Страница 26 из 108
Светлана слушаше Чеботаев със зяпнала уста. Каква история, а! За такъв късмет никой в тяхната група дори не би посмял да мечтае! Дори печеният Тате не би измислил такова нещо. Ами Бек защо седи като отнесен? Мигар не схваща? Или пак се е размечтал за своята Ксюша?
— Бек, събуди се бе, човек!
Тя се обърна към Бейсенов и силно го плесна по ръката.
— Представяш ли си колко страхотно става! Татето ще уреди още утре всички вестници да пишат за това. И ще кажем на момчетата да го пуснат в интернет. Народът ще се втурне да слуша нашите концерти! Абе клубовете ще се изпопребият да ни предоставят сцените си! Хем не Татето ще ни предлага на тях, а те сами ще се редят на опашка при него. Поне най-сетне ще спечелим пари.
— Моля ти се, Света — объркано каза Бек, — та той е убиец. Луд е. Трябва да го заловят. А ти какви ги приказваш?
— Ами нека те — кимна Светлана към оперативния работник — да го издирват, колкото си искат. Тяхна си работа. А ние трябва да използваме тази ситуация реално, разбираш ли? Докато не са го хванали, трябва да подгряваме интереса на публиката. Да идват и да се оглеждат един другиго — ами ако убиецът стои до тях? Колкото по-дълго го издирват, толкова по-добре за нас.
— Не е хубаво да разсъждавате така, Светлана — поклати глава Чеботаев. — Ами ако убие и друг човек, докато го издирваме? Ние смятаме да помолим вашия администратор да намали за известно време изявите ви, инак ще ни бъде трудно да предотвратим нови престъпления. Така че ще трябва да се простите с мисълта да спечелите пари от убиеца. Няма да спечелите нито копейка, докато не го заловим и не се уверим, че няма да убие никого повече.
— Абе да прави каквото ще, да убива. Нали казахте, че убива хора, които говорят лошо за мен? Хак им е тогава, да не си разпускат много езиците.
Тя вече беше схванала, че не бива да говори така, и се ядосваше на несдържаността си. Но най-много се ядоса на гостенина от милицията. Той беше виновен, че тя изтърси глупост. Спечели доверието им, престори се, че говорят на един език и мислят еднакво. Той я измами, а тя, глупачката, се отпусна и повярва. Абе може ли да се вярва на ченге, а! Всичките до един са гадове, живеят на държавна заплата и не разбират понятието „печелене на пари“. И изобщо тя си беше права, друг е въпросът, че не биваше да изрича това на глас пред ченгето. Трябваше само да кима и да се съгласява, а после скришом да обсъдят всичко с Татето. Сега тоя идиот ще им провали цялата аванта.
— Недейте така, Светлана. — Изглежда и Чеботаев се смути и това достави на Светлана мигновено удоволствие. — Нямате право да говорите такива неща. Всеки живот е безценен, дори да е живот на човек, който говори гадости за вас. И вие сте длъжна да ни помогнете.
— Какво, каквооо?!
Тя присви очи и проточи тези думи със същия неприятен тон, с който като малка разговаряше с приятелките си.
— Аз? Длъжна? На вас? И от къде на къде, ако мога да знам, решихте, че за нещо съм ви длъжна?
Чеботаев внезапно почувства, че нещата не вървят, както трябва. Не можеше да разбере в кой момент инициативата в разговора се бе изплъзнала от ръцете му, но сега всичко тръгна наопаки. Очевидно беше сбъркал някъде, с нещо бе ядосал Светлана, но къде и с какво? Хем вече имаше чувството, че добре се е подготвил за този разговор. Сега тя застана в агресивна позиция, а той е принуден да я уговаря и убеждава, вместо да я постави в положението на уплашена и да започне подробните обяснения какво и как трябва да прави, за да им помогне да намерят престъпника.
Андрей от самото начало беше сигурен, че в разговора не може да възникнат каквито и да било трудности. Абе просто тези трудности няма откъде да се вземат. Вярно, Светлана и този танцьор, Бейсенов, са по-млади от него, но не толкова, че да минават за друго поколение. Самият той съвсем наскоро, и то с големи усилия, под натиска на родителите си успя да се отърве от натрапчивия жаргон на цели деветдесет процента от неговите връстници. Самият той с удоволствие ходеше да слуша модерни групи, разбира се, когато времето му позволяваше, и се обличаше като всички на неговата възраст, и не отваряше книга твърде често. Тоест той обичаше да чете, но предпочиташе да го прави на компютъра и в интернет. И ако допуснем, че мисленето на престъпника по естествен начин трябва да се различава от мисленето на служителя от милицията, то със законопослушните граждани, каквито бяха Светлана и Биримбек, Андрей Чеботаев би трябвало да разсъждава и чувства по един и същ начин. Така поне си бе мислил той до последния момент. Обаче ето на, нещо се обърка, нещо от замисъла на Щирлиц не се върза. Сега излизаше, че казахското момче Биримбек се озова на страната на оперативния работник, докато московското момиче Светочка е на абсолютно противоположно мнение. Нещо повече, той, Чеботаев, глупаво пропусна момента, когато би могъл да действа меко, със средствата на убеждението, докара ситуацията до открито противопоставяне, момичето започна да се държи враждебно и беше ясно, че сега вече няма да отстъпи от позицията си. Андрей схвана и още една грешка, която бе направил. Та нали още когато събираше сведения за групата му бяха казали, че Медведева не обича твърде Бек Бейсенов и макар че самият Бек не се и досеща за това, за всички околни то е съвършено очевидно, във всеки случай отношенията между тях не са приятелски. Именно затова не биваше да води разговора с тях едновременно. Нищо нямаше да загуби, ако отначало беше поговорил със Светлана, а после се бе срещнал с танцьора. Е, щеше да изгуби три–четири часа повече — и толкоз. А сега какво излезе? Излезе, че Светлана зае позиция и за нищо на света, камо ли пък заради някакви солидни аргументи, няма да отстъпи — само защото до нея стои Бек. Пред него тя няма да се изложи и предаде. Вярно, Чеботаев не можеше да знае това със сигурност, но трябваше да го предвиди. Сега вече беше очевидно, че докато Бейсенов е тук, от разговора няма да има полза. Танцьорът смята, че тя не е права, и Светлана ще упорства до последно просто заради принципа. Е, и какво ще прави Андрей сега? Да помоли Биримбек да си върви? Още по-лошо. Да прекрати разговора и да предаде всичко в ръцете на следователя, който ще ги извика в кабинета си и ще разговаря с тях със съвсем друг тон? Тоест ще излезе, че той е направил гафа, а други ще му сърбат попарата. И на него му е гадно на душата, а и още не се знае дали ще му се размине. Щом види пред себе си агресивно настроеното момиче, следователят бързо ще схване, че с нея е било работено неквалифицирано, а може да не стане нужда и да го схваща, а тя сама да му го каже, хем и да поизлъже, както често се случва. Дааа, хубаво се насади…
Оставаше последното средство — страхът. Това можеше да бъде спасителният пояс, в който Светлана би се вкопчила и без да се изложи пред Бейсенов, да бъде умилостивена.
— Защо смятате, че съм ви нещо длъжна? — попита тя, присвила очи.
— Какво говорите, Светлана. — Андрей се постара да изрече това, колкото може по-меко и топло. — Не сте ми длъжна изобщо. Но сте длъжна да мислите за себе си, за своя живот и здраве. И естествено за красотата си.
Презрителното примижаване изчезна, ярките сини очи се разшириха.
— Нещо не схващам. Какво общо има тук…
— Ето ви го общото. Имаме си работа с психар, затова никога не можем да знаем със сигурност какво ще му хрумне в следващия момент. Днес той убива хора, които се опитват да опорочат името ви. Имаме ли гаранция обаче, че утре няма да пожелае да убие самата вас?
— Защо пък? — учуди се момичето. — За какво му е да ме убива, щом е влюбен в мен до уши? Говорите глупости.
— Той е влюбен днес. Но утре? Спомняте ли си какво стана с онова момиче от Сочи? Човекът, за когото се оказала недостъпна, не я уби, но я нарани, лиши я от красотата й. Докато вашият почитател не се опитва да се доближи до вас, нищо не ви заплашва. Но представете си за миг, че реши да се запознае с вас, да започне да ви ухажва, разчитайки на взаимност. Нали вие няма да го поощрите, понеже знаете, че е луд, а освен това и убиец. Ще го отхвърлите, а той ще поиска да ви отмъсти. Не ви ли е страх?