Когато боговете се смеят

— Нали знаеш понятието „култура на изложението“? — строго попита той Андрей. — Е, далеч не всички притежават такава култура. Хората започват да ти говорят и да споменават някоя си Маря Петровна или Иван Лукич, но съвсем забравят да обяснят, че Маря Петровна е тяхна съседка от предишното им местожителство, а Иван Лукич — колега, който наскоро се е пенсионирал. Ти трябва постоянно да ги прекъсваш и да питаш за кого ти говорят, така че хората, първо, започват да се дразнят, а второ — губят нишката на разказа си. Когато обаче обсъждаш с тях познатите им осведомено, на тях им е приятно. С една дума, Андрюха, не бива да те мързи, а вземи да научиш имената и да ги запаметиш — едва тогава тръгни да се видиш с нашата звезда на естрадата.

Чеботаев не беше сигурен дали Доценко е прав, но реши да се вслуша в съвета му изключително като експеримент. Освен това имаше известна представа от вкуса на варивото, наречено „шоубизнес“, и съвсем основателно смяташе, че там има голям простор за дейност от страна на служителите от отделите по икономически престъпления. Представи си, че докато плавно си обсъждат проблема с безумния почитател, изплува случайна фраза — уж без никакво отношение към убийствата, но всъщност водеща към колеги на разпитваните! Но той би обърнал внимание на тази случайна фраза само ако знае за кого става дума. Макар че, като гледа обстановката в жилището на младата певица, изобщо не би казал, че тя има много пари. Чистичко, много уютно, но с евтини и не твърде нови мебели. А и жилището не е голямо. Явно прословутият Тате не се стреми да направи чедата си богати. Андрей знаеше, че администраторите обикновено слагат в своя джоб около половината от полученото за изпълненията, а останалата половина се разпределя за мероприятия по представяне на групата и самите нейни членове. И това заплащане далеч не е толкова голямо, колкото е прието да се смята. А понякога е направо мизерно.

Каламбурът за Татето изигра ролята си — Медведева и Бейсенов се засмяха. Андрей разбираше от какво са се уплашили те и защо не искат да разговарят без Папоров. Те просто не бяха наясно с разликата между криминалната милиция и службата по борба с икономическите престъпления — както и много хора, си мислеха, че цялата милиция е многоръка и многоглава институция, така че един човек може едновременно да се занимава със злоупотреби, убийства, кражби и банкови измами, а същевременно и с издаване на разрешения за притежаване на оръжие. Ако въпросът беше за „черната каса“ и неплащането на данъци, при тях щеше да дойде служител от друг отдел, а не от криминалната милиция. Те обаче и представа си нямаха за тези тънкости и се уплашиха, че посещението на Чеботаев е свързано с финансови въпроси. Трябваше да ги успокои. Но не директно, не грубо, не с думите: „Спокойно, приятели, не съм дошъл във връзка с данъците“, инак те щяха да се наежат и затворят в себе си в страха си да не изтърват някоя издайническа дума. Трябваше да го направи фино и незабелязано, просто да им подскаже, че разговорът няма да е свързан с икономически въпроси.

— Ама защо се смеете? — невинно окръгли очи Андрей. — Нещо смешно ли казах?

— Добре го казахте за бащата — отговори, като избърса бликналите от смеха сълзи, Светлана. — Много точно уцелихте.

— Не ви разбрах.

Андрей се навъси и се престори на ядосан, за да ги накара да разберат, че никога в живота си не е чувал името Папоров, камо ли прякора му Татето.

— Ние наричаме нашия администратор точно Татето — обясни Бейсенов. — Фамилното му име е Папоров.

— А, сега разбирам — каза Андрей. — И с него ще се видя и ще разговаряме, но по-късно. Може и да не се наложи, ако сега с вас изясним всичко. Светлана, вие знаете ли, че имате фенове?

— Има си хас да не знам! — фръцна се момичето. — Че това тайна ли е? Кажи-речи, познаваме ги всичките по физиономия.

Това е ценно. Само че съмнително. Добре де, ще проверим.

— Ама буквално всичките ли? — недоверчиво попита Чеботаев. — И колко са те?

— Ами… — Светлана се замисли, сбърчила носле. — Най-преданите са сигурно около двайсет и пет — трийсет души. Има и още около петдесет.

— А по какъв критерий ги определяте на предани и обикновени?

— Преданите постоянно се въртят около групата, правят опити да се сприятелят с нас… такива работи. Ето, Бек — кимна тя към Бейсенов — вече няколко месеца не може да се отърве от едно момиче, тя го преследва буквално по петите, иска да му стане гадже. Така е, Бек, нали?

— Така е — кратко отговори Бейсенов.

— Ами какво друго… Преданите винаги гледат да разузнаят къде ще свирим следващия път, промъкват се в служебните помещения, където се гримираме и преобличаме.

— А ако не успеят да се промъкнат?

— Тогава търсят Татето в залата или се лепват за „саунда“. Изобщо някак успяват да научат каквото искат.

— Добре, това е ясно. А обикновените фенове какво представляват?

— Ами те са такива, които просто си падат по нашата група и с удоволствие идват да ни слушат, ако им се удаде възможност. Но не ни се натрапват.

— Откъде ги познавате тогава — щом не ви се натрапват?

— Е, нали имам очи — позасмя се Светлана. — Вече ги познавам по физиономия.

— Добро зрение ли имате?

— Не се оплаквам. Слушайте, аз нещо не разбирам. Защо милицията се интересува от нашите фенове? Да не би да са се сбили и някой да е пострадал? И изобщо какво отношение имам аз към това?

Чеботаев въздъхна:

— Интересува ме само един от вашите фенове. При това той не е фен на цялата ви група, а ваш личен почитател, Света.

— Кой е той?

— Бих искал да знам…

— Аз пък още по-малко бих се сетила. Ако обичате, говорете по-разбираемо! Кой е този почитател и какво е направил?

— Ами, разбирате ли, той убива всички, които говорят лоши неща за вас.

Бек не вярваше на ушите си. Какъв пирует, а! Нашата празноглава глупачка има почитател, и то какъв! Готов на всичко, включително да убива. Да не е луд нещо?

— Да не би да е луд? — веднага попита Бек.

— Май е такъв — отговори младежът от милицията.

Колкото и да се силеше, не можеше да си спомни как се казва този младеж с дългите мигли. Нали той си каза и първото, и фамилното име, Бек си спомняше това определено, но какви бяха те… Бек никога не обръщаше внимание на неща, които не са свързани с танците или с неговата любов към Ксюша. Тъй като младежът от милицията нямаше отношение към тях, не беше обърнал внимание на името му. Заради тази си разсеяност Бейсенов често попадаше в ситуации, в които не можеше да се сети как се казва някой човек или къде се е запознал с него. И всеки път безуспешните опити да си спомни нещо будеха у него асоциации със сцената на гробищата от балета „Жизел“. Ето, сякаш е тя, Жизел, обаче не — тя вече изтичва иззад друга надгробна плоча, но пак не е тя, о, напротив, тя е… не, пак не е тя.

Междувременно младежът разказваше някаква невероятна история за писма и някакво момиче, което много приличало на Светка с грим и перука и което нямало и представа кой му пише и защо. Бек слушаше с половин ухо, това не му беше много интересно. В края на краищата става дума за почитател на Светка — тя да се интересува. Това не засяга него.

— Ами вие, Биримбек? — стигна до слуха му един въпрос. Всъщност той не разбра какво точно го питат, просто реагира на името си.

— Аз ли? — попита той. — Какво за мен?

Стана му неудобно. Мислите му пак го бяха отнесли някъде далече и той беше изпуснал нещо от думите на милиционера.

— Случайно да сте виждали сред постоянните посетители на вашите изяви висок блондин със сини очи?

— Не, не съм виждал. Тоест искам да кажа… Блондини със сини очи има много, такъв е, общо взето, славянският тип, половината московчани изглеждат така. Не съм се заглеждал.

— Може би сте забелязали някой да се държи необичайно?

— Не, не съм виждал нищо подобно.

Той наистина не беше виждал нищо. По време на изпълнение Бек изобщо не гледа към залата, какво го интересува тя? Светка пее, Борка припява или прави по някоя танцова стъпка, а неговата задача, задачата на Бек, е с пластика, с точни, обмислени движения да предаде на публиката зримия образ на казаното в песента. Да го предаде така, че хората не само да го разберат, но и да го почувстват. Светка и Борка са тези, които стоят на сцената с лице към публиката, е, нека те да си спомнят кого са виждали в залата. А Бек се движи, няма време да гледа към залата. Пък и не е интересно.