Страница 31 из 108
Павел приключи разговора и затвори телефона. Светлана напрегнато чакаше той да продължи започнатата фраза как би могъл да й помогне. Беше сигурна, че Павел смята да й предложи именно онова, което тя всъщност очаква. Въпросът е само дали ще му стигне решителност да й го каже направо, или ще започне да протака и да мънка в очакване тя сама да произнесе нужните думи. Тя познаваше този маниер на някои мъже да принуждават жените сами да правят първата стъпка, та после с широко отворени наивни очи да им кажат: „Ти сама пожела това, сама го предложи“. Не, Светлана няма да се хване на тази въдица, печена е вече. Павел продължаваше да мълчи, замислен за нещо.
— Ти каза, че знаеш как да ми помогнеш — плахо му напомни тя.
— А? — Той тръсна глава, сякаш отпъждайки някакви мисли. — А, да. Извинявай, разсеях се нещо. Тъща ми имала някакви проблеми, та се чудех как ще ги решаваме. Та за какво ме питаше ти?
Светлана се стъписа. Как така за какво го е питала? Той какво, съвсем ли се изплъзна от ситуацията? Всичко е забравил? Достатъчно беше да ги прекъсне някаква идиотска тъща с нейните идиотски проблеми — и проблемът на самата Светлана отиде на заден план! Само това липсваше! Допреди малко имаше чувството, какво ти чувство — беше сигурна, че един миг преди този проклет телефонен разговор Павел е готов да каже думите, които тя толкова мъчително изтръгваше от него. Нима бе сгрешила? Ама не, не може да бъде! Той ще каже, всичко ще каже, трябва само малко да му помогне, леко да го подтикне.
— Ти каза, че знаеш как да ми помогнеш, за да не остана самотна, ако престана да пея.
По дяволите, как й трепери гласът! И защо се развълнува толкова? Сякаш държи най-важния изпит в живота си. Ами че това не е никакъв изпит, просто обикновен мъж, когото трябва да вкара в леглото и да го привърже към себе си, така че той да й дава пари, това е всичко.
— Да, казах. Всъщност ето какво имах предвид…
Павел отново млъкна и отмести поглед. „Хайде де, казвай, говори, докога ще протакаш!“ — помисли си Светлана, с усилие преглъщайки устремилите се навън думи.
— Само ми обещай, че няма да се обидиш.
— Обещавам. Няма да се обидя. Защо трябва да се обиждам? Нима се каниш да ми предложиш нещо неприлично?
— Сигурна ли си, че няма да се обидиш?
— Павлик, няма да се обидя, каквото и да ми кажеш. Ти си сериозен и умен човек, думата ти е закон за мен, нали знаеш отношението ми.
„Ей, накъде пое? — веднага се възпря Светлана. — Стоп, машина. Не бива да бързаш. Той още не е помръднал, а ти вече хукна напред. По-спокойно, по-спокойно, нека той пръв каже нещо, после ще можеш да развиваш успеха. Не и преди това“.
— Светик, ти си много красиво момиче…
— Благодаря — каза тя с топъл, дълбок глас.
— … и много способно.
— Отново благодаря. Приятно ми е, че го казваш. Твоето мнение означава много за мен.
— Е, щом е така, вслушай се в това, което ще ти кажа.
Павел отново направи пауза. „Ами, хайде де, казвай най-сетне! — мислено изкрещя Светлана. — Готова съм да се вслушам в това, което ще кажеш, само че кажи вече нещо, не протакай до безкрай“.
— Виж сега, на мен ми се струва, че в лицето на този смахнат почитател съдбата ти дава шанс да промениш живота си. Ти самата каза, че не можеш да не пееш, че сцената е единствената радост в живота ти. Но докато пееш това, което пееш, и така, както го пееш, ти си обречена да водиш именно такъв живот и той никога няма да стане друг. Ако искаш всичко да стане различно, трябва да промениш имиджа и репертоара си. Трябва да пееш за друга публика, тогава ще се промени и обкръжението ти. И сега ти се предоставя прекрасна възможност за това. Престани да излизаш на сцена, докато не хванат твоя безумен почитател убиец, това няма да учуди никого. А през това време намери нови песни и нов облик за себе си. Време ти е да пораснеш, Светик, вече си на двайсет и две, а пееш за седемнайсет-осемнайсетгодишни. Още година-две, максимум три — и това ще започне да изглежда смешно. При всяко положение ще се наложи да променяш всичко — нали не можеш на двайсет и пет и трийсет да бъдеш интересна на тийнейджъри. Затова го направи сега, още повече че ти е паднала възможност да не пееш известно време. Ако се заемеш с нови песни и репетиции, няма да се чувстваш самотна и празна, защото ще правиш нещо, което ти е интересно. Що се отнася до парите, доколкото знам, ти получаваш не проценти от печалбата, а заплата по договор, така че твоят администратор Татето ще бъде длъжен да ти плаща, ако поради извънредни обстоятелства не пееш. Нима не знаеше това?
Тя не вярваше на ушите си. Какви ги дрънка той? Какъв репертоар? Какъв имидж? Какъв нов облик? Той й повтаря дума по дума това, което съвсем наскоро й говореше Олга. Но те бяха сами, в онзи момент Павел го нямаше наоколо. Значи Олга е обсъждала това с него. Кучка! Обсъждала го е и й се е подигравала, говорила е гадости, правила я е за посмешище. Ах, да беше сега наблизо тоя луд фен, тогава Светлана щеше да му подскаже кой точно говори лоши неща за нея.
Моментално я обзе толкова силна ярост, че тя дори не осъзна отведнъж какво става. А ставаше далеч не това, на което бе разчитала и което бе смятала за вече случило се на практика. Павел не й каза това, което тя бе искала да чуе. И Светлана изведнъж ясно разбра, че той не й го е казал не от нерешителност, а единствено защото изобщо не е мислил за него. Дори през ум не му е минавало.
Тя остана при Павел още час и половина, но когато се качваше по стълбището към своя апартамент, дори не можеше да си спомни за какво си бяха говорили през това време. Яростта продължаваше да бушува в нея, давейки в своите бурни води всичко случващо се и изтласквайки на повърхността една-единствена мисъл: „Глупачка! Каква глупачка съм била! Охо, ще видите вие!“.
— Не разбирам — ядосано каза Виктор Алексеевич Гордеев и шумно си пое дъх след поредната чаша минерална вода, която бе изпил до дъно. — Убий ме, но не разбирам защо това хлапе е заговорило за прекратяване на сценичните изяви. Той какво, наистина ли е смятал, че престъпникът може да бъде намерен, ако групата престане да свири и пее? Трябва да бъде изгонен от органите, щом не знае елементарните основи на нашата работа.
Настя страдаше от жегата и също беше ужасно жадна, но знаеше, че след пет следобед не бива да злоупотребява с водата — това я заплашваше с отичане, заради което стъпалата й вече няма да се побират в обувките. Ето защо мъжествено търпеше и тайничко завиждаше на своя началник — всичко, което той изпиеше, моментално излизаше навън във вид на капчици пот, обилно покриващи широкото му голо теме.
— Виктор Алексеевич, той е смятал, че го прави за добро. Разбира се, достатъчно е умен, за да осъзнава, че прекратяването на сценичните изяви само ще ни попречи и нашата единствена надежда е да засечем убиеца в някой клуб. По никакъв друг начин не можем да заловим този тип. Андрей просто е искал да ги посплаши, та да бъдат по-сговорчиви.
— И това не го разбирам — промърмори Гордеев. — Защо трябва да ги плаши? С каква цел? Те да не би да са престъпници?
— Разбирате ли, Андрей е смятал, че Медведева и Бейсенов може да познават този младеж и по някакви причини не искат да ни го предадат. Че може да имат някакви лични отношения с него, да се познават или просто да го ценят като постоянен фен, а може и той да им прави някакви услуги или нещо подобно. Макар че, естествено, ако са имали повече или по-малко близки отношения, убиецът непременно щеше да знае, че Медведева излиза на сцената с грим и черна перука. В действителност тя е блондинка и той по никакъв начин не би се припознал толкова глупаво, не би взел Женя Рубцова за певицата. Но Андрей все пак е допускал, че групата „Би Би Си“ може да познава престъпника. Затова им е дал да разберат, че ако няма възможност убиецът да бъде разобличен незабавно, те ще трябва да прекратят изявите си и по този начин да изгубят пари. Надявал се е, че тази неприятна перспектива ще ги накара да разкажат всичко, което знаят, и да ни помагат занапред. Обаче виждате какво се е получило…