Страница 27 из 108
— Не ме е страх — отвърна рязко Светлана. — И изобщо, откъде ви хрумна, че ще поиска да ми отмъсти? Няма нужда да ме плашите. Реално не съм му сторила нищо лошо, та той да ми отмъщава.
— Тук обаче не сте права. Заради вас той се е решил на убийство, и то неведнъж. Сложил си е грях на душата, разбирате ли? Страдал е, измъчвал се е и има право да разчита поне на някаква компенсация за своите страдания. Ще поиска да научите за тях и да ги оцените по достойнство. А вие смятате да го изхвърлите като някакъв ненужен просяк. Нали ще се обиди?
Светлана не отговори, тя мълчаливо разглеждаше лакираните в яркозелено пръстчета на краката си. Андрей изведнъж осъзна, че всичко е напразно. Няма да успее да я помръдне от позицията й. Интересно, защо мълчи Бейсенов? Нито дума не отронва. Сякаш това изобщо не го засяга. Или изведнъж е схванал меркантилните сметки на Медведева и се е съгласил с тях? Впрочем добре е, че мълчи. Какво пък, последен опит или както казват спортистите, последен скок. Нека опитаме да я притиснем с логика. Да я накараме да се съгласи с нещо, каквото и да е, а после току-виж работите потръгнали.
— Или може би не смятате да го отблъснете? — попита Чеботаев. — Ако маниакът убиец пожелае да се сближи с вас, вие сте готова да го поощрите, за да не ви се разсърди?
— Това не ви засяга. Когато той реши да се запознава с мен, тогава ще му мисля.
Е, край, дотук беше. Андрей осъзна, че напълно е провалил работата.
Още щом се разбра за загадъчния почитател на Женя Рубцова, оперативните работници още веднъж разговаряха с приятелите и познатите на Валерий Фризе и Николай Курбанов, но не с всички наред, а само с онези, които са били със загиналите във вечерите преди убийствата, които са ходили заедно с Фризе в нощния клуб „Херакъл“, а с Курбанов съответно в „Нощна пеперуда“.
Валерий Фризе в онази вечер бил с приятелката си.
— Постарайте се, моля, да си спомните буквално всичко, за което разговаряхте, докато бяхте в клуба — помоли я Доценко.
Както и трябваше да се очаква, момичето на име Дина уверяваше, че не са разговаряли за нищо особено, а и вече бил минал цял месец, нима би си спомнила всичко?
— Да сте обсъждали изпитите например? — попита Доценко, тъй като знаеше, че Дина и убитият са били в един курс.
— Ами не, едва ли, беше още средата на май, до сесията имаше много време.
— Или работата на Валерий във фирма „Тектон“?
— И нея не, та той се занимаваше с програмното обезпечаване, а аз нищо не разбирам от това.
— За какво си говорехте обикновено?
— За всичко. — Дина горчиво се усмихна. — Валера беше невероятен, с него можех да си говоря за всичко, което ме интересува. Той знаеше страшно много, а ако не знаеше нещо, но виждаше, че ми се иска да поговорим за него, винаги се стараеше да разбере за какво става дума, та после да може да го обсъди с мен.
— Например?
— Ами… Например веднъж споменах нещо за Лана Вайсмюлер, а той ме слуша съвсем мъничко, а после каза: „Дай ми ден-два, ще намеря касети с нейни филми, ще ги видя, а после ще се върнем към този разговор“. Хем беше много зает, учеше и работеше, но пак искаше да отдели време за тези касети, за да разговаря на интересна за мен тема. За Валера винаги беше много важно да ми е интересно с него.
— Защо? — попита Доценко, макар че отговорът му се струваше очевиден. Дина беше необикновено привлекателно момиче, докато загиналият Валерий Фризе не е можел да се похвали с никакви изключителни външни данни. Миша беше сигурен, че сега ще чуе: „Страхуваше се, че ще го напусна“. Но чу съвсем друго:
— Той ме обичаше. И искаше да се чувствам добре. Във всяко отношение, разбирате ли?
Че какво имаше за разбиране? Всичко това беше чудесно, но Доценко искаше да насочи момичето към спомени за последната вечер, която то бе прекарало с Фризе в нощен клуб „Херакъл“.
— Дина, често ли ходехте с Валерий в нощни клубове?
— Често. Вече ви казах, че той учеше и работеше, свободното му време беше само късно вечер и нощем. Кога по друго време можехме да се виждаме?
— В някой определен клуб ли ходехте постоянно, или в различни?
— Господи, та вече хиляди пъти ме питаха за това! — възкликна с досада момичето. — Така де, докога едно и също? Преди месец ме разпитваха, сега пак… Вие какво, нямате ли си друга работа? Не можете да намерите убиеца и сега имитирате активност. Винаги съм смятала, че вестниците преувеличават, когато ругаят милицията, нали разбирате, за да са по-интересни, пишат какви ли не глупости. А сега виждам, че всичко е било истина. Та вас за нищо не ви бива, нищо не можете да направите, само тормозите хората!
Тя се разплака. Обикновено в такива случаи Доценко изпитваше жал и същевременно неудобство, сякаш именно той беше виновен, че човекът е убит, а престъпникът и до ден-днешен не е открит. Днес обаче не изпита нито жал, нито неудобство. Може би го беше изтощила жегата, може би продължителните и безуспешни търсения на вариант за размяна на жилището, а може и просто да беше обръгнал на тези неща. Михаил реши да не изчаква момичето да се успокои. От опит знаеше, че не бива да позволява на хората да потъват твърде дълбоко в емоциите си. Щом един човек се е разплакал, трябва незабавно да започнеш да говориш нещо, да му обясняваш, да задаваш въпроси — тогава той ще се поразсее, ще се абстрахира от проблемите си и от своите сълзи. Разбира се, обективно погледнато, това беше жестоко, но ако Доценко всеки път изчакваше човекът да се успокои сам, би трябвало да отделя за подобни разговори три пъти повече време. Щом работиш в отдел за тежки престъпления, бъди готов да видиш страдания и сълзи, а никой оперативен работник няма излишно време.
— Дина, не сте права — заговори меко той. — Преди месец, когато загина Валерий, издирвахме убиеца сред хора, които може да са изпитвали неприязън към него. Днес ситуацията е променена, при абсолютно същите обстоятелства беше убит още един човек и ние ще търсим убиеца по съвсем друг принцип. Затова ми е нужно още веднъж да ви задам същите въпроси. По-точно на вас само ви се струва, че въпросите са същите, в действителност те са други. Ето, сега ще ви задам въпрос, който със сигурност не са ви задавали по-рано.
— Какъв?
Дина изхлипа и избърса лицето си с ръка. В този жест имаше нещо толкова детинско, че Доценко неволно се усъмни: възможно ли е това дете да учи в университет, и то във философски факултет? Какви ги разправят там за акселерацията? Глупости разправят — днешните дечица само секс започват да правят по-рано, инак порастват още по-късно от предишните поколения. В Англия на двайсет и една година стават пълнолетни и се смята, че човек на тази възраст става толкова самостоятелен и разумен, че може да му се повери да се разпорежда с голямо състояние. Интересно, колко пари могат да се дадат на малката Дина, така че да не ги загуби и да не прави глупости? Най-много хиляда рубли, реши Доценко, защото ако й се дадат повече, тя веднага ще ги похарчи за модна дрешка, а после ще пести от храната, ще остане на хляб и мляко.
— Ще ви попитам, Дина, за какво разговаряхте обикновено с Валерий, когато се намирахте в нощен клуб. Признайте — такъв въпрос не са ви задавали, нали?
— Вярно. Какъв странен въпрос… А защо ме питате за това?
— Защото трябва да знам.
— Защо?
— Нужно ми е. Вие отговорете, а после аз ще ви обясня. Значи, влизате, вътре е шумно, гърми музика, свири някаква група, публиката е сто-сто и петдесет души. Отивате на бара, вземате… Какво вземахте обикновено?
— Аз — сок, Валера — пепси, понякога си вземаше бира, но рядко.
— Добре, вземате си сока и после какво? За какво може да се разговаря сред такъв шум? От такива децибели нормален човек ще започне да го цепи главата.
— Не, нас не ни цепеше. Но е трудно да се разговаря, за това сте прав. Ние изобщо влизахме в такива клубове, когато се чувствахме много уморени или при лошо време. Валера свършваше работа към десет вечерта, да отидем на ресторант — скъпо, вярно, има и по-евтини заведения, но в единайсет тях ги затварят. Обикновено се разхождахме или отивахме у приятели. Не си ходехме на гости, така че, когато нямаше къде да се денем, а не искахме да се разделяме, отивахме в нощен клуб. Който се случеше най-близо. Нямахме постоянен клуб.