му имаше трима непознати за Настя мъже.
— Извинете — смотолеви тя, — Юрий Викторович, може ли да ви видя буквално за половин минута?
Коротков бързо излезе в коридора и я погледна разтревожено.
— Какво има?
— Нищо страшно, не се тревожи. Житената питка ей сега ме попита ходили ли сме с тебе при жената на Лесников.
— Пфу, по дяволите! Надявах се да е забравил.
— Ами и аз се надявах — призна Настя. — Обаче не стана. Ще трябва да отидем. Между другото, аз му казах, че все не можем да намерим момент, в който и двамата да сме свободни. Внимавай, не забравяй тази версия. Да не вземеш да изтърсиш, че си затънал в работа и изобщо си забравил за това.
— Добре, благодаря. Кога ще отидем?
— Е, няма още днес да се затърчим, я. При теб има хора, а и аз сега тръгвам по работа. Хайде да се видим утре сутринта и да решим.
— Става.
Той бързо млясна Настя по бузата и се скри зад вратата си.
Валерий Папоров реагира на всичко случващо се по абсолютно неочакван за Настя начин. Този млад, трийсет-трийсет и две годишен мъж не я остави да каже и дума, а моментално пое инициативата в разговора им.
— Света вече ми се обади, така че съм в течение — бързо заговори той. — Не знам точно какво ви е наприказвала тя, но настоятелно ви моля да не обръщате никакво внимание на думите й. Тя ни е малко неуравновесена, понякога, без да мисли, дрънка какво ли не, а после се разкайва. Всичко ще стане така, както кажете вие, а не както иска това глупавичко момиче.
— Значи Светлана се разкайва? — уточни за всеки случай Настя, като се постара да не издава учудването си.
— Да, разбира се. Наприказвала е цял куп глупости, после помислила малко и разбрала, че не е права. Щом милицията смята, че групата трябва временно да прекрати изявите си, така и ще направим, не се съмнявайте.
Охо, какъв обрат! Да, изглежда шоубизнесът е съвсем особена работа и мисленето на хората в него коренно се различава от мисленето на служителя от милицията. Първо Андрей: подготвял се е за едно в разговора с Медведева — получил е съвсем друго. Сега Папоров: Настя се беше подготвила за разговора с администратора на групата, имайки наум грешките на Чеботаев, а срещна реакция, коренно противоположна на очакваната.
— Благодаря ви за готовността да ни помогнете, Валерий Борисович…
— Просто Валерий — с усмивка я поправи той.
— Добре, Валерий. Благодаря ви. Но все пак бих искала да знам защо със Светлана сте на толкова различни позиции. Няма да скрия: това, което тя е заявила на нашия служител, ни хвърли, меко казано, в шок. В живота си никога не бяхме чували нещо толкова цинично — а сме си имали работа с такива закоравели бандити, с каквито вашата певица не може и да се сравнява. Но ако отхвърлим емоциите, в нейните думи има смисъл и логика. Тя се бори за парите си. А вие какво — готов сте да ги пожертвате ли? Та нали, ако групата не излиза на сцена, вие не само няма да спечелите пари, но и ще бъдете принуден да плащате на всички фактически от джоба си — нали те работят при вас по договор, а не срещу проценти.